Защо се разведохте?

Категорично децата не закрепват и не спасяват брака. Напротив, те са едно сериозно изпитание сами по себе си. Най-голямата грешка е да се направи дете от непасващи си партньори... Мъжът не може да почувства бременността на жената, той вижда, но не усеща нещата. Не може да почувства и раждането, и отглеждането на бебето. Ако можеха мъжете да се поставят точно на мястото на майките на децата си, щеше да има огромна революция в света...

A аз съм виждала и трети тип жени, които на 60,70 години още повтарят, че няма да са разведат, въпреки тормоза, защото не искат децата им ( тогава към 50 години) да са деца на разведени родители.

  Ето това няма как да го разбера. Оказва се, че ужасът от това да си разведен е много по-голям от това да те блъскат физически или да те мачкат психически, докато си жив.

Мхм, почти същото, с тази разлика, че аз го изгоних.
В началото не знам, сигурно съм била прекалено влюбена и заслепена, но пък и той се държеше нормално. Взехме се млади, аз на 18, той малко по-голям. Живеехме двамата в мое жилище. Но, след като забременях(планирано и желано от двама ни), нещо му прищрака. Излизаше си, не казваше къде, с кой и кога ще си дойде. Стана агресивен, блъскал ме е, явно големия ми корем, грам не му пречеше, после, като се роди детето, чупеше гардероби, врати. Майка му му наливаше акъл, че той е в правото си да прави каквото си иска, щото е мъж, а аз едва ли не, боса до печката и да козирувам. Удари ме веднъж и това беше капака на всичко.

Цялата работа е "Какво ще кажат хората". Баба ми на времето се оженила за дядо, щот майка и се тръшкала. Да живееш с дядо е да живееш в крясъци за най-малкото, но баба не се развела с него, защото "Какво ще кажат хората". Преди няколко години, той слава богу, реши че иска да го глезят и влезе в старчески дом сам без нея, и добре, че го направи, инак бабето до ся да се е споминало, ама за развод дума не може да става.

Мисля, че е груба грешка. Имам такива познати жени, нещата продължават да се клатят 2 деца по-късно. Детето по принцип, лично за мен, е заплаха дори за стабилни връзки - особено първите 3-4 години след появата му.

Не ужасът да си разведен, а ужасът да си сам- това се крие зад нежеланието да се разведат.
Има такива хора, те изпадат в депресия и когато трябва да се пенсионират- пак по тази причина- не знаят какво да правят със свободното си време.

Когато се вълнуваш преди всичко какво ще кажат хората, не мисля, че въпросът опира до самотата.
Иначе съм съгласна с теб. Имам приятелка, която поддържа връзка от 8 години. Търпи изневери, грижи се финансово за героя и при поредната раздяла изпада в нечовешка депресия. Когато се разделят започва да му търси всевъзможни оправдания за обидите и простотиите, говори от хубаво по-хубаво за него, намира си поводи да му се обажда постоянно, иначе мрънка, че на ден ѝ звъни по 10 пъти, с две думи, сама търси начин да се върне там, където не е щастлива, и винаги разговорите ни за него завършват с това, че "Идеални хора няма и човек не е роден да живее сам".

За мен това е мазохизъм

Факт. От всичко друго можеш сам да се отървеш, ако поискаш.

Това да останеш с някого, заради детето никога не съм го разбирала...и ние имаме дете, но това не ме спря изобщо, даже напротив - мисля, че е по-добре сам и щастлив, отколкото "в семейство", заради детето и нещастен... и в двата случая детето ще "пострада", но за мен разводът е по-малкото зло

Не е точно развод, защото нямахме брак, но като бях около 20-годишна прекратих двегодишна връзка с тогавашното ми гадже. Причината е банална - изневери ми с най-добрата ми приятелка. 
Забавното е, че след 10-ина години ме намери във фейсбук и ми обясняваше как съм била любовта на живота му. Дори не си спомнял защо сме се разделили... Накрая, когато разбра, че трепетите му не ме вълнуват, ме обвини, че яз съм причината за раздялата ни, била съм се задявала с мой приятел.  Глупости неземни!!!

Отдавна не бях изчитала цяла тема, интересно се е получила.

За веганите срещу месоядни...
И аз имам такива залитания, но не ги натрапвам на никого.

По темата:

Първият път, след голяма любов и дълги бурни години, накрая забременях уж желано.. А сега оказа, че някой не е готов и се опита и той с всичко да навакса. А на 40 г. го удари явно кризата на средната възраст и изведнъж си купи мотор, обзаведе с нови приятели и само това го интересуваше. И пак бях тъпа овца, че не си тръгнах на време, а точно в най-тежкият период. Но тогава вече беше свръхмазохистично и щях да откача тотално.
Вторият път - пак дълги години чудна любов, а накрая отключи алкохолна зависимост, която вечер се превръщаше в тежък психически (донякъде и физически)  тормоз. А на сутринта нищо не помнеше. А после се оказа, че има и една 20 г., която го утешава и разбира по-добре..Ма пак стоях като патка, докато не стана критично положението и инстинктът ми за самосъхранение не проработи.

Повечето явно сме били патки в някакъв период, но бурно аплодирам всички нас, на които в някакъв момент ни е просветнало ... 

НА мен пък понякога ми идва да си хвана чантата и да си отида от съвсем различни неща, от тези които споделяте. Всичките ми мъже се характеризират с близки черти... Явно по лоши момчета не си падам и ги избягвам. И явно привличам скучни. КРотки, без чувство за хумор, не пият, не пушат, много работят, не обичат празненства, купони и активни занимания. Имат огромно чувство за отговорност и постоянно са напрегнати и притеснени от неща в работата, от заболявания на роднини и приятели... Такъв тип мъж започва да натоварва обаче. Човек има нужда от компания, за да разпуска, да се разнообразява, да се разведрява. Аз всичко приемам с чувство за хумор. Става някакъв инцидент - аз справяйки се с него се смея и шегувам. ММ ме гледа потресен и не ме разбира... КАто имам някакви напежения, най-добре ме разтоварва това да изляза сред хора, да се разходя сред природата, да отида на ресторант, бар, на гости... ММ като е напрегнат сяда на дивана и дреме... Разбира се вариантът е всеки да си живее по негов си начин и просто да се съжителства. Но за какво е партньорството тогава? Сега пък като съм бременна , съвсем изтрещявам от скука сама. По медицински причини не мога да излизам много, не смея сама... Денем приятелите ми са на работа, вечер на ММ не му се излиза. През уикенда работи... Все седи по диваните омърлушен, изморен, угрижен... И тованастроение ме заразява и мен... А преди да забременея бях 24/7 ангажиран човек - работа, спорт, деца, приятели, пътувания, разходки, гости... Почти не спях от интензивни занимания. И виждах, че е малко скучничък, ама проблем не ми беше. Бях си самодостатъчна, а и мислех, че е временно...