КГБ = Клуб на Готините Баби - 158.

/ Ще си споделям , помагайки си с цитати от записките ми/

   Вече казах , че бяхме до северните италиански езера , които се намират в Ломбардия. Ломбардия е регион в северната част на Италия, която се простира от Алпите до река По . Тя е спокойна, подредена, свежа - поля обагрени с жита, прекрасно поддържани лозя ,  алпийски езера и десетки градове-крепости  . Най-известни и посещавани са езерата Гарда/ Lago di Garda/, Комо /Lago di Como/и Маджоре /, Lago Maggiore /, а малко встрани остават по-малките Орта и Изео. Лугано и Маджоре пък продължават и във Швейцария. 
   
   Пътуването мина неусетно —с менящи се пасторални гледки 
   Пристигайки , се наложи извън програмата да отидем и до Верона /бонус/ , но не видяхме “балкончето на Жулиета” , тък и то е само търистически трик – измислено. Отидохме в хотела за нощувка.
   На следващият ден посетихме езерото Гарда /то е най- голямото/ и по- точно три градчета в южната му част - Сирмеоне /на тесен и дълъг полуостров , като Несебър . Има много интересна крепост във водата/ Бардолино и гр.Гарда /тук е била истинската история на Ромео и Жулиета/ . Градчетата и градините, дори и гледките са еднотипни . Ние искахме да се потопим за малко в лежерната атмосфера край този рай и да се отдадем на безвремието. Най- запомнящото се не само за тези градчета, а и за всички са крайбрежните улици с множество заведения с прекрасна гледка към отсрещния бряг и планините, шарените каменни сгради, малки калдъръмени улички. Във всички има “много история” , много световно исвестни личности са пребивавали
        Другите два дни бяхме на езерото Комо. Вече споделих , че тези дни ние бяхме на “волна програма” – т.е скитахме сами /тръпката е много по- голяма и приятна да сътвориш или откриеш нещо сам/
   Езерото е прочуто с великолепните си вили, потънали в зеленина. Много от тях имат наистина впечатляващи градини. Това е доста романтично място, което настройва мечтателно и влиза в сърцето на човек. Някои гледки са толкова красиви, че ти се струват направо нереални и се чудиш това картичка ли е или наистина е пред очите ти...Езерото може бързо да мени своето лице и аз имах късмета да се насладя на различните му превъплъщения. Може да го видите слънчево, жизнерадостно и заслепяващо очите; Може да бъде и някак призрачно, сумрачно и величествено, но не загубва и частичка от чара си, напротив действа направо омагьосващо; Не мислих, че ще се радвам на дъждовен ден, като турист, но този случай направи изключение. Поради дъжда, не след дълго започнах да се наслаждавам на гледките - как езерото променя цвета си, как бреговете се губят в мъгла, как тревата и дърветата придобиват наситено зелен цвят.Сега някой сигурно ще си помисли, добре де, какво им е толкова на тези вили, че в дъжд и пек, разни ентусиасти като нас не се спират, а щъкат с усмивки на лица и фотоапарати в ръце – Бих казала – въпрос на приоритет
   Езерото Камо  е най-дълбоко ,  с кристално синя вода (мени си цвета според времето , а нашето не беше най- правилното) , в която се оглеждат острите алпийски възвишения /не можахме да ги видим/ От водата /в корабче/ гледките са много по- вълнуващи и затова ние си направихме този тур , вместо да стоим в гр.Комо и с лодка да “близнем ” пред него. Успяхме да видим много градчета и стари и нови вили по крайбрежието , докато стигнем до гр. Варена- то е почти на средата на езерото . ( Езерото Комо има форма на обърната надолу буква У ) Варена е очарователно уютно градче. Малкото площадче на Варена е невероятно с окастрените си огромни дървета и църквата срещу тях. Разхождаме се по крайбрежната пътечка, буквално увиснала над водите на езерото. Дори имаше и малко аристократизъм в тесните лъкатушещи калдъръмен улички, в мостчетата, които бяха естествено продължение на уличките, в барелефите, които бяха като визитни картички измайсторени на фасадата на почти всяка къща . Успяхме да се „слеем“ с града и с неговия дух, а според мен това е по-важно, отколкото да ходим като група японци с гид — организирано, бързо, точно, без кривване- ни в ляво ни в дясно — само по маршрута
   Този ден посетихме и Беладжо/Bellagio/- перлата на Комо. Малко, китно градче Обиколихме го за около два часа. Неповторима атмосфера - лежерна разходка по крайбрежната алея с много почивки на пейките с гледки към езерото. Не че бяхме изморени, просто красотата наоколо изискваше почит и отдаване.  Разхождахме се в малките тесни и стръмни  улички – запазената марка на типичните италиански градчета. Стълби,цветя и симпатични магазинчета, сгушени в сградите наоколо. Беладжио е едно от най-романтичните места в които съм била .Беладжио се намира на върха на полуостров с поглед към Алпите през езерото .. А някои дори го наричат "Най-красивия град в Европа".В действителност, превъзходно местоположение, с мек климат целогодишно, са очаровали известните и богатите в продължение на векове. Известният композитор Ференц Лист е казал по време на престоя си:"Когато пишете историята на двама влюбени и щастливи, поставете ги на брега на езерото Комо." Стендал нарича Беладжио, "Най- изключителения пейзаж в Италия".Погледнато от водата, несъмнено е най-добре изглеждащия курорт на езерото.Това отчасти е свързано с уникалното си разположение - нито от източната, нито от западната страна, а на нос в средата.Беладжио омагьосва някои от най-великите музиканти и писатели.Любимо място за много американски туристи. ..Ако гледаме внимателно, има вероятност да видим най-известният местен жител - Джордж Клуни
   Още този ден успяхме да видим от корабчето Вила Карлота/Villa Carlotta/ и да “се шашнем ”
   На другия ден бяхме във вилата /вече разказах/, а групата отиде до Беладжио. След това заедно заминахме за едноименните град и езеро Лугано.
