Спомени и впечатления за социализма в България

 Мдааа.........Работническо дело бе кофти.Много драскаше и хартията бе груба.Народно дело много по-лесно се намачкваше при нужда.

Ти не бих казала, че скачаш, защото дискутираш, но масово е обиди и скачане.

Мен ме притеснява броят на хората, които смятат, че е било добре.

Ма верно ли? Зле си.


Т.е. ти си спомняш какво са давали по капиталистическата телевизия. Добре, така да бъде наистина.

И защо те притеснява?
Защото хората твърдят, че независимо от минусите на строя, са се справили и са се чувствали добре в живота си?
Ами, това е нормално- човек се адаптира към средата и се стреми да извлече най- доброто за себе си.

Колко ще успее, зависи от способностите му.

Винаги изборът е на отделния човек, независимо от строя- зависи дали е готов да плати цената.

Залитането в политиката е способно да изкара най-лошото и у иначе интелигентни и добри хора.
За себе си мога да кажа, че тогава сме живели добре, тук чета  и чувам неща и не само тук, въобще в пространството за онова време, с които не съм се сблъсквала. Но не се оплаквам и сега как живея.
Е, не съвсем мрънкам си, от онова време има и носталгична нотка в спомените ми, знам го, но си ги харесвам такива каквито са.
За свободата, тя и сега си е кът, свободата на словото, да изразяваш личното си мнение, някъде сме след стотицата  в класацията на държавите, да имаме свобода да пътуваме, но вместо партийното ограничение, сега е финансовото ограничение. Но пък тази свобода да се движим и работим в чужбина доведе до други лоши последици за държавата - като демографската криза например.
Оценката за събития в голяма степен зависи и от гледната точка, на личното ми благо- бита или засяга по-голям кръг от критерии.
А за оценка на социализма мисля, че е още рано, все още прекалено много емоционалност се влага, а не обективно отношение.

Ама защо ви притеснява политическия и социологически аспект? Те са част от живота. Няма как да се анализира какъвто и да е момент от историята без тях.

В края на краищата е така - някои хора са ок с това да живеят в зоопарк, където гледачите им дават храна, ако сгафят нещо ги понаказват, но пък осигурена е клетка, не те вали дъждът, лекуват те безплатно, дори награди ти дават - замразени плодове, продънена кофа, и се радваш; за други са проблем решетките и обикалят неспокойно в карето, капе им козината, линеят. От време на време някой пригодил се екземпляр се провикне: "ама всичко ти е безплатно, как може да страдаш! Ако си адаптивен, решетките спираш да ги виждаш. Затваряш очи и не виждаш как третират човека в съседната клетка. Навън има лъвове, а тук е едно сигурно, сигурно, успиващо чак... "

Ако въпроса е към мен, не ме притеснява, имам мнение по въпросите, следя политическата обстановка, не толкова нашата, то си е ясно, предимно международната, но не се вживявам. Нямам политически пристрастия към нито една партия. Скачах и виках на оня прословут митинг на цариградско след което се разочаровах безкрайно и оттогава за себе си съм взела решение, да си живия живота независимо от политическата обстановка и да следя нещата дотолкова доколкото съм в час.
А комуникацията тук е изострена и на лична основа, което пък е неприятно за тези които нямат пристрастия, едва ли съм единствената, двата лагера се гонят да се захапят и вече взе да ми става безинтересно след като пое тази посока темата.

Защото е рано- има живи хора, които помнят и други- младите, не живели тогава, които правят анализи и заключения, повлияни от по- кресливите и гонещи свои интереси стари.

Нищо не е черно- бяло, а точно то господства в анализите- отрицание до дупка.
Само че "строят" няма как да се разглежда без хората, живели в него.
И затова се стига дотук- омраза към всеки, който не е съгласен да заплюе и отрече личния си живот в името на отричането на соца.


Ето, за това говоря.
Извращаването на представата зо живота, който сме водили.
Кому е нужно, се питам и още не мога да си отговоря?

Би ли казала, кой го съчини това чудо?

