Новите вещи по времето на прехода

Доколкото си спомням, понеже не беше скоро, историята е следната. Полина се е влюбила в Пепи, и докато той не е и подозирал за това, в нейната глава вече са звучали сватбени камбани. След това Пепи среща Даниела, и стават гаджета (май и семейство...), а Полина започва да ги преследва виртуално и реално, да ги тормози и злепоставя както и където ѝ падне. Май имаше оплаквания в полицията и ограничителна заповед. Не помня дали не се изнесоха от града, за да избягат от кошмара. Който помни повече, да разкаже.

Не е за съдене работата. Момичето има сериозна нужда от психолог, може би психиатър и да се работи с нея в посока социализация и развиване на умения (примерно готвене) и грижи за себе си.

Да, Бърдс, така беше с Пепито - неин съученик, за който си е внушила, че е Мъжът на Живота ѝ, а някаква гаднярка ѝ го е отнела, че и май две деца му родила "против волята му".

Да

Не може да работи тя, Тонка, имаше цяла тема как не може да работи нищо, защото се изморява (нещо инвалид била, ама какво, не помня). И на майка си у дома не помага, защото не може, изморява се от всичко, а ютията и печката могат да я опарят и се плаши от тях.
Абе не е добре с главата момичето и не знам родителите какво правят.

Нямам думи.

Оф. Много лоша история  Дали модератор да не се намеси и да заключи вече темата.

НСЧ, някъде около мойте години си, така че нищо чудно да те познавам.

И аз останах без думи. Бяха ми весели глупостите , но с новото инфо...

Освен това мрази да става рано, не пипа нож, защото може да се пореже, готвенето е сложно като математиката и изобщо...Бърди вероятно говори за тази тема Там за пръв път се запознах с този форумен образ.

sigma, и да я заключат, нова ще пусне. Постоянно го прави.

Какво да правят родителите?
Явно са кротки хорица, примирили са се с "късмета" си.  Гледат си я, колкото могат.
На тяхно място бих се притеснявала какво ще стане с болната дъщеря след като те си отидат. Никой не е вечен.
А тя явно не е научена и няма желание да се грижи за себе си.

Да, родителите най-много за това се притесняват, ако детето по някаква причина не е способно да се грижи за себе си. Чувала съм майка да разправя "Дано тя (детето) си отиде преди мен, защото иначе няма кой да се погрижи за нея".

В малък град са и помощ няма отникъде. Нужен е екип от специалисти тук, в по-големите градове в такива случаи се ползват ЦСРИ-та - Център за Социална рехабилитация и интеграция. Там учат хора с подобни проблеми как да се грижат за хигиената си, да готвят, да пазаруват, да пътуват с градски транспорт, помагат и за намиране на работа.

Струва ми се, че жената има някакъв проблем с очите (кривогледство) който се е появил по-късно, а не е вроден. Видях във фейсбука две снимки съпоставени - като дете и възрастен, и на детската снимка този проблем го няма. Трябвало е родителите ѝ да се погрижат за проблема навреме, сигурно е щяло сравнително лесно да се реши.

Аз пък съм родена през 74 г, Барби имаше само едено съседче ( кореком), моята кукла се казваше Рошла ( имам я до ден днешен прибрана), а легото ни бяха едни кубчета които влизаха едно в друго.
И да ви кажа много съм щастлива, че ме е отминала вълната на Барбита и Лего-  баба ме пращаше да й увеличавам звука от копчето на телевизора, не бяхме се просмукали в дивана,  четяхме повече книжки, играехме, използвайки фантазията си, събирахме всякакви невероятни глупости- от стъклени топчета до салфетки, разменяхме си ги по входовете и никой бранд не ни принуждаваше на това. Велика радост беше да имаш оранжево, а не бяло перце за федербала, нямахме таблети, а имахме един ластик ( не помня кръгъл ли е за предпочитане или плосък) за да скачаме с часове и една топка ( черно на бяло) с която играехме народна и ръбче. Като тийнове пък с престилки и якички пак  намирахме начин да сме различни- всичките чанти от противогази бяха като една декларация какво обичаш да четеш и каква музика слушаш. Значка  на Депеш струваше килограмите ни в злато. Намирахме се по интереси, а не по притежания- и до ден днешен се удивявам, че хората, с които съм приятелка от дете имат абсолютно същите интереси и например политически убеждения като мен, незавиисмо, че могат да ни делят и 10хил. км.
Направо ми е мъчно за хора, които помнят детството си с липсата на Барби.

(Което моля да не се приема, като носталгия по комунизма, каквато нямам. Просто отбелязвам, че материалното не ни беше чак толкова важно)

Ако говориш за тази снимка, детската е на Ане Франк.