Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна любов. Много по- късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не бях се научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича каквото и да се случи. Когато един ден осъмнах без сянката й зад гърба си, усетих самота, каквато не бях изпитвал. А разбрах какво е истинска пустота, когато я видях, прегърнала друг.
- Потърси ли я?
- Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение..."
Мария Лалева, "Живот в скалите"
- И аз я чувам, синко, но не плаче, защото все още го обича. Човек плаче много по- дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал. След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за любовта. Човек е хубаво да си обича спомена за любовта с някого. Затова нека плаче сега... А ние с теб ще се правим на глухи! Честна капитанска?
- Честна капитанска! А какво е това "илюзия”?
- Нещо нереално, несъществуващо, измислена твоя представа за нещо си. Или най-често - за някого. Но е едно от нещата, в които най-силно вярваш, че съществуват. Разбираш ли?
- Да, нещо като еднорог.
- ....или Бог...” -
Мария Лалева, "Живот в скалите"