   Гр,Лугано има прозвища – “Швейцарска идилия ала Италиано “;„Монте Карло на Швейцария” ; „Рио на Стария свят” „Диамантите на Швейцария” .Изключително живописно и  сладурско градче, в което не се усеща в Италия ли си, или във Швейцария. Едно е такова Италианско във всеки един детайл, изящен детайл,  ама и по Швейцарски много подредено и много чисто, шикозно и спокойно, и  с мно-оого банки. Лугано е една невероятна смесица не само от Италианско и Швейцарско, но и от Средиземноморска екзотика и величествени Алпийски върхове. Лугано е най-големия град в италианско говорящият кантон Тичино, и трети по важност финансов и конгресен център на Швейцария . Лугано ме плени  със Средиземноморската си растителност - екзотични палми, магнолии и камелии : С парковете, живописно разположени край  красивото едноименно езеро, и накацалите в тях произведения на изкуството: Със стърчащите наоколо алпийски върхове  - на изток се издига връх Монте Бре, а на юг - връх Сан Салваторе. А тези баровци дето си имат къщи горе на високото, с великолепен пейзаж към езерото - си имат и безплатни фуникульори. ...Симбиоза между ред, чистота и екзотика - така ще запомня Лугано. Колкото до забележителностите успях да посетя само катедралата „Сейнт Лорънс”, а определено доста пропуснахме... Разходката из Лугано ми беше много интересна, защото откривах места, забележителности, хотели, магазини, за които досега бях чела само в романи и се чувствах като Пепеляшка обикаляйки центъра и улиците на това курортно градче. Магазини за богати, магазини за часовници, магазини за шоколад, банки – да определено бяхме в Швейцария! (например 1кг праскови струваше 24евра)./ Но аз , като “единица мярка за глупост - наивност” бях малко смутена , защото за първи път в живота си видях много млади хора да пушат марихуана и да са дрогирани – по улиците (дори в Холандия не беше така)
   Съгласно програмата на следващия ден посетихме Лаго Маджоре /Lago Maggiore/
, което се поделя между Италия и Швейцария и по всичко прилича на море. Тук има вълни, алпийските хълмове вече са по-полегати, пътищата по-широки, а основната атракция са три острова, наречени Боромеови острови. И тук основна туристическа атракция са дворците с пищните си градини. От град Стреза имахме корабче , което ни разходи до трите основни острова Изола Мадре /Isola Madre/; Isola dei Pescatori- Пескаторе- рибарския и Изола Бела /Isola Bella/. Островите (а май и езерото –не разбрах добре) са били на богатата фамимия на Бромеите
   Най напред акустирахме на Изола Мадре /Isola Madre/ Има малка площадка с няколко палми и цветя край тях и по-голямата част от острова са зелени площи.За тук бях  чела , че има голяма колекция от екзотични птици - фазани, пауни , папагали и др., но преситени от предишните дни от красотата на градините си казахме с ММ , че ще отпуснем и няма да се заглеждаме по птиците. Имах информация че има пауни- албиноси и само това ми беше мечтата да видя . Е “Да , ама не” на този остров през цялото време “гоних патките ” – навирах се къде ли не , за да ги видя. Видях все пак бял паун , но колкото и да му кряках /предизвиквах/ , не благоволи да се разпери. Но всички птици бяха свикнали с посетителите и въобще не се пазеха .Процъфтяват екзотични и редки растителни видове, зреят огромни по размер лимони..След разглеждане на вилата , излязохме в градините. Слава богу, че бяхме избрали точно това време за пътуването ни до точно това място. Азалиите, камелиите, рододендроните бяха в пика на разцвета си. Изобщо цялото пътуване беше под знака на градините, парковете, цветята, природата. В интерес на истината една част от структурата на острова ми се стори леко кичозна за моя вкус, но въпреки това оцених гения на градинарите и архитектите. Целият остров е една ботаническа градина. Видях какви ли не невиждани от мен растения, но най ме впечатли баобаба и великия кипарис от Кашмир /на 500години/ (дърво пренесено като семенце; напълно изчезнало в родината си; изкоренено през 2006 от торнадо; с уникални усилия, вкл. хеликоптер и кран успели отново да го засадят и спасят, укрепени с метални въжета , но вече не е същото). Перфектно копие на Рая. Тук има над 500 разновидности камелии. Другото популярно име е "Острова на камелиите", където е концентрирана най-голямата колекция на камелии в Европа. Благодатен климат.
   Следващият остров  беше Isola dei Pescatori/ Пескаторе-но това име е твърде голямо за този малък остров и затова е по-известен просто като "Островът на рибарите". Днес това е единственият от Боромеевите острови, който се обитава постоянно от около 50 жители, които се препитават предимно от туризъм. Многоетажните къщи са с дълги тераси пригодени за сушене на риба.- Неговите тесни калдъръмени улички, пристанището и очарователни къщи го правят приказно място за посещение.
