Отношенията баща – дъщеря

Според моя личен опит спасение няма. Винаги ще критикува и никога няма да си направила достатъчно. Просто се опитай да не го приемаш толкова навътре. Моя ми е нанесъл трайни щети имам чувството... Имам панически страх от всичко ново (работа, местене, учене, каквато и да е непозната за мен среда) понеже ми е насаждано с години че нищо не мога. И сега ми пречи това, но се опитвам да го превъзмогна. Каквото и ново да се опитам да направя все си мисля, че е обречено на провал 

А, ей това е най-лошото на това поведение. Мъжът ми е същият в резултат на поведението на баща му. Никаква вяра в собствените сили, никакво самочувствие, никога не опитва нищо ново, панически ужас от провал, изобщо не може да приеме идеята, че е по-добре да се опиташ и да се провалиш, отколкото изобщо да не опиташ. Баща му цял живот му е внушавал, че за нищо не става, че нищо не може... Просто се побърквам от яд!  За 10 год превъзпитание успях да се справя до известна степен с проблема, но не напълно. Най-вероятно ще си носи последствията цял живот. 

Такова поведение по-често имат майките, а теми за подобен тип отношения с майката е имало няколко.

Мисля, че спада в параграфа "нарцистични токсични родители". При постоянна критика детето прави едно от двете неща:
1. Решава, че не става за нищо и се проваля.
2. Форсира се и постига резултати, но често с цената на прегаряне и неудовлетвореност.

Котаранка, и аз съм така, а това ме описва 100%:


Много по-лесно започнах да губя вяра в себе си, пуснала съм се по течението и "каквото стане" е решението на всеки мой проблем. Осъзнавам го, не е като да не го осъзнавам, но не мисля, че нещо ще се промени.
И аз съм израснала с тираничен баща, въпреки че "израснала" е много силно казано, защото рядко си беше вкъщи. Но за сметка на това... когато беше... леле... Сещам се, че идваше петък и в неделя пак заминаваше (един бог знае къде, уж на работа ) и докато беше вкъщи, никъде не сме излизали, не сме се срещали с други хора. Молила съм майка ми да излезем на разходка в парка, но отговорът беше все един и същ: "не може, баща ти ще се сърди". Някакви малоумни манипулации прилагаше, все нещо не му беше наред, все той беше ощетеният, а другите - виновни. На всичкото отгоре беше любител и на чашката (в момента е алкохолик) и като се напиеше, ставаше истински ад. Почваше да обяснява на майка ми каква е , как аз не ставам за нищо (почти е нямало вечер, когато не ме е разплаквал) и неведнъж е прибягвал до насилие. По едно време се беше кротнал, ама после си хвана любовница и пак хвана попа за топа. Една вечер (бях на танци) се беше нахвърлил да души майка ми и да ѝ обяснява, че е ***** и че си има любовник (явно по себе си съдеше ) и майка ми получила прозрение и му казала на сутринта да го няма. Честно казано (аз бях 6-ти клас) още тогава се зарадвах (въпреки че го обичах и то много). Още същия ден почувствах свободата. Но тогава спря само тормозът на майка ми. Моят продължи още няколко години. Всяка събота и неделя ми се налагаше да ходя при него. Непосредствено след раздялата беше същински ад. Всяка вечер беше пиян и си изкарваше гнева върху мен, дори съм го чувала да ме ругае докато спя?!? Няма да забравя как една събота и неделя му бях обяснявала, че от ансамбъла ще ходим в Турция и колко се вълнувам и той през цялото време "се радваше за мен" и на другия ден беше звъннал на майка ми (явно беше звънил на моя телефон, но аз го бях оставила в Бг) и я беше питал къде съм и как така съм в Турция, след като той не ме е пуснал. Цялата работа беше, че и преди това от ансамбъла бяхме излизали извън България и имахме разрешително (подписано от двамата родители, нямах 18 тогава), което не беше еднократно (стоеше в учителката). Та моят човек кво ли си е мислил: "ще ходиш в Турция на куково лято " е, да, ама аз пък отидох! На нито една екскурзия от училище не съм ходила, защото ги правиха събота и неделя, а това бяха "неговите" дни и не исках да го обидя. Абсолютно всички празници - по същия начин. Нагледала съм се на пиянски изпълнения за цял живот. Затова сега като видя пиян човек и чувствам дискомфорт, някаква стеснителност, разваля ми се настроението. По същата причина не обичам празниците - особено Коледа, Нова година, Великден... все големи празници, но с тях са свързани едни от най-ужасните ми спомени. По същата причина не обичам и рождения си ден. Почти не е имало такъв, който баща ми да не е провалял. Наложи ми се да порасна много по-рано от връстниците ми. От малка ме действаше и ме караше да се занимавам с неща, които далеч не бяха моя работа, а не дай си боже нещо да не направя както трябва - през носа ми се изкарваше. Преди години беше купил една къща и беше наел работници да я ремонтират. Тогава той замина за Полша. Беше ме инструктирал всеки ден след училище да ходя до въпросното място (на час път в едната посока ми е), "за да видиш какво става". В същия период, докато беше в Полша, беше самолетната катастрофа, в която загина полският президент. Ей, боже, цяла седмица го чаках да се обади, така и не благоволи. След не знам си колко време звънна и аз супер много се зарадвах, на което ми се отвърна: "добре съм, спокойно, кажи какво става с къщата "... Тогава не бях много малка, ама толкова се бях притеснила, че още ми държи. Сега близките ми като пътуват, първото нещо, което правят като пристигнат, е да ми се обадят, иначе изпадам в някакви безумни паранои (особено ако не ми вдигат телефона ). Стига съм се обяснявала излишно. 9-10-ти клас почнах да прекъсвам комуникацията си с него, защото прекаляваше с бизонското си поведение. Той се опитваше да ме "вразуми", разбира се, чрез заплахи, че ще спре да ми дава пари (наистина беше спрял ). По едно време се бях пречупила и му проговорих, но "вълкът козината си мени..." Така ме беше ударил, че как не ме уби на място не знам (буквално бях на сантиметри от смъртта, беше ми забил главата до един бая остър бетонен ръб ). После пораснах, той започна лека-полека да се пропива, да прави опити за самоубийства, което ме накара пак да му проговоря и общо взето до миналото лято бях в един омагьосан кръг. Обаждания посред нощите, включващи психически атаки, заплахи за самоубийства и т.н. Лятото разбрах, че е алкохолик и всичко свърши. Не мисля, че мога да му помогна. Дори да можех - не бих. Детството ми беше не съсипано, а отнето от нечии зависимости. Младините си не ги давам. Това е и съветът ми към авторката.

