
За пръв път я видях преди 2-3 години, в нощта на едно земетресение. Май последното усетено беше, в началото на май. През нощта беше, към 3 часа. Раздруса ни майката-земя, да ни постресне и да ни напомни, че за малко ни е приютила. Скочихме от леглото и беж навън. И други съседи бяха излезли, постояхме глупаво на улицата между високите блокове, пък мъжът ми се усети, че ако ще друса втори път, по-добре е на по-открито да сме, изкара колата и спряхме на уж по-безопасно място, до църквата. Църквата в нашия квартал е на границата между старото и новото, може да се каже - диагоналът на карето, което е заела тя, ги разделя - от едната страна грозни скучни и сиви соц. блокове, от другата - грозни разноцветни и кичозни капиталистически блокове. Тъй като в соц. частта има междублокови пространства ( а в кап., знаете, всичко е пари и особено въздухът, та освен дето няма междублокови пространства, ами на мястото на старите дворчета един за друг залепиха блокове на парчета, разностилови, разноцветни и разновисоки, с особено пиршество на безумието по покривните етажи - цяла безкрайна китайска стена, която обикаля из квартала като Лабиринта на Минотавъра), та предпочетохме да застанем между църквата и междублоковото пространство.
Седим си в колата, вече умълчани, нощта започна да се оттегля и на нейно място лениво се занамества денят. Знаете колко странно е това време между нощта и деня, призори. Сякаш времето е спряло. Улицата празна и тиха. Започна лекичко да роси. И в това време по отсрещния тротоар се зададе старица - от глава до пети облечена в бяло - бяла шапка, бяло палто, бели чорапи, бели обувки. Дълга, дълга бяла коса, слабичка, прегърбена фигурка. До гърдите си притиска - какво мислите? Цигулка!
Като във филм на Фелини се почувствах - толкова неочаквано, ненавреме и ненамясто, толкова странно и изведнъж, толкова нереално и измислено ми се видя - тази бяла старица с цигулката до гърдите, върви леко приведена, забила поглед в земята. Сякаш призрак някакъв или дух, или видение.
После я виждах още няколко пъти - зиме, лете - винаги е цялата в бяло, с пусната дълга бяла коса и я нарекох за себе си Бялата старица.
Преди малко я видях от прозореца, та затова се сетих за нея.


Даже изглежда мила, срещам я понякога.
Не пречи, де, но

да не сътворявате сеир в пъба 
