90 дневна диета- килцата стопи и фиданка стани - тема 323

Тръгнахме в събота след обяд. Тъкмо започваха да прехвърчат първите снежинки- мънички, бели и тихи. Колата вземаше завой след завой по стръмните склонове на Балкана. И след всеки завой ставах все по- малка и малка.
   Ето, на тази поляна с баба беряхме билки. Аз съм на 10 или по- малка, а може би по- голяма, но съм безгрижна. Тичам след баба и задавам въпрос след въпрос. Мирише на цветя, на сено, на зелено, на детство , на свобода.
    Ето я и крушата на дядо Стоян. Малкото пакостливо дяволче се промъкна и аз отново бях скрита в храстите, тръпнеща в очакване да отхапя от сочните, жълти плодове. И ето го мигът -дядо Стоян влезе в малката къщурка и аз с няколко скока се озовах под дървото, протегнах се и откъснах от жадувания плод.
    Заредиха се първите къщи от селото. Мъничко и сгушено на топло между две поли на Балкана. Отгоре му шапка- от дим. Първите снежинки вече се задържаха по червените покриви.
    Спуснахме се в ниското. Ето го мегдана, ето я чешмата, ето я кестеновата горичка. Сега са пусти, самотни и стари, умислени, потънали в своите грижи. Като нас, тези , които ги огласяхме с викове и смях, тези които изтривахме проблемите и страха с детска наивност. Вече пораснахме, остаря и мегдана.
    Портата, герена, ябълката- неотменни стожери на бабината къща. Портата жално проскърца, откъсната от самотата си, за да извести завръщането на блудната душа, дошла да търси покой. Дотича Шаро, нададе весел лай, сякаш викаше "Ставай, бабо, излизай. Сега няма ожулени колене и разбит нос, но ела бабо, да изтриеш горчивите сълзи, да прогониш гнева, злобата и умората, ела бабо, нека тя бъде пак дете."
     Показа се баба- смалена, с посивяла коса, леко прегърбена и с няколко бръчки повече. Но очите- живи, весели, ясни, проницателни, очите- пазители на рода. Прегърна ме- колко е тихо, топло, уютно, спокойно. Бабо, не ме пускай, пази ме.
    Вътре ни посрещна веселият пукот на огъня, мирис на чай от липа и шипки, обич, светлина и топлина. На печката вече се печеше питка, а отстрани беше малкото зелено тиганче, с почерняло дъно, пълно с пържен боб. Само баба може да готви така.
    Аз бях дете, скрито в скута на баба от снежната буря. Тя ми разказва приказка, снега тихо се сипе и затрупва пътя назад, вятърът отнася и последните грижи, а баба неспира да разказва. Топло и уютно е, клепачите ми се затварят. Баба придърпа одеялото до брадичката ми. Тази нощ баба ще бди над мен.

Тръгнахме в събота след обяд. Тъкмо започваха да прехвърчат първите снежинки- мънички, бели и тихи. Колата вземаше завой след завой по стръмните склонове на Балкана. И след всеки завой ставах все по- малка и малка.
   Ето, на тази поляна с баба беряхме билки. Аз съм на 10 или по- малка, а може би по- голяма, но съм безгрижна. Тичам след баба и задавам въпрос след въпрос. Мирише на цветя, на сено, на зелено, на детство , на свобода.
    Ето я и крушата на дядо Стоян. Малкото пакостливо дяволче се промъкна и аз отново бях скрита в храстите, тръпнеща в очакване да отхапя от сочните, жълти плодове. И ето го мигът -дядо Стоян влезе в малката къщурка и аз с няколко скока се озовах под дървото, протегнах се и откъснах от жадувания плод.
    Заредиха се първите къщи от селото. Мъничко и сгушено на топло между две поли на Балкана. Отгоре му шапка- от дим. Първите снежинки вече се задържаха по червените покриви.
    Спуснахме се в ниското. Ето го мегдана, ето я чешмата, ето я кестеновата горичка. Сега са пусти, самотни и стари, умислени, потънали в своите грижи. Като нас, тези , които ги огласяхме с викове и смях, тези които изтривахме проблемите и страха с детска наивност. Вече пораснахме, остаря и мегдана.
    Портата, герена, ябълката- неотменни стожери на бабината къща. Портата жално проскърца, откъсната от самотата си, за да извести завръщането на блудната душа, дошла да търси покой. Дотича Шаро, нададе весел лай, сякаш викаше "Ставай, бабо, излизай. Сега няма ожулени колене и разбит нос, но ела бабо, да изтриеш горчивите сълзи, да прогониш гнева, злобата и умората, ела бабо, нека тя бъде пак дете."
     Показа се баба- смалена, с посивяла коса, леко прегърбена и с няколко бръчки повече. Но очите- живи, весели, ясни, проницателни, очите- пазители на рода. Прегърна ме- колко е тихо, топло, уютно, спокойно. Бабо, не ме пускай, пази ме.
    Вътре ни посрещна веселият пукот на огъня, мирис на чай от липа и шипки, обич, светлина и топлина. На печката вече се печеше питка, а отстрани беше малкото зелено тиганче, с почерняло дъно, пълно с пържен боб. Само баба може да готви така.
    Аз бях дете, скрито в скута на баба от снежната буря. Тя ми разказва приказка, снега тихо се сипе и затрупва пътя назад, вятърът отнася и последните грижи, а баба неспира да разказва. Топло и уютно е, клепачите ми се затварят. Баба придърпа одеялото до брадичката ми. Тази нощ баба ще бди над мен.