При мен алкохолизма и самоубийствата постоянни бяха от майка ми. Преди няколко години и успя.

Аз също се страхувам ужасно от всичко ново, от всяка промяна или когато трябва да взема някакво по-важно решение.Все мисля негативно, че не съм достатъчно добра, че ще се случи нещо лошо..Искам всичко да планирам, а когато нещо не се случи по начина по които съм предвидила изпадам в ужас.Предполагам просто трябва малко повече вяра в себе си, но когато цял живот си нямал нужната самоувереност е трудно изведнъж да я придобиеш.
Жалко, защото осъзнавам, че в живота не е толкова важно какво ти се случва, а как го възприемаш.Съотвено за човек без самоувереност е трудно да мисли позитивно.Понякога се улавям, че в някои ситуации реагирам като него и се страхувам, че един ден ще се превърна в същия негативен човек   

Това са си просто енергийни вампири, впиват се в най-удобната жертва, която е най-често децата им. Има и такива майки. Фактът, че ти е звънял 5 пъти след като сте се скарали, говори, че не цели самото скарване, а ефекта, който предизвиква, обиждайки те. Не давайте храна на такива хора.

anito1234,за първи път се разпознавам толкова ясно в чужда тема.Всичко,което си написала ми се е случило.
Пари за университет не ми даде - принудих се да запиша задочно...Но тогава срещнах мм .А сега познай - разправя на хората колко съм глупава,че другите са завършили,пък аз деца дондуркам... : )
Не искам,да си спомням как съм живяла толкова години с него.Майка ми и брат ми продължават,да сса подложени,на това мъчение...