    Изола Бела /Isola Bella/ е най-туристическия от трите острова. Бил е скалиста пустош до 1670 година, когато граф Карло Боромео III решава да го превърне в градина за съпругата си Изабела /има коментари , колко ли е изневерявал , за да направи и този жест.../. Огромни количества пръст и екзотични растения са докарани от брега, за да се създаде величествена градина,представляваща терасовидна пирамида, с десет тераси към езерото.Тя изобилства от редки растения. Идеята на архитекта била да наподобява висящите Вавилонски градини. Това е идеалния пример за барокова градина, украсена с красиви фонтани, басейни, летен театър, както и редица скулптури, символизиращи четирите сезона. Средиземноморския климат благоприятства развитието на богата растителност.  Минава се първо през двореца /много впечатляваща обстановка , различна от това , което съм виждала , но беше забранено да се снима/ и от там се излиза в градините. Много са красиви и впечатляващи. И тук, както и предния ден във Вила Карлота, азалиите и рододендроните цъфтяха . Имаше портокалови и лимонени дръвчета , стени от рози, море от цветове. За мен като любител на градините, тези два дни край езерата бяха като пренасяне в рая. Рай от цветове и аромати. И най –голямата атракция за мен бяха пауните-албиноси , които ми се перчеха на всяка крачка. Ама такива артисти – всеки си “имаше роля” и позираше на съответното място... 
   В края на деня корабчетата ни върнаха в Стреза  и се отправихме към централната част на града. Крайбрежната алея на градчето е уникална (както и на всяко друго от посетените от нас градове), цветна, уредена. Минахме покрай хотела в който Хемингуей е пребивавал известно време - хотел Des Iles Borromees. Неговите преживяванията по тези места са описани отчасти в „Сбогом на оръжията”. И още един – хотел Regina Palace. Сградите на тези два хотела носят духа на онова време. Заслужават си да прекараш поне една нощ в някой от тях, независимо от прекалената помпозност и претенциозност. Точно срещу централния пристан се вмъкваме навътре в уличките и попадаме в типичната за този район атмосфера теснотия, цветност, калдъръм, глъч, ДЖЕЛАТИ, италианска храна.
   Последния ден бяхме в Милано . Тук с ММ също имахме “волна програма” , отделихме се от групата и ходихме до световното изложение  ЕКСПО 2015 , което беше късмет че точно сега се провеждаше там / Бях се притеснила , какво ще правя свободните (след посещение на забележителностите)  7часа в Милано.Не обичам да си губя времето по магазини , а дугите забележителности ( не са толкова много , както в др. италиански градове) щяхме да ги гледаме в предвидвните 2часа / За мен изложението беше много интересно /най-вече професионално/, но може би бях тръгнала с “голяма кошница” – т.е имаше елементи и на разочарование – Не всички павилиони бяха /до/завършени /България беше започнала да го прави и се е отказала/ , предварително имаше обявени някои мероприятия , които почти не се провеждаха , абе  много ми заприлича на “Как у нас” ( имам си мое понятие “балкания” , но там го промених на “средиземномория”). Т.е писахму оценка (“отличен” 5,5). След това разгледахме /сами , с моите записки/ забележителностите на центъра на Милано . Какво да ви кажа. Някак след  всички красоти около езерата не успя да ме привлече много. Действително Миланската катедрала /Дуомото /  (дуомо се нарича всяка най-голяма катедрала в съответния град в Италия) е центъра на този град. Впечатляваща е. Съответно бяхме на площад дуомо с Кралският дворец срещу Катедралата. Моя отдавнашна мечта беше да видя покрития пасаж – Галерия Виктор Емануел /Galleria Vittorio Emanuele II/, която си е меката на шопинг маниаците, както и на ценителите на исторически паметници. Несравнимо е усещането, когато се прекрачи „прага“ на галерията със стъклен покрив  – усеща се духа на XIX век, когато е построено това внушително произведение на изкуството. От друга страна марки като Armani, Gucci, Versace и McDonald’s си съседстват – контрастно, но също така и колоритно. Така де, не всеки, който влиза в тази историческа сграда е с едничката цел да направи оборот на най-скъпите марки в света. Интересен е не само  изключителния стъклен покрив, но и мраморния под с всевъзможни гербове, знаци и флагове (попаднахме дори на хартиена карта на света, разположена в центъра на галерията). От задния изход на галерията се излиза  на Piazza Della Scala и самата La Scala /ТЕАТЪР- ОПЕРА ЛА СКАЛА/, която, ще ме прощавате, ама беше по-грозна от националния театър Иван Вазов. А и по площ не ми се видя да го надминава. Починахме в градинката пред La Scala, в която е статуята на Leonardo Da Vinci гледахме разсеяно какво се случва около нас. Наблизо е  музея Leonardo da Vinci – или музеят на науката и техниката. Той е огромен, а колекциите от различни металургични машини, самолети(някой от Първата и Втората световна война), локомотиви, кораби, подводници, изобретения на Леонардо са изключително много на брой.
   И като се уморихме съвсем седнахме /пльоснахме/ на едни сламенни бали , които обграждаха някаква конпозиция на една зелена ябълка, на средата на площада пред дуомото и гледахме пъстрия свят , докато се свечери и дойде време да си тръгнем..
   В “Албума” ще сложа снимки. Ако са ви досадни – прескачайте. “Концепцията на автора ”  е да пресъздаде настроението си ( Някои от снимките си разместиха местата – последователността – сигурно от некадърност)

Набързо кипи- пейст-нах от интернет /ако някой го интересува/ различни неща – без да ги редактирам /някои факти се повтарят/ , но да се разбере ...

