Ваня и на мен ми направи голямо впечатление този диалог. Отново поствам част от него, за да напиша и мнение по него:
К.: А защо не? Преди това не е било така и може да бъде така и занапред. Ахмед, ти не си ли страдал от това? Не си ли видял всичко това, не си ли свидетел? Твоят покоен баща не е ли убил своите 19 братя?
А.: Ти отсега мислиш за това.
К. Аз ти родих осем деца. Четири от тях шехзаде. И още Осман. Да, аз всяка сутрин като ги видя мисля за това и от мъка си губя разсъдъка. Само един от тях може да седне на трона. И, опази Аллах, останалите ще бъдат убити. Не трябва това да се случи. Ако поискаш, можеш да го предотвратиш.
А.: Кьосем, този закон е бил създаден неслучайно. Това е било необходимо за реда в държавата. Ти беше свидетел. Колко пъти използваха шехзаде Мустафа срещу мен. Много пъти се надигаха.
Факт е, че той не гледа толкова напред като Кьосем и по този начин, защото всичко това ще се случи със сигурност след смъртта му и той няма да е свидетел на смъртта на синовете си, няма да види ковчезите им и да ги погребе в земята...това ще го направи Кьосем, ако е жива. Ако за бащата-Султан всичко, свързано с братоубийството между синовете му е един акт, на който той със сигурност няма да е свидетел, то това съвсем не е така за султанките-майки. Те са тези, които трябва да изпитат мъката и болката от загубата, те ще са тези с опустошените души.
Лично за мен, Ахмед трябва да намери сили и да промени закона. Заради Кьосем, заради децата си! Той има болки, усеща че нещо не е наред...заради това, той трябва да действа. Иначе, ще рискува да остави Кьосем сама сред буря, мъка и ужас. Него ли да жалее, синовете си ли?!
Просто не искам и да си помисля, какво й е на тази жена!
До скоро!