Здравейте, момичета, нова съм във форума (като цяло съм нова и в живота на възрастните, ако може така да се каже). Не съм много сигурна откъде да започна и каква ми е целта на темата - може би за успокоение, или мотивация, някакво мнение, съвет, не знам...
Момиче на 20г. съм. По принцип винаги съм била много емоционална, от няколко години изпадам често в депресивни състояния (имала съм и доста агресивни епизоди). В началото си мислих, че е заради пубертета и хормоните и е възможно да се успокоят нещата по-натам и да не приемам всяко нещо толкова пагубно, но уви и до ден днешен често се намирам изпаднала в депресия без мотивация и без желание за каквото и да било. Израснала съм в не много хубава среда (в бедност, родители без образование, безотговорни, сред скандали, побоища, множество ограничения по една или друга причина и това става дума не само за майка ми и баща ми, но и за цялата фамилия от лели и т.н.) където мъжете са били агресори, съответно от което имам доста страхове и проблеми с комуникирането и разбирането към другият пол. Баба ми ме е отгледала, за което съм й безкрайно признателна, защото ако не беше тя, нямаше да имам възможността да изляза от този порочен кръг (или поне да имам възможността да изляза от него). Завърших гимназия с отличен, в момента съм 2 курс студентка, за пръв път попадам в такова културно място, пълно със всякакви интелектуалци и талантливи хора. Та, както и да е. Хубаво е.
Имала съм връзки с момчета (по една или друга причина несполучливи) последната, от които продължи 3 години. Той беше най-читавият, когото някога бях срещала, много търпелив и грижовен към мен и семейството ми. Правеше всичко за мен. Беше ме страх да не го изгубя и почнах да го задушавам, да му се сърдя като не ми обръщаше внимание, много пъти съм изпадала в истерии, много пъти съм заспивала със страх да не си тръгне от мен, плакала съм като си е тръгвал от вкъщи. Бях параноична... за пръв път имах нещо толкова хубаво до себе си. В началото на връзката ни исках да го променя и той никога не беше достатъчно добър за мен. Като правеше някоя грешка или нещо не ми харесваше в поведението му в главата ми се прокрадваха мисли ( ами то така се почва, сега това ще го каже, пък после ако имаме семейство ще лентяйства, ще се държи неуважително; ами ето сега как избухва и крещи, то сигурно ще ме удари някой ден) всичко, което свързвах в него с мъжете, сред които съм израснала ме караше да откачам и да се страхувам. Като общуваше с момичета се страхувах, че ще ми изневери, исках да сме си само двамата... не му вярвах, че ме обича, исках да ми се доказва, постоянно му натяквах минали грешки. Имам огромен страх от изоставяне, още по-голям страх имам да попадна на неподходящия. ( имали сме и страхотно хубави моменти, разбира се, не съм била през цялото време такава). Не знам как да го преодолея... последната година съм доста по-добре, от новата обстановка сред новите хора, станах по-спокойна, с него отношенията ни станаха по-спокойни, карали сме се, но не е било нищо сериозно и на мен ми минаваше почти веднага, но за сметка на това той стана много злопаметен... избухваше при най-малкия ми коментар... преди 2 месеца дойде до нас и скъса с мен. Не ме бил обичал от много време вече, бил ме лъжел и му тежало. Много тежко го изживях, молих му се да не ме оставя, та ние искахме да си направим семейство, бяхме много близки един с друг, най-добри приятели... не ядях и не спях 2 седмици, лежах в леглото и плачех непрестанно, имах чувството, че са откъснали нещо от мен. От около 2 седмици съм по-добре, приех раздялата и се опитвам да продължа напред. Не гледам снимки, не му следя фейсбук, не общувам с него, останала съм само и единствено със спомените.
За момента съм добре сама, някой път ми е самотно, но ми е доста по-спокойно, не очаквам нищо от никого, не чакам обаждане, не се съобразявам... научих много за себе си, но една празнина си я има и ме стяга в гърдите всяка сутрин.