====Държавните железници няма да спират теснолинейката Септември – Добринище. Министерството на транспорта и "Холдинг БДЖ" преговарят с регионалната железница Zentralbahn AG от Кантон Люцерн за привличането й в проект за развитието на теснолинейката Септември-Добринище......Теснолинейката е уникална за Европа със своето междурелсие от 760 мм и минава през красива природа и най-високата гара на Балканите - Аврамово (1267 м). Пътува от почти 100 години и е крайно необходимо за стотици жители на населените места, през които минава.

===Приключението, наречено теснолинейка /в. “Дневник”/

   Този влак не вози от точка А до точка Б, този влак отвежда на пътешествие. С тези думи на случаен пътник започва 5-часовото приключение по най-живописната българска жп линия от Септември за Добринище. Теснолинейката е единствена транспортна реалност за над 40 000 българи, които живеят в малките, откъснати от света селища по трасето й, тя е и атракция за стотици наши и чуждестранни туристи.
   Според мнозина линията е и трън в очите на държавата, която търси начин да я закрие, заради подозрения в нерентабилност
   Април е и влакчето се движи в тунел от зеленина. Навън се сменят картини на скалисти дефилета, спиращи дъха пропасти и успокояващи горски пейзажи. На няколко места по трасето влакът "изписва" осморки и шестици за удоволствие на онези, които се возят за първи път. "В чужбина такъв влак би бил целия в панорамни стъкла от пода до тавана, за да могат хората да се наслаждават на красотата. Тук няма такива екстри, но за сметка на това има 50 годишни локомотиви. Не ме разбирайте погрешно, при добър ремонт те биха могли да изкарат още 50 години, но у нас пари за поддръжка няма. Старата техника струва скъпо!", разказва 21-годишният студент от Пазарджик Кристиан Ваклинов. Младият мъж се прочу през 2012 г. с писмото си до бившия министър-председател Пламен Орешарски в защита на теснолинейката.
   Влакът вече е набрал скорост, която в нито една точка по линията не надхвърля 35 км/ч. Целият живот по трасето тече на бавни обороти.
   Стотици хора от селца и махали вървят километри пеша към най-близката гара или спирка, натоварени с мляко и земеделска продукция, хващат влака до някое от по-големите населени места, където продават стоката си, за да си купят хляб и се прибират у дома.  "Без теснолинейката няма живот
за нас", така започва всеки разговор в планинския край.Странна компания от възрастни жени се качва на спирка Цветино. Салиха Арнаудова, Рукша Урумова, Айша Гурумова, Сайда Гурумова и Фатима Толупова  са родом от селата Абланица, Магерево и Цветино.  Намерили са своя начин за оцеляване в усойния район, където няма автобусен транспорт, няма дори истински пътища. Петте пенсионерки отглеждат огромни стада с кози. Препитават се с парите спечелени от продажбата на млякото във Велинград. Макар да живеят в съседство с най-прочутите СПА курорти на България, те признават че на са чували за разкрасителни процедури и фитнес. Поддържат форма пренасяйки по над 50 литра мляко дневно в разстояние на по 5 километра от домовете си до спирката.
   Превити под напора на стоката си жените изпълняват "упражнението" ден след ден, в студ и пек, цяла година. "Тук работа няма. С животновъдството си издържам цялото семейство. Не ме е страх нито от снега, нито от жегата. Такъв е животът. Дано само влакът да го има!", казва Салиха.
   През последните няколко години влаковете по линията са били спирани и разреждани във времето на няколко пъти. Кристиан Ваклинов разказва за случаи на хора принудени да спят по гарите, заради спрения вечерен влак по дестинацията. "Как е възможно през 21 век влаковете да се движат на 15 часа един от друг?! Около 70 процента от влаковете, които се движат в момента не са съобразени с нуждите на хората. При по-добро разписание и броят на пътниците ще се увеличи", твърди студентът.
   Теснолинейката е много повече от атракционно влакче, заради огромната си социална функция. Само 6,50 лева струва билетът между двете крайни точки. "В регион, където всеки втори е без работа, дори да има автобуси, те са безбожно скъпи", разказва Исмаил Реджеб, който е пазач в Разлог. По думите му най-тежка е ситуацията през зимата, когато блокираните от сняг пътища биват затворени, а теснолинейката остава единствена връзка със света на хората в Чепинско и Разложко. "Ако я няма как ще стигаме на работа, на училище, на лекар…", пита човекът.Негов приятел разказва как зимно време влакът се движи в тунел от сняг, достигащ понякога височина от над 2 метра. "Красиво е да гледаш как светлините на локомотива осветяват пустощта нощем, а вътре е топло, приказката с другите пасажери върви. Времето минава неусетно", допълва човекът.
   "Не обикновена линия, а национално богатство".    
   При добра реклама и желание за инвестиции от страна на държавата теснолинейката може да се утвърди като Алпийската железница на Балканите, категорични са местните хора. Чуждестранен интерес никога не е липсвал. "Често съм в България. Отдавна исках да се повозя на теснолинейката. Първия път изпуснах връзката в Пловдив, после влакчето бе спряно заради снега. От третия път успях. Красиво и магнетично пътуване! И струва само 3 паунда. Ще дойда пак!", категоричен е британецът Нийл Сондърс. Примерът му следват много германци, французи, руснаци…
   Теснолинейката е място за срещи и социални контакти. Редовни пътници пък разказват как преди време на влакчето се качили дами от състав за стари градски песни на път за Банско. Ободрени от красотите по пътя, жените изнесли импровизиран концерт във вагона за радост на пътниците. Ромско семейство пък показало танцувални умения докато главата на фамилията свирил на цигулка.    "Няма друго такова влакче, където машинистът чака пътниците да си изпият кафето, за да потегли наново, а по спирките може да видите как жп служителите хапват баничка на гаровите павилиони," споделя Ваклинов.
