Спомени от 1996/97 година

Тогава завърших гимназията. Сега като се върна назад - не беше лесно, но и не бяха драми. Справяхме се.

По-трудно беше в периода 90-94/95 с купонната система и опашките за хляб, но и тогава оцеляхме. Спомням си, че си говорихме как дълго време не се виждаше бременна жена. Това беше един от показателите, че обществото е стресирано и оцелява, но оцеляхме.

Като деца си спомням веднъж се бяхме събрали и слизахме с асансьора да играем навън. Чухме камбаната на църквата, която е пред входа да бие в обичайното си време за 16 часа а това съвпадаше със спирането на тока - така наречения режим на тока.
Камбаната бие в 16 ч., ние дружно крякваме, че тока ще спре. Спираме асансьора в движение, за наш късмет той спира преди да спре тока в положение да можем да излезем от него и се втурваме навън весели, че сме се справили. Не беше толкова зле. В това време съм чупила по невнимание бутилки олио взети с купони и мед в буркан съм чупила, но нашите ме успокоиха, че всичко е наред.

Веднъж се прибирахме от училище - пуснати по-рано пак заради режима на тока.
Часовете приключваха по-рано. Прибирахме се и си ритахме по един кестен. Моят в един момент се търкулна под парапета на един мост, по който минавахме. Когато се изправях, след като си го взех, нацелих с главата металния връх на края на извитата част на парапета. Рукна черна кръв. Приятелките ме грабнаха и в първата къща на съученичката ми при родителите й да ми помагат. Закарахаме в близката поликлиника, а вече се бе стъмнило, няма ток и не могат да ме шият - за което истински се радвах, защото ме беше страх от шиенето.
Със залепена глава се прибирам у нас. Изкачвайки всичките стълби до етажа ни се появявам у нас обляна в засъхнала кръв по глава, врат, дрехи. Нашите бяха предупредени по домашния телефон за случилото и ме очакваха, но майка ми като ме видя щеше да припадне, а аз нямах идея на какво мязам. Знам само, че кръвта беше черна. Същата вечер главата се отлепи и баща ми ме води в болница да ме дозалепят. Лекарката там с усмивка ми каза, че съм поредната счупена глава за деня. Това беше в условията на режима на тока.
В 90 година си взехме куче. Правихме му попара от мляко с бисквити. Когато се редихме за мляко, беше и за кучето и се шегувахме у нас, че ако на опашката разберат, че го взимаме и за кучето ще ни се стъжни. 

Спомням си много добре, че нашите ме пращаха да се редя на опашки за хляб пред някоя фурна. Като свършеше едната кола, чакахме другата да дойде и да зареди. Една от учителките ми се шегуваше в клас, че след "Студио Х" отиват на опашката за хляб. Но не сме гладували или мизерствали. Справяхме се и не хленчехме като цяло. Мисля, че тогава като общество бяхме по-сплотени и се справяхме в условията, в които бяхме поставени. Нямаше хленчене и лигавене. Сега съм с усещането, че обществото е по-изнежено, отпуснато и с чувството, че всеки на някой и нещо е длъжен, все някакви права са погазени. В условия на трудности обаче човек се мобилизира. Тогава не помня да имаше драми. Притеснения да, но се справяхме. 96-97 бяха по-леки години и тогава ми беше прощъпулника в работното поприще. Тогава разбрах, че от заплатата държавата си взима нейното и бях толкова възмутена как може да ми взимат от парите, които съм заработила - ех, навлизах в живота.

Спомням си всеобщата радост през 94 от 4-тото място на нашите в световното по футбол. Не се спеше. Всички по нощите бяхме със затаен дъх и в купом в даден момент викахме..... абе не беше чак толкова зле. 

Помня.
Януари '97-ма забременях.
Беше много странна зима. Сменяхме етикети през час, два.
Народ, опашки за хр. стоки.
Слушаш радио и коментираш с тези около теб... Опитваш се да оцелееш с 5 долара.
И т.н.

Имам смътни спомени.Моите за разлика от др.мнение тук са,че зимата  беше студена и то доста.Когато $ стана 3хил.лв. много от кредитните милионери ликуваха.Спомням си,приятели на Хранков коментираха неговият възторг и обещания за щедра почерпка.Банката към,която имал задължения не си я спомням,но отдавна не съществува.Нямам спомен за липса на храна както през 90/91г.Транспорта в центъра си вървеше.В това съм сигурна,пътувах гратис.Проблем имаше към ж.к.В квартала лелки и баби всеки ден ходеха на протест,тръгващ от НДК до Ал.Невски.Спомням си студентите на барикадите,подкрепях ги.Отвратих се в момента,когато  плачеща майка се обади в радиото и каза,че студентите на една барикада не са я пуснали с колата да мине и да закара детето си на хемодиализа.На всичкото отгоре спорели с нея и казвали:''как ще е болно детето,я вижте какво е розово''.Разбрах,че просто си правят купон.Освен,че са били млади не са усетили и студ,защото по барикадите имаше домашно вино.Чух по радиото,че аптеките затварят.Явно не успяваха да зареждат на новите цени.Тогава бяха предимно малки,частни.Точно в този момент ми трябваше антибиотик.Отчаях се.Тръгнах по работа минавайки по забутани улички около Исул.В едно гаражче-аптека намерих антибиотика.След мен се изсипаха явно хора от квартала и радостно споделяха с аптекарката,възторга си,че тя работи и ще си набавят лекарствата.

