Православието като начин на живот 5

 Истинските вярващи стъпват по земята и нищо човешко не им е чуждо.   И, о! На какви неща са способни само!
Аз също разсъждавах като теб. Даже още се улавям, че го правя. Изкушаващо е да мислиш, че тук, зад тази врата, зад тази линия- всичко е бяло, хората са различни, те не правят така, те ще те разберат, те са други/ и ти- съответно, като част от тях- което по себе си е зле- живееш в заблуда/, а навън всичко е враждебно и черно. Колко е измамно да живееш в паралелен свят, да се опитваш изкуствено да направиш стерилна среда. За себе си открих, че и тук, и там, и навсякъде, има всякакви хора. "Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея"/цитат от псалмите/.Че никой!! от нищо не е застрахован.Например - най-добрата ми приятелка- която слага на малкия си пръст всички "истински вярващи" - дори не е кръстена още- но само на нея мога да звънна по всяко време, без да се замисля./ще се отнесе с толкова грижа и човечност. Колкото по-бързо човек слезе от небесата на книгите и погледне реалността - толкова по-добре.
Иначе много боли после, ако се приземиш с гръм и трясък /
Изкушавам се да напиша нещо, за което се извинявам предварително, но нали все трябва да има една, две черни овци, да приземяват темата ни надолу  . Прочетох го във вестника и си казах- това е горчивата истина / с извинение отново!!/: Е, поне остават стремежите...

  Истината не винаги е лицеприятна - факт.

take a smile, това, за което говори Nil desperandum!, съществува реално и се нарича лицемерие - т.е. двойствен морал: под вид на благочестие и спазване на канона, човек задоволява всички нюанси на егото си - мързел, честолюбие, славолюбие, властолюбие и т.н. В случая не мисля, че водещ е мързелът. Мъжът не е мързелив, просто е под достойнството му да се занимава с неприсъщи за него дейности - особено с такива, за които няма директни указания в Евангелието. Пък и да има, негова е последната дума как точно трябва да бъде тълкувано написаното, защото не е позволено жена да поучава мъжа .

Nil desperandum! , по повод това, което си написала

Колкото и странно да ти се вижда, take a smile, наистина има такива православни мъже. Добре ми е познат този типаж - и не защото има много такива мъже (слава Богу!), а защото срещнеш ли и един такъв, не можеш да го забравиш никога . Егото на такива има олимпийски размери. Иначе могат с часове да ти говорят за смирението... на жената, разбира се, от тях то не се изисква поради йерархическата им извисеност над "нейно нищожество" .

Темата е много интересна.

И за да не помисли някой, че тенденциозно искам да очерня православните мъже, ще дам пример с едно семейство от нашата енория, което всеки неделен ден е в храма с двете си малки деца (второто е още бебе, което наскоро проходи). Мъжът е пример за всеотдаен баща, който е на 100% ангажиран с грижата за децата по време на св. Литургия - носи детето на ръце, разхожда го, като се редуват с жена му. Когато дойде време за причастие, той взима детето, за да го причастят. Дори когато той застава по-напред, а жена му остава по-назад с по-малкото дете (за да е по-близо до изхода на храма, в случай че то се разплаче силно), ми прави впечатление как реагира на гласа на неговото дете. Много приятна двойка са. Със сигурност тяхното идване редовно в храма не става без неговата помощ в приготвянето на децата за излизане.
Много се радвам на подобни семейства - при тях благочестието и свързано с искреност и любов. Всичко останало, дори да е по правилата, изглежда (и в действителност е) фалшиво.

 

Хората в храма няма как да бъдат много по-различни от тези извън него. Каквото е обществото ни извън църквата, приблизително такова е и в нея.Това е повече от нормално и естествено.
Влязъл в лоното на църквата не се спасяваш (извисяваш) автоматично. Борбата със себе си е и по-силна и по-тежка за вярващите. Защото знаем последиците.