   За да обори твърденията за слаб интерес към теснолинейката младият мъж прави собствено проучване на пътникопотока в началото на тази година. На няколко пъти студентът преброява хората качващи се и слизащи на всяка гара по трасето Септември-Добринище-Септември.
   Какво показват числата?
   Влаковете са общо шест на денонощие – по три във всяка посока. Средно на ден в тях се возят по 700 души, което прави по около 180 на влак. Според Ваклинов тази цифра може да се сравнява с броя на пасажерите в бързите влакове по дестинацията Пловдив-София и е в пъти повече от пътниците по други направления свързващи големи градове. Младежът посочва за сравнение и автобуса от София за Велинград, който, според наблюденията на студента, сутрин често отпътувал от столицата с десетина души.
   Много са знаменателните случки от историята на трасето строено с прекъсвания между 1921 г. и 1946 г. При откриването на линията до гара Белица, например, през 1939 г. цар Борис III пръв кара композицията. През годините, когато имало товарно движение по линията - освен велинградско и разложко, и целият гоцеделчевски край се снабдявал с всички продукти от първа и необходимост посредством влакчето.
   Неусетно теснолинейката е достигнала последната гара – Добринище.
   Предстои време за почивка, снимки, търговия…и после път назад.
   В ЧИСЛА:
- Дължина  на трасето: 124.7 км
- Брой жп гари: 12
- Брой жп спирки: 13 (Всичко: 25 спирания)
- Междурелсие (разстояние между двете релси): теснопътно - 760 мм
(при нормално 1435 мм - за всички останали жп линии у нас)
- Тип: еднопътна неелектрифицирана жп линия Nо 16 в националната жп мрежа (тоест разминаванията между влаковете се правят само на гарите, защото само там има допълнителни коловози за среща на 2
композиции)
- Най-голямо населено място по линията: град Велинград
- Области, през които минава: Пазарджик и Благоевград
- Общини: Септември, Ракитово, Велинград, Якоруда, Белица, Разлог и Банско
-  Градове, през които минава: Септември, Велинград, Якоруда, Разлог, Банско и Добринище
- Градове, близо до които минава: Костандово, Ракитово и Белица (до 4-5 км)
- Най-висока жп гара - Аврамово (1267 м над морското равнище) - най-висока на Балканския полуостров, а това прави и 16-та теснопътна жп линия Септември - Добринище най-висока на Балканите.
- Брой тунели: 35
- Брой големи мостове: 4
- Денивелация на трасето: 1029 м (От 238 м при гара Септември до 1267 м при гара Аврамово)
- Трасето се изкачва над себе си на няколко места, посредство - една "Осморка",  където линията се изкачва на 4 етажа и с тунели се провира под себе си и две "шестици" - закрита и открита (спираловидни развития на трасето за преодоляване на разликата във височината) - с това линията е уникална в света

С теснолинейката до Велинград, 2014г.
   Този пост мина през доста работни заглавия “Приключение с теснолинейка”, “Last Minute Айляк”, “Last Minute Adventure”, “Айляк на Велинград”, “Уикенд за 5 минути”  и така нататък, всички напълно отговарящо на организацията, която направихме с Данчо и Рали. В крайна сметка реших да се спра на нещо семпло, но пък да ви разкажа повече в самия пост
   Първоначалната идея, както се случи и миналия уикенд, напълно пропадна. Трябваше да ходим до Крушунските водопади, Ловеч и Деветашката пещера, но това остава за по- нататък. Нямаше как да пътуваме чак до там с междуградски транспорт, а Бубито милото се разболя .Това сигурно е единствената тъжна усмивка, която слагам в целия блог, да стискаме дружно палци да го оправят в сервиза и пак да си странстваме заедно.
   След като се разбра, че кола за събота и неделя няма, изникнаха няколко други идеи за ходене до Стара Загора, Златоград, Велинград и т.н. Аз доста се чудих какво да правим, дори се бях отказала да се ходи, където и да е, но в петък вечер около 11 часа вечерта, Данчо ми писа на фейса с предложението да се ходи на Велинград с теснолинейката. Аз през живота си веднъж съм пътувала с влак, преди много време, а на теснолинейка никога не се бях качвала. Обадих се на Рали и тя нали е от трудно-навиващите се, за 5 мин имаше направена организация, резервиран хотел и час за тръгване 12 на обед от Централна гара.
   Ей така много обичам да се случват нещата, опитът ме е научил, че много планираните работи, почти винаги пропадат или те разочароват, може би защото човек винаги има много големи очаквания, но пък случайните неща се получават винаги супер добре
   След нощната смяна едвам станах в събота, имах известни съмнения дали ще хванем влака в 11:53, след като се качих на такси от нас в 11:43, но късметът отново беше на наша страна, само зелени сфетофари, така усмихнати и задъхани потеглихме за Велинград. После разбрах от Данчо, че и той е имал същите колебания, но пък веднага измислил резервен план за действие и друга дестинация, за щастие не се наложи да прибягваме до него.