Спомените ми са много сходни с тези на Румцайс.
Някак си и при нас по-тежко беше Лукановото време и купоните, отколкото 96/97.

По виденово имаше всичко в магазините, но не се знаеше дали цената на хляба няма да се промени 10 пъти за 1 ден. Предишната година по неясен за мен начин бях успяла да убедя нашите да си обърнат всички пари в долари (как ме послушаха тогава и до сега не мога да разбера ) и реален финансов проблем нямахме.

Аз, като единайсетокласничка, повече се притеснявах дали няма да отменят бала и дали парите, дадени ми сутринта, ще ми стигнат за цигари, кафе и излизане вечерта.
В крайна сметка периодът на неконтролируемо покачване на цени беше относително кратък - има-няма 5-6 месеца. Виж, за хора с бебета сигурно е било кошмарно. По спомени чак 2001-2002 памперсите и АМ излязоха от категория лукс.

Помня еуфорията по барикадите, Орлов мост, Университета, че и аз там, барабар Петко с мъжете . Някой по-напред бече казал, че вярвахме, че правим нещо. Само година-две по-късно вече ми беше ясно, че сме стабилно изиграни... Но странният ми ентусиазъм още ме държеше и не си събрах багажа своевременно, а сега вече е късно. 

Нали ви казах, че ще си спомняме различни неща
Мразовита беше зимата наистина, спомням си по време на блокадите как ходех пеша по заснежения бул. Цариградско шосе, за да ида на работа.

"Нищо няма да се промени" е или очарователно наивно, или пък пропагандно обусловено.
Нищо не се е променило за 20 години и сега пак парите ви стигат за десет памперса или за кутия маргарин, нали? Има много неща около нас, които трябва да се оправят, няма спор. Но човек трябва да си дава сметка кога е живял в мизерия и кога - ОК.

Интересна тема. Дъщеря ми беше малка , нямах пари да платя тока и изтеглих някакви пари , които бяха от бабите за нея. В яслата на децата им даваха филия с мерудия за закуска , след обяд обикновенна вафла на двора , на влакчето. Даваха ни заплата и два аванса в месеца. Това в БТК. Чаках да взема заплата да си купя превръзки. Имам много лоши спомени от тогава. Често се сещам и се надявам никога да не го преживяваме отново. При двама работещи и малко дете да се чудиш как да оцелееш.

Спомням си и заплатата си през юни 1997 - 108 000 лева, в края на 1999 бе станала 320 лева, а не съм сменяла нито местоработата, нито длъжността.
Явно никой не помни резките подобрения след зимата на '96-'97

5 лв. днес  са си 5 лева, вчера си си били 5 лева, утре и догодина пак ще са пет лева...

добре, че сме в ЕС,  иначе преди две години пак ни чакаше същия сценарий, изготвен от същите хора ...

Е, спомените за моята зима са от Пловдив. Най-гадният ми спомен е липсата на осветление вечер, поне глутниците кучета от предните години вече ги нямаше. И сергиите, увити с найлони, по целия път до нас - продаваха се всякакви неща - от парцали и откровени боклуци, до козметика., хората се мъчеха да оцеляват някак.
Забременях лятото на 2008, мм толкова беше свикнал да се запасява, че при раждането разполагахме с памперси и сухо мляко /3 вида, включително и соево/ за година напред. Млякото изобщо не ни влезе в употреба, раздадохме, продадохме, едни приятели си сипваха в кафето. И досега, ако няма запаси за една ленинградска блокада, не му е спокойно на душата.
При втората ми бременност поне купуването на АМ спести, ограничи се до памперси.

С въвеждането на валутния борд нещата се стабилизираха, да.

О-оо, резки подобрения имаше много! Но докато на 18 висях по площадите, някак си си представх подобренията още по-резки. По-късно ме завъртяха такива среди, в които осъзнах как просто парите са минали от джбовете на едни другари, в джобовете на други мистъри и обикновения човечец, за когото си мислех, че се боря, пак е изначално прецакан.

Купувахме контрабандно мухлясала Стюардеса, залежала над 30 години по вагоните.
На рождения ми ден взех заплата, стигна ми за 11 бири, 1 хляб и кутийка майонеза.
Майка ми правеше "мусака" в тенджера, но вместо кайма- Витабел.

Сетих се и за кризата с бензина, тогава със съседчето забърквахме 50:50 кафе/инка и обикаляхме с термоса бензиностанциите да продаваме. Обаче не помня коя година точно беше. 

Помня, най - големият бонус - 6000 лв. Помня, опашките за хляб, ако вземех повече го замразявах. Помня Витабел, и още помня едно ястие от тая соя с картофи...

Помня , че дълбоко вярват, че след тази криза нещата се оправят, но не би. Тук в Бг останахме едните оптимисти!

От първата до последната дума това са и моите спомени. Без цигарите само, че аз не пуша.

И аз, от 2002-ра

Нямам никакви лоши спомени от това време, може би защото бях ученичка и ме тресеше първата любов   Спомням си, че след училище задължително отивахме на Попа и висяхме там. Имаше и много купони по къщите  
Ааа цените не си ги спомням, винаги бях добре нахранена.

Права си, добре, че е ЕС! България цъфна и върза благодарение на него.