От една страна разбирам за какво говори Лунното момиче. Да, съвременната жена сама се натоварва с повече задачи от присъщите й. Безспорно е така. Но и заемането на позицията на "подчинен" в семейството не е присъщ за коя да е християнка.
Не е възможно (или да го кажем по друг начин - абсолютно невъзможно е) в днешно време жена в семейство с мъж, който получава ниски доходи да не работи. Избрали сме си го такъв, обичаме го такъв, ще живеем с него, както Бог ни е велил. И ще носим и дърпаме с него наравно семейната кола. Защото има и не малко случаи, в които дърпащият самотно колата окапва - духовно, физически, както ви харесва го наречете. Сам оставен в пътя човек не е в състояние да издържи дълго. Жените се дразним, когато мъжът ни не взема дейно участие във възпитанието на децата, когато не мие чиниите, когато не се грижи за собствената си или домашна хигиена. Не вярвам да има дама, която е щастлива сама, без помощта на половинката си, да върши всичко у дома. Викаме за помощ, когато имаме нужда. Е, и онези наши мъже, които имат шанса да работят любима и ниско платена работа, също имат право да викат за помощ. И това не са само свещениците. Полицаи, учители, лекари, шофьори, миньори ... В повечето случаи хора с призвание за професията си, избрали я със сърце, работещи я с любов. Какво да правят техните съпруги?

Ролята ни не е само да поклоним глава пред мъжа си. Взаимна подкрепа, уважение, доверие и любов - това се иска от нас. Основно подкрепа е нужна. Не просто да сме послушни. Послушанието само по себе си предполага заемането на почти пасивната позиция на дете в семейството. Не приемам това. Да, последната дума е негова. И бидейки остър, ръбат и ужасен камък като съпруга, винаги го правя - последната дума е негова, той безспорно я има. Но до тази последна дума работим двамата, заедно. Слушаме се, дори и да си крещим понякога. И това се случва - караме се. Всичко това е напълно естествено. Вероятно за други семейства естествено е друго поведение. Различни хора сме - нормално е да е така.
Когато подкрепата и уважението ги няма между двама съпрузи си личи от километри.

Не съм от особено ревностно четящите. Не знам дали е за радост или за съжаление. Чета, но съвсем избирателно съвременни наши старци, чийто изказ и примери са близки до нашето ежедневие. установих, че не мога да смеля всеки текст, че някои книги ме товарят, вместо да ми дадат посока. За това отсявам много, много внимателно. Но това си е съвсем индивидуално отношение към литературата. Тук рецепти няма. Има нужда от трезва преценка за необходимото. Всеки си има съвсем индивидуален "санитарен" минимум. Понякога четенето на специфична литература повече пречи, отколкото да помага. Особено, ако е провеждано без помощта на наставник. Имам такава църковна приятелка. Милата, живее в ужасни (излишни) терзания понякога.
В тази връзка да ви споделя - влюбих се в поезията на архимандрит Серафим Алексиев. Толкова чисти по детски стихове, искрено ме докоснаха. Чела съм ги със сълзи в очите.
Ще дам само едно кратичко стихче, за да онагледя (ако има хора, които не са го чели):

Ох, не мога лично да приема императрицата, самият факт че е допуснала човек като Распутин да управлява дома й, ме спира да приема много от нещата, които съм чела за нея за самата истина. И руснаците много сантиментално величаят царизма, едва ли не като неразделна част от Православието, но не случайно и комунистите идват на власт, живота е бил изключително тежък за бедните селяни. Нещата не са черно-бели за съжаление.
Nil Desperandum, много точно си описала действителността. А колко е тежко да паднеш от този облак, на който съм си живяла аз, и то най-вече илюзията ми за приятелството в Църква.
Наивитета не е едно и също със смирението, та да си знаем...