   Влакът от Пловдив за Велинград е със смяна на Септември, където се качваш на теснолинейката. И понеже имаше едно 30 минути там, успяхме да направим няколко снимки, за сеир на всички, чакащи на гарата
   Качихме се на теснолинейката съвсем по разписание. Искам да ви вметна тук, че хич не е зле, човек да се вози на влак, мисля, че беше много по-комфортно и приятно от миризливото малко бусче, с което се прибрахме на връщане.
   Бяхме се опънали на 6 седалки, бъбрехме весело, наслаждавахме се на пътя, аз си и пощраквах, няма как .С пристигането във Велинград ни посрещна едно слънчево време, което пак ме убеди, че нещата винаги се случват по възможно най-добрия начин.
Хванахме си едно такси до хотел Елбрус.

=== За незапознатите-теснолинейката Септември-Добринище е единствената действаща влакова линия с рамер 760 мм. или по-нормално казано-влак с още по-тесни и от трамвай линии.
Като дете бях редовен пътник в теснолинейката. Летните си ваканции прекарвах при баба и дядо в с. Ветрен дол, в двора имаше няколко смокинови дръвчета, а търсенето на смокини беше голямо сред курортистите във Велинград. Като че беше вчера си спомням хладните сутрини в които с баба ми и няколко кошници се качвахме на влакчето от гара Варвара и час и половина пъплехме по завоите към курорта.
   30 години по-късно реших отново да изпитам това чувство, така че... Пристигнахме в град Септември час и половина преди заминаването. Паркирахме под една дебела сянка и заминахме към центъра на градчето да търсим кафе. Оказа се празник на града. Сцената на централния площад беше готова, а навсякъде имаше разлепени плакати на чалга певица. Радвам се че нямаше да бъдем част от това празненство.Както и да е-пихме сутрешното си кафе и се запътихме към гарата.Като стъпих на перона се оказа че се връщам тридесет години назад. Пейки, гише за билети, табло-разписание на влаковете със закачащи се буквички. Ако някой пита къде са отишли парите, че БДЖ фалира-не се безпокойте. Не е в обновяване на гарите.
   Следвахме указанията и изведнъж се отзовахме пред влакче-играчка. Поне тридесет години не бях виждал теснолинейка отблизо и ми стана доста смешно. Истински вагони, но мънички. Цвят-военно зелено. Очукани, но със сменена дограма. Да, дограма-дървена. Едно време си спомням как прозорците се отваряха и разни глави се охлаждаха. Сега заради опасността някоя глава да бъде отнесена от клон или железопътен знак, прозорчето се отваря само десетина сантиметра. Никакъв шанс да си покажеш която и да е част от тялото.
   Докато закачаха локомотива се загледах в „екипажа”. Машинист, кондукторка и началник влак. Не зная колко са им заплатите и колко нафта харчи локомотива-но при двадесетина пътници дали по 3 лева за билет, не ми се вярва да се избиват и 1/100 от разходите. Както и да е-важното е атракцията да съществува.
   Влакът най-после тръгна. Бавничко излезе от гарата и с не повече от 30-40 км/ч премина през нивите на град Септември. Освен да се наслаждавам на тракането на колелата и гледката през прозореца, един разговор привлече вниманието ми. В съседното „купе” се бяха настанили трима души-кондукторката, началник влака и един цивилен господин, който също се оказа някакъв началник-влак, но не на смяна в момента. Разговорът им се въртеше главно около брането на гроздето, дали ще стане виното тази година и как са се напили снощи. По едно време „цивилния” се плесна по челото и извади телефона от джоба. Кондукторката и началник влака станаха да проверяват билети, а разговорът който проведе „нашия човек” може да го опише единствено Чандлър. Аз ще се опитам горе-долу да го пресъздам, но пак казвам-много съм далеч от оригинала който чух.
   -Алоуууу, Али...чуваш ли ме бе, Али...аз съм бе, Боровинката. Боровинката началник влака те безпокои. Как си бе, гроздето обрахте ли...аааа? Виж ся за кво те безпокоя. Аз съм в сеемсе и петицата за Добринище. Ти нали си на работа ся? Дай да фанем една работа да ми свършиш. Земи фръкни до аптеката да ми земеш малко бебешка пудра....как за кво-мравки има у дома и ръся от тая пудра та бегат. Помагат как ша не помагат. Айде на Велинград шти дам парите, нали имаш четри лева?
   Боровинката
   След този разговор забравих и теснолинейката и красивата гледка през прозореца на влака. Вече си представях опаковките с надпис: „БЕБЕШКА ПУДРА ЗА МРАВКИ”.
За щастие или нещастие „Боровинката” заспа и останахме да се наслаждаваме на тракането на колелетата. Не помня кога за последно се бях возил на влак.
Започнах да се разхождам. Всичко си имаше „бейби влакчето”. И опис на инвентара, и инструкции за пожар и началник влак и кондуктор.
Скоростта е доста бавна. Не е чак за скачане и качване в движение, но съм сигурен че и това е правено. Пътят до Велинград минава през скалистото дефиле на река Чепинска. Шосето е чисто ново ремонтирано, но това не ни интересуваше в момента. На моменти влака имам чувството че се разминаваше на сантиметри от стърчащите скали (разбирам защо прозорците не се отварят). В далечината се виждаше връх Милеви скали с паметник на загинали партизани.
Като стана дума за партизани, спряхме на една спирка (ако не знаете-на малките гари им викат спирки) и прочетох ето това: ...???.../не се чете/
   Малко се попритесних. В София протести правят хората против комунистите а тук онези им го връщат като спират влаковете. Вече си представях как Сергей Станишев с шмайзер и две бомби затъкнати в гащите спира влака и два часа трябва да слушаме за ръководната сила на партията.