Това, което ме притеснява е, че се страхувам да се обвържа отново. Не искам да изпитвам тази болка пак. Не искам отново да съм обременена, да изпитвам страха да изгубя някого, да ревнувам, да се притеснявам, целият тоя процес на нагаждане на характерите и навлизането в животите един на друг. Страхувам се да не ме предадат отново. Толкова се страхувам, че предпочитам цял живот сама да си остана, отколкото да преживея това отново.
Последната седмица често четях теми тук, чета за изневери, за стиснати съпрузи, за побоища, за хора, които се разделят след 10 и повече години, за изоставени бременни жени... и се ужасявам. Чета и за вашите положителни изживявания, за страхотните ви половинки и семейства и се усмихвам
но за себе си не знам дали ще имам нещо такова... предвид всичките ми страхове и целият този емоционален багаж, който нося със себе си. Имам чувството, че не заслужавам нещо такова. Че не ставам за обичане. Единият човек, който всичко даваше за мен се отказа, та какво остава за друг?
Въпросът ми към вас най-вече е: как се справяте със себе си?
Преглеждайки текста, който написах срещам думата "страх" 8 пъти. Наистина не знам какво да правя със себе си. Отделно се страхувам от нови места, получавам панически атаки, страхувам се от общуване с хора, страхувам се от бъдещето...и в крайна сметка от какво ли не. Чувствам, че нямам контрол над живота си. Искам да почна работа, страхувам се дори да си подам кандидатурата.. камо ли да отида. Искам на Еразъм+ да отида... къде ще ходя като ще умра от ужас още на летището. На психолог съм мислила да ходя, но нямам финансовите средства за него. Наистина ми е трудно и не знам към кого да се обърна вече. Приятели имам, но те са на моята възраст, а се надявах да разбера за гледните точки на по-зрели хора, които са преминали през много повече.
Виж целия пост
Момиче на 20г. съм. По принцип винаги съм била много емоционална, от няколко години изпадам често в депресивни състояния (имала съм и доста агресивни епизоди). В началото си мислих, че е заради пубертета и хормоните и е възможно да се успокоят нещата по-натам и да не приемам всяко нещо толкова пагубно, но уви и до ден днешен често се намирам изпаднала в депресия без мотивация и без желание за каквото и да било. Израснала съм в не много хубава среда (в бедност, родители без образование, безотговорни, сред скандали, побоища, множество ограничения по една или друга причина и това става дума не само за майка ми и баща ми, но и за цялата фамилия от лели и т.н.) където мъжете са били агресори, съответно от което имам доста страхове и проблеми с комуникирането и разбирането към другият пол. Баба ми ме е отгледала, за което съм й безкрайно признателна, защото ако не беше тя, нямаше да имам възможността да изляза от този порочен кръг (или поне да имам възможността да изляза от него). Завърших гимназия с отличен, в момента съм 2 курс студентка, за пръв път попадам в такова културно място, пълно със всякакви интелектуалци и талантливи хора. Та, както и да е. Хубаво е.
Имала съм връзки с момчета (по една или друга причина несполучливи) последната, от които продължи 3 години. Той беше най-читавият, когото някога бях срещала, много търпелив и грижовен към мен и семейството ми. Правеше всичко за мен. Беше ме страх да не го изгубя и почнах да го задушавам, да му се сърдя като не ми обръщаше внимание, много пъти съм изпадала в истерии, много пъти съм заспивала със страх да не си тръгне от мен, плакала съм като си е тръгвал от вкъщи. Бях параноична... за пръв път имах нещо толкова хубаво до себе си. В началото на връзката ни исках да го променя и той никога не беше достатъчно добър за мен. Като правеше някоя грешка или нещо не ми харесваше в поведението му в главата ми се прокрадваха мисли ( ами то така се почва, сега това ще го каже, пък после ако имаме семейство ще лентяйства, ще се държи неуважително; ами ето сега как избухва и крещи, то сигурно ще ме удари някой ден) всичко, което свързвах в него с мъжете, сред които съм израснала ме караше да откачам и да се страхувам. Като общуваше с момичета се страхувах, че ще ми изневери, исках да сме си само двамата... не му вярвах, че ме обича, исках да ми се доказва, постоянно му натяквах минали грешки. Имам огромен страх от изоставяне, още по-голям страх имам да попадна на неподходящия. ( имали сме и страхотно хубави моменти, разбира се, не съм била през цялото време такава). Не знам как да го преодолея... последната година съм доста по-добре, от новата обстановка сред новите хора, станах по-спокойна, с него отношенията ни станаха по-спокойни, карали сме се, но не е било нищо сериозно и на мен ми минаваше почти веднага, но за сметка на това той стана много злопаметен... избухваше при най-малкия ми коментар... преди 2 месеца дойде до нас и скъса с мен. Не ме бил обичал от много време вече, бил ме лъжел и му тежало. Много тежко го изживях, молих му се да не ме оставя, та ние искахме да си направим семейство, бяхме много близки един с друг, най-добри приятели... не ядях и не спях 2 седмици, лежах в леглото и плачех непрестанно, имах чувството, че са откъснали нещо от мен. От около 2 седмици съм по-добре, приех раздялата и се опитвам да продължа напред. Не гледам снимки, не му следя фейсбук, не общувам с него, останала съм само и единствено със спомените.