Егати и кошмара
Не проумявам как може да обичаш този човек.
Моят баща също беше алкохолик. Посягаше ми, но рядко. Просто като се напиеше имаше много забавени реакции и бързо бягах  Гадното беше с баща ми, че два-три пъти се опита да спи с мен.Иначе по-якия бой го ядях от баба ми/неговата майка/. Като поотраснах почнах аз да я бия. Не съм я била колкото тя мен. Не ми беше интересно. Боя който изяде беше просто за да я накарам тя да спре да бие мен и братовчедка ми. Успях. След това почнах психически да я тормозя.
Та баща ми никога нищо не е направил за мен, не се интересувал дали съм жива, здрава, как съм с училището. След развода плащаше единствено наложената издръжка от съда.
Още от малка този човек не го чувствам като баща, камо ли да го обичам. През годините са ми казвали, че е в болница и то заради нещо сериозно. Е, нито ми е дремело, нито ми е било мъчно. Утре и да умре даже на погребението му не мисля да ходя. С глупости няма да се занимавам.
Заради алкохолизма му и аз не понасям пияни хора. Нито пък пия алкохол. Изключително рядко само вино и то 3-4 глътки. Заради тази непоносимост ми се е случвало да прекратявам и връзки. Не понасях миризмата на алкохол.
От години, може би от както станах на 18 съм игнорирала тотално баща ми и максимално съм го избягвала когато се прибирах. От 5 години съм дала и пълен игнор и на баба ми, която не спря с простотии и лъжите, а пред мен е божа кравичка и ум ме обичала. Продължава да ми звъни, аз пък продължавам да затварям или оставям телефона в другата стая. Дори днес три пъти ми звъни. Казват ми, че откакто я игнорирам и не ме е виждала пет години здравословното и състояние се е влошило много. Не ми дреме, да мре. Той явно и дявола не ще да я взима. 

Та затова ти се чудя. Защо не си го разкарала отдавна. Уважението и обичта не се полагат само защото някой е забременил майка ми. И други неща трябват.
Понякога, да не каже често, има такива родители, които съсипват децата си до живот.
Имам колежка от университета. И тя подобна история. Бащата алкохолик, а майки и нон стоп я унижава и обижда. И бащата естествено се включва. Била дебела, а тя не е. Била тъпа, за нищо не ставала. Още откакто се е родила са я унижавали и са я програмили че е едно голямо нищо.
Има хора могат да се измъкнат от такива внушения, но тя не може все още. Има проблем с комуникацията и то голям. На устни изпити не може да си отвори устата. Дума не може да обели.
Не е глупава по природа, но е преживяла толкова много, че вече вярва на родителите си и самата тя се смята за едно нищо. Дори като започна работа наскоро баща и започна да и взима заплатата за да я изпива. Тогава вече на нея и писна и се изнесе при майка си. Не че е добър вариант, но няма как. Малкото зло е избрала. Но има още страшно много да работи по себе си. Дано се оправи. Време е, голям човек е.

Не разбрах само от първия пост как така майката на авторката имала общ бизнес и имоти с мъжа й и в същото време "няма къде да отиде" 

Както и да е. Моят баща не се е интересувал от мен от 10 години. Сега съм на 23, разведоха се с майка ми, когато бях на 13. Живеем на половин час пеша един от друг и въпреки това... нищо. За 10 години веднъж не се обади да ми честити рождения ден или приемът в елитна гимназия и после в университета. Веднъж не плати издръжка. Разминавали сме се на улицата и той се е правил, че не ме вижда. Когато се разведоха го приех сравнително лесно, понеже преди това пътуваше по корабите и никога не съм усещала кой знае какво бащино присъствие у дома. Слава богу никога не имало насилие и пиянски изцепки. Разделиха се, защото вечно харчеше парите за цялото семейство за незначителни неща и накрая като купи компютър уж за мен, за училище, си намери любовница по интернет.
Но напоследък усещам, че с напредването на възрастта ми все повече си личи, че съм израснала без баща. Смисъл отразило се е по някакъв начин на психиката и характера ми - по-неуверена съм, срамежлива, чувството за празнота си седи. И когато слушам как приятелките ми говорят за бащите си, изпитвам лека болка, че аз никога не съм била принцесата на тати.
Жалко е как един човек заебава единственото си дете, сякаш като се е развел с жена си, се развежда и с него.
 Единствено се надявам лошият опит да ми даде стимул един ден като стана родител, да направя всичко възможно да не съм като него.

