Жить в разжопицу - това е находка, това е термин, това е житейска философия!
Аз, понеже съм прост като фасул, съвсем наскоро открих аудио книгите. Те са за слепи, и за възрастни, и за слабограмотни хора. Значи сваляш си (да речем Астафьев) на някоя дребна карта и си я пъхаш в телефона, забучваш си после слушалките и сечеш троскот на някоя нова леха и слушаш - а това е може би най-истинският руски, който съм имал честта да се запозная.
На пчелина се завъдиха 2 (две) котки. Едната е двуцветна - на цвят: парцаливо сиво рае връз снежно бяла канава, инак остра като профила на Нефертити, суха и гладка, женска - съответно интелигентна и сдържана. Котаракът е млад, твърде пъстър и леко замлатен, неориентиран и недоверчив. давам ядене, галя, говоря, че да се навъртат там , защото една от бедите, които се случват с пчеларите, е миша напаст по складираните пити. Пък си е някак уютно с котки.
Розе, разказът ти е разтърсващ, но имам усешането, че съм го чел и преди. Не си го преписала, не казвам това. Допускам, че е възможно в твоето или по-скоро в в моето подсъзнание да е останало някое подобно произведение, на същата тема, с подобни похвати. Очаквано е, така правеха, и все още правят всички, почти всички, пишещи "за мир".
Но там е работата, че с оглед на това написаното става не разказ, а преразказ. Стилен, ярък, красив, разплакващ преразказ.
А как да пишем за мира... Знам ли?! Ние живеем в мир - малко ли е? Да го опишем. И да си кажем що е то мир. Мир е радостта от живота на другите, смятам аз. Аз познавам и работех - с пот и в прах - с хора бягащи от война; от Приднестровието, Таджикистан, Югославия, Сирия - но да бях написал на лист хартия тия срещи, нали!
Прости ми, че написах неща, които едва ли ще те стоплят. В голяма степен те са в разрез с убежданието ми, че ако човек не може да каже нещо мило, е по-добре да не казва нищо. Два дена мислих дали е разумно да ги напиша, дали е уместно да замълча, дали е мило да те настъпя, и установих, че всичко това не е. Но не бих могъл да те гледам в очите (когато там, в Заимов пием, който каквото пие), ако знам, че нещо не съм доизказал. Прости ми, моля. Ти си талантлива, и (което е по-важно) искаш и умееш да изразяваш себе си с думи. И точно затова не искам да те (по)губя лесно, евтино, с похвали, даденои ей-така: щото да ми се зарадваш. Би било егоистично - за да получа одобрението ти - да замажа таланта ти. Поемам - заради теб, защото те ценя - един от най-тежките грехове, именно да съдя другия - и да ме прости и Бога също моля.
И се надявам да ми отвърнеш със същото.
Съвсем в друга посока - Пуц, може ли в кратце да ми кажеш що за къща селска ремонтирате? Обичам до полуда това дело - възстановяване и оживяване на стара селска къща; подкожното втъкване на съвременен живот под достолепната им обвивка?
Виж целия пост
Аз, понеже съм прост като фасул, съвсем наскоро открих аудио книгите. Те са за слепи, и за възрастни, и за слабограмотни хора. Значи сваляш си (да речем Астафьев) на някоя дребна карта и си я пъхаш в телефона, забучваш си после слушалките и сечеш троскот на някоя нова леха и слушаш - а това е може би най-истинският руски, който съм имал честта да се запозная.
На пчелина се завъдиха 2 (две) котки. Едната е двуцветна - на цвят: парцаливо сиво рае връз снежно бяла канава, инак остра като профила на Нефертити, суха и гладка, женска - съответно интелигентна и сдържана. Котаракът е млад, твърде пъстър и леко замлатен, неориентиран и недоверчив. давам ядене, галя, говоря, че да се навъртат там , защото една от бедите, които се случват с пчеларите, е миша напаст по складираните пити. Пък си е някак уютно с котки.
Розе, разказът ти е разтърсващ, но имам усешането, че съм го чел и преди. Не си го преписала, не казвам това. Допускам, че е възможно в твоето или по-скоро в в моето подсъзнание да е останало някое подобно произведение, на същата тема, с подобни похвати. Очаквано е, така правеха, и все още правят всички, почти всички, пишещи "за мир".
Скрит текст:
Просто това е късо съединение: ако говорим за мир = Хирошима.Тя беше благодатниа тема за всичките борци за мир, особено за щатните - и не знам защо, но винаги жалеха повече Хирошима, отколкото Нагасаки, а двете много повече отколкото Хамбург или Дрезден, да не говорим за никога неоплаканите Кьонигсберг, Виборг и Аленщайн (е, за тях знам защо), пък и нашата София. Та филми, разкази, книги по въпроса се въдеха (и въдят) с десетки, и трудно е някой четящ човек да не се е сбъскал поне веднъж, и внушението да му се е загнездило. Обяснимо е. Трагедията на хората в Япония е потресаваща, но пишеха за нея разни същества с амупитирана жлеза за съчувствие. Имам предвид съвсем конкретни наши градски поети, дето направиха рецитал (беше през 1985) със стихове ожалващи Бейрут( "... и видях над разрушеният палестински дом протегната детска ръка...". Видял той... хонорари само виждаха), а на разпивката после се хилеха като кретени, коментирайки дрехите на помакините, които по това време спяха с децата си пред магазините, влагайки в нещо износимо към Турция парите си. Аз бях дете тогава, но никак не се стесняваха да коментират пред мен стават ли, дават ли, къде и дали се бръснат и прочее. И се хилеха. И така. Отпеснах се, простете.
Но там е работата, че с оглед на това написаното става не разказ, а преразказ. Стилен, ярък, красив, разплакващ преразказ.
А как да пишем за мира... Знам ли?! Ние живеем в мир - малко ли е? Да го опишем. И да си кажем що е то мир. Мир е радостта от живота на другите, смятам аз. Аз познавам и работех - с пот и в прах - с хора бягащи от война; от Приднестровието, Таджикистан, Югославия, Сирия - но да бях написал на лист хартия тия срещи, нали!
Прости ми, че написах неща, които едва ли ще те стоплят. В голяма степен те са в разрез с убежданието ми, че ако човек не може да каже нещо мило, е по-добре да не казва нищо. Два дена мислих дали е разумно да ги напиша, дали е уместно да замълча, дали е мило да те настъпя, и установих, че всичко това не е. Но не бих могъл да те гледам в очите (когато там, в Заимов пием, който каквото пие), ако знам, че нещо не съм доизказал. Прости ми, моля. Ти си талантлива, и (което е по-важно) искаш и умееш да изразяваш себе си с думи. И точно затова не искам да те (по)губя лесно, евтино, с похвали, даденои ей-така: щото да ми се зарадваш. Би било егоистично - за да получа одобрението ти - да замажа таланта ти. Поемам - заради теб, защото те ценя - един от най-тежките грехове, именно да съдя другия - и да ме прости и Бога също моля.
И се надявам да ми отвърнеш със същото.
Съвсем в друга посока - Пуц, може ли в кратце да ми кажеш що за къща селска ремонтирате? Обичам до полуда това дело - възстановяване и оживяване на стара селска къща; подкожното втъкване на съвременен живот под достолепната им обвивка?
) или пък "Мъжът пие бира преди закуска". 
Не мога да го 
