Някои познати са ми развивали теорията, че не съм направила всичко възможно да кърмя, че трябвало да потърся помощ и т.н. Не се засягам, нито имам угризения, но опитът ми показа, че при някои деца кърменето просто не се получава. Недоразвит рефлекс ли е, невкусна кърма ли, мързел ли, не знам.
Кърменето също така изобщо не определя близостта с родителя. Аз кърмих едва 4.5 месеца, но пък синът ми е толкова привързан към мен, че няма повече някъде. И към баща си също. Едва успяваме да го накараме почивните дни да отиде при баба си и дядо си за една вечер поне. Близостта се определя от емоционалната грижа към детето - да си говориш много с него, много да му четеш приказки, да му пееш, да го забавляваш, да го разбираш, дори когато не се държи добре и ти идва да му шляпнеш два шамара. Аз съм сравнително строга, но той разбира, кога е сгрешил, и затова не ми се сърди.
Снощи ме ядоса, защото не искаше да слага пижамата и да ляга и се опита да ми повиши тон. Аз му заявих, че не говоря с него, докато не си оправи поведението, и той се затътри, облечен с халата за баня, към неговата стая. След малко идва при мен, смирен и разкаян , и ми изрецитира едно стихотворение за Коледа, което научили в градинката. Толкова ми стана мило, че сръднята ми се изпари веднага. Направих му и клипче и се помирихме. Определено знае как да ме работи.