аз съм това
Инак съм съгласна с поста ти, че това са двата резултата. Мъжът ми пък е първото. Просто прелестна картинка сме.

Мен ми се дадоха пари за образование /т.е. самото то не се плащаше, но издръжката през това време/, но и до ден днешен като кажа, че съм искала Психология, започват да говорят /и даамата/, че психолозите били шарлатани и бла бла бла. Е как да запиша да уча това, да живея при тях и да слушам това години наред. Трябвало да се изнеса и да заработя нещо, за да се издържам, но не съм имала толкова акъл тогава. Моят е перфекционист, никой за нищо не става според него, само той е супер. Пие всяка вечер, по 2-3-4 малки, не прави изцепки, даже напротив, като пийне, става поносим. Само че не почва от сутринта и цял ден трябва да го търпиш. Иначе си има депресията, породена от десетилетия ежедневно пиене. Молила съм се майка ми да се разведе, бягах при баба ми поне 2-3 пъти на година за по няколко седмици/месеци/. Беше в същия град. Съответно сега избирам мъже тип 'мухльовци', които се опитвам да променя, за да 'поправя' баща си и да 'спася' майка си. Само че го осъзнах много скоро, след дълги терапии и четене на литература. Втори брак, да видим дали и той ще се разпадне, че натам съм тръгнала. Понеже компенсирам с амбиции, професионално и жилищно съм ОК и мога да се разведа, не съм зависима от никого, нито от тях, нито от мъж. Това ми е утехата някак от всичко, но личният ми живот не е ОК, определено. 

Аз съм като мъжа на Савина.
Не знам дали няккога ще придобия самочувствие. Липсата му ми вреди на живота.

Аз съм по същия начин. Как се справяш? Трудно ли ти беше да си почнеш работа? Много ми е трудно - нямам вяра в себе си никаква...