   Както и да е-Станишев не се качи, та се поуспокоих малко. Спирахме на още малки гарички и спирчички, на два пъти пресичахме шосето, минавахме тунели и мостчета и бавно но славно пристигнахме във Велинград.
   За Велинград няма какво да разказвам. Някой болен мозък е измислил заглавие-Спа столица на балканите. Ако това е спа столицата, то аз съм носител на награда от World Press Photo. Всичко си е постарому както преди 30 години. Единствено някакви хотели са построени, колкото да загрозят боровите гори наоколо. Пазарът си е същият. Помакини с бели забрадки са се впуснали в съботен пазар. Семейства курортисти с анцузи Адидас обикалят главната и нагъват палачинки с горски плодове. Миризма на кюфтета се носи навсякъде, а "гурме" пицарии предлагат безплатна малка пица ако поръчаш голяма. Освен чушките на пазара, видях поне десет железарии в които се предлагаха чушкопеци (единственото нещо което българина е измислил, но и затова не съм сигурен).
   Пак се отплеснах...уж разказвах за теснолинейката.
   Гарата във Велинград изглеждаше много по-добре от тази в Септември. Боядисана с чисто нови тоалетни. Само спа нямаше. Единственият който спеше беше работник от близкия строеж. Дойде влакчето от Добринище и заедно с двадесетина туристи и местни се метнахме обратно откъдето сме дошли.
   В Септември се сетих за празника на града и за гостуващата чалга певица, така че се изнесохме колкото се може по-бързо.
   Тъй като в България атракциите не са много, пътуването с теснолинейката си заслужава.  Според мен интересно ще е и през зимата с много сняг. Така че чакайте първия сняг и заминавайте.
   И ако срещнете Боровинката във влака го питайте дали бебешката пудра е помогнала срещу мравките.
   ===Всеки ден я /теснолинейката/ виждам, та даже и чакам на прелеза. Возил съм се от Якоруда до Разлог и от Якоруда до Велинград, та бая не люшкаше, но пък е удобно, аз мислех, че не е.... Вагоните са доста отоплени, пътувах и през зимата, та е доста интересно Най-интересно е в участъка Гара Аврамово - Гара Якоруда, там самата линия е изградена на 8морки, мостове и още куп други съоражения
   
===Един далечен спомен за планински поход в Пирин ме подсеща за краткото ми тогава пътуване с теснолинейка. Споменът ми обаче е толкова мъгляв, че решавам да направя инспекция на място и да разсея мъглата.
Настанявам се в Добринище. Градът, хората, планината и пушещите комини ми казват: Здравей! И аз казвам едно бързо здрасти и отивам да проверя разписанието на влака. Късен следобед, гарата е празна. Малко табло с накривени цифри ми съобщава, че трябва да хвана влака рано, а табела на стената кратко осветява историята.
Теснолинейката Септември-Добринище е единствената оцеляла в България теснопътна линия с разстояние между релсите 760 мм (стандартът е 1435 мм). Строена е на няколко етапа между 1921г. и 1945г. Разстоянието между двете крайни точки е 125 км. и се минава за около 5 часа. По трасето има 18 гари и 8 спирки.
На 1-ви август 1926 г. министър-председателят Андрей Ляпчев реже лентичката на току-що откритата и пусната в действие първа част на жп линията от гара Саранбей (днес Септември) до гара Лъджене (днес Велинград, а Лъджене е един от трите квартала).
Любопитен факт е, че на следващия ден, втори август, в Пазарджик е обявен ден за траур. Защо? Защото жителите на Пазарджик са вън от трасето и не само жалеят, но протестират и настояват пред правителството за разширение и така се стига до 1928 г., когато е открита отбивката от Варвара с дължина 16.6 км. От 1937 г. се изграждат и останалите връзки, а последната отсечка Банско-Добринище потегля на 9 декември 1945 г.
Няколко десетилетия по-късно аз се люшкам между синия залез над Пирин, бански суджук на скара и домашното вино на домакините ми, но на сутринта без колебания се мятам на влака. Очаквам той да е, хм, с тези релсички ще да е кукленски модел, но не е. Купетата са чисти, седалките удобни, отоплението на мах.
Сутрешният мраз скърца, но обещанието за слънце се спотайва в усмивките на малкото пътници и кондуктора свежар. Не разбирам много странния напев на говора им, намигванията помежду им, но ми става малко по-ясно след: "Билетите, моля! - казва свежарката - За къде сме тръгнали, я да видим? Aхааа, до Аврамово и назад?" - продължава контролата, а аз дочувам - "Туристи!" - и всички се хихикат.
Наричана Алпийската железница на Балканите, теснолинейката е предпочитано превозно средство в планинските райони не само у нас, но и по света. Например, в малкото италианско градче Тирано, близо до Швейцарските Алпи, влакчето си пуфти през центъра като трамвай по Дондуков. Изобщо в планината си падат по теснолинейката, защото е по-лека, прави по-големи завои, тунелите са по-малки, а мостовете - по-непретенциозни.
С претенции са само габаритите и товарите, но товарните вагони минават в историята малко след демокрацията, а скоростта е като за туристи, тоест, за такива като мен. Нашата теснолинейка пресича три планини - Родопите, Рила и Пирин; на три места минава над Чепинска река по железни мостове; лъкатуши между скали и се провира през тъмни тунели. Прозорецът на купето е като бял екран, на който се прожектира...а, стоп! Малко се увлякох. Филмът, който се върти тук не е прикюченски пътепис, а ежедневие.