Относно лицемерието на някои мъже в Църквата, какво да кажа, много често и самите жени, разбирайки погрешно Писанието по отношение на жената, сами подклаждат нездраво отношение към себе си. Само като се почне от бутането на мъжете първи да вземат нафора, ще кажеш, че ако случайно минат след някоя жена ще сменят пола... Идва ми в повече това "Свято" отношение към мъжа. Да, той е главата на семейството, жената трябва да го слуша за важните решения които взимат, но преди всичко за мен мъжа е партньор, ние сме екип и заедно се борим за всичко, и на двамата ни допада тази равнопоставеност. Естествено като иска кюфтета за вечеря, слушам, какво да правя, нали жената трябва да слуша мъжа си

Тази притча ми хареса. /Въпреки, че аз не съм такава съпруга /
http://pik.bg/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B2-%D0%BD%D1%8F%D0%BA … _campaign=traffic

Аз съм си баш като първата, че понякога чак не се усещам ако се шегуват с мен и са ставали комични ситуации.

Аууу, че интересно! Нямам време за друго. Само две неща:
FiloTea, права си. От неправославните книги понякога се размътва главата и винаги остава усещане за мътилка в душата.
Take a smile, не се насилвай да четеш нещо, което те смущава. Пий си млякото и не налитай на мръвки. За това "скоро" съм чувала, че Бог го отлага, за да ни даде повече време за покаяние. Не е страшен апокалипсиса. Страшно е да останем без покаяние. Дали ще дойде края на света или само на живота ни - има ли огромна разлика? Трябва да се каем, не да стоим вцепенени от ужас.

Само да уточня, сега видях, че книгата ми е съвсем православна издадена от "Християнска мисия" в Петербург.Практична книга за това как ад бъдем жени, християнки, с много истории на жени променили не само своя, но и живота на мъжете и семействата си. Никакво размътване, просто се говори за неща от живота на жената.

Защо? Това е друга гледна точка, която позволява да се видят разликите. Нещо като екскурзия. Ходиш, гледаш, радваш се или тъжиш, но когато се прибереш у дома, разбираш, че е най хубаво.

Може ли да пуснеш линк към издателството. Християнска мисия не означава директно православна мисия.. Имам тук една съседка, която ходи в някаква църка тип Христос от новото време, вярва в прераждането и редовно ходят да пият вода от някакъв извор един вид като причастяване. Та и тя нарича себе си християнка....

Това и художествената литература ли включва?

http://www.kniga.org.ua/product/4509/

Не знам какво значение има за вас издатеството, аз все си мисля, че ползата от книгата е по-важна, но ето го.

Книгата не е православна, както и издателството. Не коментирам съдържанието, защото не съм я чела (няма и да го направя). НЕ споделям обаче твоите убеждения и разсъждения по темата. Първо твърдението, че духовността е само за мъжете е абсурдно. Други съфорумки се включиха с много добри примери. И второ идеята за жената домакиня е чудесен път да замениш средствата с целта, непосредственото с посредственото. Какво имам в предвид: ако целите на брака са любов, хармония, разбирателство, себепознание, позание на Бога, общение, спасение, то ролята на жената като домакиня е добро средство, но не е универсално. В някой семейства функционира добре, в други не. Ако стоенето в къщи предизвиква спорове, скандали и натоварва другата половинка то за мен е напълно безсмислено.
Само между другото да вметна- ето затова не чета такава литература- много често се използва някоя истина, за да се прикрие лъжата, която е в основата на замисъла. И понеже сама съм се подхлъзвала и  без малко да падна, зная колко е лесно да се попадне в капана. Моето решение- чета поезия, чета художествена литература, чета научна литература, но що се отнася до наистина важни теми- само православна и то първо споделям с духовник и той ми препоръчва какво да прочета.

Фило, съгласна съм с теб.  Не разбирам от издателства, книгата ми я препоръча приятелка, случайно видях, че е от такова издателство. Всеки си има различни " наистина важни теми". Извинявай, но не разбрах много от това, което си написала, май ми приписваш неща, които не съм казвала или просто разсъждаваш по книга, която не си чела.Извини ме, но се обърках.