Не знам и аз що за човек съм, ама още като се сетя за него и ми става криво, депресивно, избухвам в сълзи... Пълно куку. Ами, приятелко, как как? С непрекъснато вменяване на чувство за вина, насаждане на това, че майка ми ме е зарязала (отчасти си беше вярно) и че само тях (баща ми и баба ми - неговата майка) си имам. Тя винаги го защитаваше, то затова и сега е на това дередже. След последния път, когато за малко не ме уби, той ме закара при нея и баба ми го изгони, уж много ми съчувстваше, не знам си какво, а след няколко дена ми се обаждаше да ме кара да го търся, оправдавайки го, че не-знам-си-какво?!? Той дори не се беше сетил да ми се извини... Няколко месеца по-късно пък, когато баща ми се самоубиваше със Зопиклон, баба ми звъннала на майка ми да ѝ разправя, че НИЕ ще го уморим. Аз и майка ми?!? Майка ми от години не присъстваше в живота на баща ми, не знам кви бяха тия тъпотии... същото се повтори и преди няколко месеца, че тогава пак бях полодйала, вдигнах кръвно (не ми се беше случвало), после няколко дни не можех да мръдна от леглото. Ама сега съм емоционална скала (или поне за такава се мисля)! Никой не може да ме докосне. Блокирала съм им номерата и всякаква наченка на досег с тях е умъртвена в зародиш. Аз винаги съм повтаряла "от роднини - далеч". А тези хора дори не са роднини... отказвам да приема, че човек, с когото носим едни и същи гени, може да бъде такъв дегенерат. И искрено се възхищавам на хората, които запазват самоконтрол и стоят над нещата. Тези, които успяват да се изолират от чудовищата, които съсипват/са съсипвали/са съсипали животите ни. За мен това са най-силните хора! Хората, които поставят свободата си над всичко и всички останали.
Обаче има още един момент и видях, че е зачекнат в темата, ще си позволя да цитирам авторката:
С три ръце мога да се подпиша под този пост! Ще започна последователно. За отразяването в живота вече съм казала - отразява се, негативно (както при всички нас). Игнорира се. Възможно е. Аз например никога не споделям за баща ми. Всъщност споделям, много неща съм споделяла на приятелите ми за него и всички си мислят, че е много готин и интелигентен човек и аз напълно осъзнавам, че по моя вина те са с грешна представа за него. Едва преди половин година си позволих да споделя на неколцина мои близки И лошите му черти и честно казано всички реагираха по един начин: "как си изтърпяла всичко това?!?". Дори ако се върна да си прочета постовете във форума, сигурно пак ще открия "фалшивия образ", който си бях изградила за него. Вече казах - игнорът според мен се постига като стоим над нещата. Ако има добри спомени - да говорим за тях с добро, а лошите спомени - да не ги забравяме, но да не си ги слагаме на сърце и да извлечем максимална поука от тях. Да, работила съм с терапевт, резултатът - диагностицираха ме с биполярно разстройство. Честно казано не беше учудващо за нито един мой близък, но аз си го изживях малко. Винаги съм знаела, че нещо ми хлопа от време на време, осъзнавам рязката промяна в настроенията и всичко, но мисля, че съм мноооооого далеч от БР. Просто тогава ми се струпаха повече неща (всички, свързани с баща ми, разбира се) и бях изключително лабилна и податлива. То верно кой луд ще си признае, че е луд, ама чак пък толкова... много моля!
Да пристъпя към същинската част - МАЙКАТА! Еееех, майката... Още като дете осъзнавах, че вина за всичко има майка ми. Още тогава, дори бяха заедно с баща ми, съм я мъмрила и съм я питала със сълзи на очите защо позволява всичко това - отговор така и не получих. Дори и в онази невръстна възраст не спирах да ѝ повтарям, че ако някога имам деца, не бих позволила никой да ги тормози (не съм била на повече от 12-13г.). Към днешна дата съм още по-крайно настроена към всички насилници и знам, че ако някой ден някой урод само с пръст си позволи да докосне детето ми, ще го одера жив. Като цяло аз и от майка ми не съм срещала подкрепа (беше заета да си "търси щастието", каквото и да означава това ), но поне не ме насилваше психически. Но никога няма да ѝ простя, задето години наред ме пращаше при човек, който най-безцеремонно издевателстваше над мен, и тя много добре знае това. Да не говорим как неведнъж е идвала да ме взима от баща ми, след като съм ѝ се обадила тайно, след което по пътя към вкъщи ми обясняваше как ѝ е "писнало от нашите глупости" и как "това било за последен път". После как да вярвам в щастливите семейства... (вярвам, разбира се )

ПОЗДРАВЯВАМ ВИ С ЕДНА МНОГО КРАСИВА ПЕСЕН, МОМИЧЕТА!

БЪДЕТЕ ВИСОКО!

Каква вина, какви пет лева. Вината е единствено на баща ти. Е, и на майка ти, че не те е подкрепяла. Защо не си и казала, че не искаш да го виждаш? Освен ако не е давал пари на майка ти и тя затова да те праща.
Хубаво си решила да не ги виждаш и да не вдигаш телефона. Това е трябвало да го направиш още като си станала самостоятелна. Аз се опитах да блокирам номерата, ама нямам такава опция. Дори и на новия телефон. Все тая всъщност, просто не им вдигам, което пък си е психически тормоз над тях. Знам го от сигурни източници. Донякъде се кефя, че страдат, но вече всъщност не ми дреме.
Преди 15 години, когато си спомних какво вършеше баща ми с мен, му желаех бавна и мъчителна смърт. След време вече всяка смърт ме устройваше  А сега ми  е все тая. Даже му желая мега дълъг живот. От това ще страда още повече, защото е сам и болен. Всъщност осъзнах, че омразата, която изпитвам вреди само на мен, а не на него. Безразличието с което ги дарявам и двамата /баба ми и баща ми/ е по-силно наказание. Вече е всичко зад гърба ми, много не мисля за случилото се, но е абсолютен факт, че преживяния тормоз ми се отразил много.
 Хубаво е, че си ходила и на терапевт. Аз не съм ходила.