Как ще е рано, 30 години минаха почти, документи са разсекретени,  обективн изследователи , които не са обременени от спомена на баба си за билетчето по пет стотинки

Е, какви изследователи са, ако не са го преживели лично, не са светили на подписа на Т.Ж., той лично не им е споделил плановете си, не са били в Белене, а и да са били - лъжат, сега пропагандата е както едно време. Информация има, желание да се види и да се прецени - няма.

Така е за адаптацията- същото са правели и хората в ГУЛаг. И дори са се женели и са били щастливи (добавям, някои от тях - тези, които са били най-приспособимите ). Но това не пречи ГУЛаг да е бил един затвор с брутални условия за живот - и икономически, и социални. Това, че някой е оцелявал и дори е намирал начин да е щастлив не е заради, а е въпреки системата, и е следствие от човешката спосбност за оцеляване.
Не, изборът на отделния човек е ограничен в определен периметър, дефиниран от системата. Да те вкарат в ГУЛаг не е личен избор, но как оцеляваш там е личен избор. Често свързан с много нелицеприятни неща като кражба, донос, подлизурство и още мног други - за да оцелееш. Да живеш  в соц.-системата също не е личен избор, защото не пускаха навън, ами стреляха и ако оцелееш и излезеш, отмъщаваха на роднините ти, останали в лагера.  Тоест, личен избор имаш, ама само вътре в рамките на системата, а да  я напуснеш не можеш.
Понеже се коментираш като начетена, не знам дали си чела Крутой маршрут на Евгения Гинзбург. Книгата  е наръчник по оцеляване, но и в нея има моменти на щастие. Хората са издържливи животни .
С това искам да кажа, че и в най-тежките условия човек намира начин да оцелява и да е щастлив, но това не отменя обективната преценка за тези условия като тежки. И  не, не казвам, че целият социализъм е бил като ГУЛаг, а го давам за пример за това, че човек може да е щастлив при всякакви условия, ако е достатъчно приспособим и ако има късмет да не е сред директно пострадалите от тях. И това, че някой е оцелял и дори е сумял да е щастлив, не прави автоматично условията хубави. Защото Гинзбург е оцеляла и дори се е омъжила в ГУЛаг, и дете е гледала, но хиляди жени други не са. И в своите спомени тя го пише това.

Това си е една съвсем добра метафора за зоопарка.
Някой назад разказа мил сповен как на границата му връзвали връзката и будили желание у децата да станат граничари да вардят родената. Сега като знае че всъщност са стреляли и избивали хора граничарите,  опитващи се да се измъкнат от социалистическия раѝ и това нещо го знае от 30 години вече, как може пак да го гони умилението , е това не разбирам.

И каква оценка ще се дава тепърва на социалистическия строй, ми гойя отдавна е застанал до другите тоталитарни режими, ще пренаписвате отново ли?

 

Ами ние не живеехме добре, нашето семейство, по него време. Кола си купихме късно, един москвич втора употреба, за нова просто нямахме шанс. Баща ми беше заварчик и то добър с най-високите възможни разряди. Не го пускаха в чужбина, защото на младини имал някакви провинения срещу Партията, престой в ДС и така това Либия, Сирия бяха забранени за него. Ядосваше се, защото там можеше да изкарва добри пари с уменията си. Телевизор, цветен, си купихме пак втора употреба. Спомням си като си взехме секция. Изреди се целият вход да я види. Питаха ни "от по-евтината или по-скъпата взехте?", което е показателно колко модела секции имаше в мебелния магазин. Като ходехме на гости забелязвах, че навсякъде обзавежданията са едни и същи. Разликата идваше от цвета на пердетата, губрерите и мокетите. Като казах мокет, си спомних, че като се нанесохме в чисто новото ведомствено жилище, мокетът беше здраво нацапан с циментови стъпки. Покрихме го  с един килим, нямаше изчистване това нещо.
Като дойде демокрацията, баща ми се роди. Започна си  собствен бизнес (това си му беше отколешна мечта, да работи за себе си, а не за заплата), изучи ни двамата с брат ми и сега продължава да си работи като сам си е шеф и е доволен.

И семейното насилие се оказа плод на комунизма, наред със съседките клюкарки, гледането с лошо око на извънбрачните деца и униформите в училище.