За момента съм добре сама, някой път ми е самотно, но ми е доста по-спокойно, не очаквам нищо от никого, не чакам обаждане, не се съобразявам... научих много за себе си, но една празнина си я има и ме стяга в гърдите всяка сутрин.
Това, което ме притеснява е, че се страхувам да се обвържа отново. Не искам да изпитвам тази болка пак. Не искам отново да съм обременена, да изпитвам страха да изгубя някого, да ревнувам, да се притеснявам, целият тоя процес на нагаждане на характерите и навлизането в животите един на друг. Страхувам се да не ме предадат отново. Толкова се страхувам, че предпочитам цял живот сама да си остана, отколкото да преживея това отново.
Последната седмица често четях теми тук, чета за изневери, за стиснати съпрузи, за побоища, за хора, които се разделят след 10 и повече години, за изоставени бременни жени... и се ужасявам. Чета и за вашите положителни изживявания, за страхотните ви половинки и семейства и се усмихвам
но за себе си не знам дали ще имам нещо такова... предвид всичките ми страхове и целият този емоционален багаж, който нося със себе си. Имам чувството, че не заслужавам нещо такова. Че не ставам за обичане. Единият човек, който всичко даваше за мен се отказа, та какво остава за друг?Въпросът ми към вас най-вече е: как се справяте със себе си?
Преглеждайки текста, който написах срещам думата "страх" 8 пъти. Наистина не знам какво да правя със себе си. Отделно се страхувам от нови места, получавам панически атаки, страхувам се от общуване с хора, страхувам се от бъдещето...и в крайна сметка от какво ли не. Чувствам, че нямам контрол над живота си. Искам да почна работа, страхувам се дори да си подам кандидатурата.. камо ли да отида. Искам на Еразъм+ да отида... къде ще ходя като ще умра от ужас още на летището. На психолог съм мислила да ходя, но нямам финансовите средства за него. Наистина ми е трудно и не знам към кого да се обърна вече. Приятели имам, но те са на моята възраст, а се надявах да разбера за гледните точки на по-зрели хора, които са преминали през много повече.
дори да не е гадже, просто някой мъж, който да помага ако имаме нужда, да удари едно рамо. Така като сме само жени и се чувствам много уязвима, много пъти се е случвало да ни мамят само защото виждат, че мъж нямаме в къщи, а ние не разбираме от ремонти примерно или някои други неща. Виждат една баба на 70, едно момиче, което грам не е в час и майка ми, която също нито е в час, нито се заема с каквото и да било, касаещо подобни неща. Трудно е. 
Шегувам се - на 20 си, съвсем нормално е да си свръх чувствителна към всичко. Ще имаш още много и всякакви отношения, не приемай моментната самота като враг - възползвай се от нея...като й придадеш смисъл и движение - твое си, лично и неповторимо...само за теб. Постави си цели, и срокове си постави, щом толкова ти е важно времето - остави си ден /примерно вторник/ за самосъжаление, липси и други тъгови омаломощения, останалата част пълни с нещо, което ти носи радост /така ресурсът ти на справяне, ще може да преодолее и следващия вторник/. Ще видиш как ненадейно жалните вторници ще отпаднат...да не говорим ,че някога само ще си помечтаваш за време само за тебе си /което сега наричаш самотно/ 