На спирките мъже мълчаливо слизат и се качват; забрадени жени, с товар на гърба, минават пред ръждясала "заложна къща" и барака - бар; баби разхождат чуждоземните си внучета, които не вдигат поглед от айпода си, а дедовците им ни следят с джипка по шосето. Спирка Гулийна баня, Белица, Дагоново, Якоруда и навсякъде виждам жълтото на "най-здравата торбичка", което потъва нейде в бялото на пейзажа. Нещо като нережисирани кадри в един възможен филм по истински случай.
Истината е, че вече съм на гара Аврамово, най-високата гара на Балканския полуостров, точно на 1267 метра над морското равнище. Тук слизам, за да се прехвърля на влака, с който ще се върна в Добринище. По пътя обратно, в купето е по-оживено. Разговорите са тихи, откъслечни думи, възклицания. Разбирам, те пътуват от гара до гара, аз се правя на турист от-до. Шепа народ, пътуващ в тясното купе на измислен свят, изгубени в превода на простата дума живот.
В началото на миналия век имали едно наум тази линия да стигне до Неврокоп (днес Гоце Делчев). През 1920 г. един депутат от Батак дори лобира релсите да минат и през неговия град. Предложението се приема, отпускат пари, даже купуват релси, но тогава се закучили батачани и казват едно голямо Не! Но нали пари има, та взели един бик за разплод. На това сега му се вика приоритети! Ето как Добринище си остава последната гара.
А времената се менят, локомотивите от парни минават на твърдо-дизел, релсите влизат в строя, а други, теснолинейни, се закриват. През 2002 г. окрадени и демонтирани са линиите Червен бряг-Оряхово и Варвара-Пазарджик. През 50-те на миналия век изчезва теснолинейката между Ахтопол-Бродилово-Кости, а през 60-те са закрити Кочериново-Рилски манастир и Каспичан-Тодор Икономово.
Останалите малко по малко влизат в пътя. На връщане, през рамката на прозореца виждам една врата, забита пред пчелни кошери, а зад нея борова гора. Да почукаш и да влезеш? Защо? Когато може просто да отлетиш.

УИКЕНД ИДЕЯ :
С теснолинейка до Добринище
Влакчето минава през три планини – общо 125 км - за малко над 5 часа

Пътували ли сте с теснолинейка? Вероятно да, но всеки път преживяването си заслужава. А ако не сте – може да се възползвате за целта от предстоящия уикенд.
А ако се чудите защо да предпочетете този начин на придвижване до Добринище, вместо да отидете до там например с личния си автомобил, ето някои факти, които е възможно да ви заинтригуват.
Последният действащ маршрут на теснолинейка у нас свързва именно Септември и Добринище. Влакчето минава през три планини – общо 125 км - за малко над 5 часа. Има три влака дневно в едната и в другата посока.
До гара Септември стигате лесно от която и да е точка на България. Оттам маршрутът преминава по скалистото дефиле на река Чепинска и се изкачва срещу течението нагоре към Велинград. Успоредно се вият шосето, реката и линията. На моменти сте толкова близо до скалите, че можете да разгледате причудливо нагънатите геоложки слоеве, а ако не внимавате, може някой храст да ви перне през лицето. Гледките са главозамайващи – високи скални стени; полегати склонове, обрасли с борове; заоблени голи хълмове; скътани долчинки...
Подминавате Велинград и вече сте в сърцето на Родопите. Линията се провира през тесни дефилета и скални улеи, шмугва се внезапно в тунел, изскача, и после отново хлътва в тъмното. Пресича пътя, прехвърля реката. Между Света Петка и Аврамово - най-високата гара на Балканите (1276 м) - е особено трудно. За десетина километра влакчето преодолява 224 м височина (денивелация). В тази отсечка са и по-голямата част от тунелите. Най-дългият - 315 м – е точно преди Аврамово.
За има-няма 70 км от Септември до тук се изкачват повече от 1000 м. И без това скоростта – средно около 30 км/ч – е толкова ниска, че се разказват легенди за чевръсти младежи, които слизали да наберат цветя за любимите си и пак се качвали, и грижовни татковци, които радвали децата си с горски ягоди и малини, докато влакчето пъхтяло по стръмното.
После, от гара Черна Места, влакът хуква надолу към Якоруда и Белица. През живописното дефиле на река Места достига Разложката котловина, където се срещат трите планини – Родопите, Рила и Пирин. От там през Разлог и Банско стига крайната си цел - Добринище.
От всяка от действащите гари и спирки по линията можете да направите интересно и запомнящо се пътуване – било то по-кратък или по-дълъг преход или пък да си харесате местенце, където да отдъхнете няколко дни край минерален извор. Ще минете край мостове, селца, махали, гори и поляни, каквито дори не сте знаели, че съществуват още. Ще поговорите с местни хора – може би притиснати от немотията, но запазили духа си.
Неизкушените от железниците може и да не забележат инженерните решения, позволили на трасето да се впише толкова добре в терена. Но пък не може да не огледат с любопитство водните кули в Банско и Велинград и водните кранове в Долене, Света Петка и Якоруда. Направени са, за да зареждат с вода парните локомотиви.
Ако имате късмет или пък сте по-упорити, може да пътувате с такъв парен локомотив, теглещ – реновирани – някогашни вагончета. Но и с дизелов локомотив да пътувате, вагоните са ремонтирани, чисти и удобни.