Спомени от 1996/97 година

Относно водната криза - Янчулев наследи проблемите с водата, те не бяха негово дело.

По времето на тази криза имаше виц как софиянци посрещат гости:
"-С вода ли ще си миете ръцете?
- Да.
- Е, тогава кафето ще е без захар." 

Това с водата, не беше ли защото нямаше вода в язовира? 

Да, така е, нямаше вода в язовира, но проблемът бе наследен, а не създаден от него.

Искаш да кажеш, че е от Каракачанката? Неговият съмишленик /тогава/, не думай 

Ключът беше валутният борд. Затова Костов се натискаше да е той, защото знаеше, че който го въведе, той ще обере лаврите за стабилизацията на държавата. Второто нещо, беше деноминацията при която 1000 лева, станаха хм...1 левче. Та валутният борд и връзването с германската марка бяха ключът, без тях, който и да дойдеше ни чакаше обявяване на пълен банкрут.

89-та съм родена, колко обективни са ми спомените не знам, но като чувство- най-най-мизерните години от моя живот. Точно тогава ни дадоха общинско жилище-гробница.Студ, глад, огромни бездомни кучета по улиците, сръбско, наркомани....
Помня, че  само в една стая в апартамента имаше едно кюмбе-топлиш задника преди лягане и тичаш до леглото докато не е изстинал    Пердетата се мърдаха от вятъра, а нощес водата в спалнята на нашите хващаше ледена коричка. Лятото пък ако посмееше човек да слезне в мазето, излизаше с черни от бълхи крака. Дивотия до шия, в новопостроен квартал.Точна илюстрация на ония времена.А уж трябваше да е чисто и спретнато.Сутрин се редях за хляб, защото нашите бяха на работа. Пилешкото бутче беше лукс, направо събитие.Баща ми по едно време беше започнал работа в един свиникомплекс и имаше кайма и само кайма за ядене. Направо ми се гадеше.Майка пък беше шивачка и шиеше по някой панталон, че иначе пари за нови нямаше.По едно време помня, че с брат ми ядяхме сухи кори хляб.Не знам как сме оцелели, аз като толкова малко дете усещах, че е много зле положението, реално какво е било родителите ми знаят най-добре.Ама пък по гости се ходеше редовно, и в нас често се събираха....
Игрите си вървяха, помня че бяхме над 60 деца само от нашия блок, много играехме навън, сами излизахме още от 4 годишни...

Бъркате  . Режимът на водата беше 92-93 г, зимата, при ВиК инженера Янчулев. Както Бирата е казала - в центъра имаше вода, защото беше на общ водопровод с болниците. По кварталите беше 3 дни няма - 1 ден има.

Бях на 23 години вече омъжена,но съпруга ми беше при баща ми в Германия.Аз чаках за виза.
Пари имах,но се случваше да не мога да намеря отворен магазин.Като чуеха,че пак ще скочи долара и затваряха,често липсваха и стоки от първа необходимост.Умишлено ги скриваха.Беше някакъв кошмар.Имам пари,а не мога да си купя цигари.
Помня,че едно кафе струваше 200лв.На майка ми-учителка, заплатата беше 3000лв.

Янчулев е кмет пълен мандат, до 1995 г. включително, а режимът е в края на мандата му. Започва на 5 декември 1994-а и продължи около 10 месеца.

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/1994/12/12/1211624_za … adi_suhiia_rejim/

Заплатите се актуализираха многокатно.
През м.април 96 г. съм получавала 7800 лв. основна заплата, през м. октомври 97г. е била 110 700 лв. и продължава да "расте".
Спомням си, че долара стигна 3000 лв. Нямам спомен да сме гладували.

Абитуриентският ми бал бе на 24 май 1995 г. и в този ден около 15-16 часа дойде водата. Обаче бяхме в профилактика от Топлофикация, та нямаше топла. Къпах се при близки.

Вече не помня подробностите, но помня, че на класното по литература в същата година писах есе за режима на водата и писах и за това, че вината не бе на Янчулев.

И в началото на 95-та имаше режим на водата. Бях на квартира в Лозенец, почти нямаше прекъсвания, обаче през февруари започнах работа в една фирма в Надежда - 15 души в един апартамент, в банята два огромни пластмасови бидона с вода , кофи и кофички за всякакви нужди и навсякъде бележки: "Не забравяй да допълниш водата!". В първия ми работен ден водата не спираше, но всички толкова бяха свикнали с кофите, че даже не се сещаха да пуснат водата от казанчето.
Тогава излезе един вид: "Дефиниция за лукс - да спиш с къпана софиянка".

Колко назад ме върна тази тема! Не че и сега понякога не се чувствам по същия начин.
помня опашките пред банките- всеки теглеше лихвата на датата. На "Витошка" входът за ДСК и за ритуалната зала беше един и същ откъм улицата. Отивам да тегля лихвата, нормалното е да има тълпа от хора, отишли за същото и питам кой е последен. Хората се обърнаха и ми рекоха- "ама ние сме за сватбата!"
Тогава баща ми се пенсионира, довършвах платена специализация и именно парите от лихвите успяха да  я доизплатят. От може би началото на ноември 1996 спрях да ходя на работа, изкарах си трите години, в които хем работиш, хем си плащаш, за да работиш. Голямо облекчение беше, че нямаше повече нужда да плащаме. Останах вкъщи, да се готвя за изпита. Може би точно в най-тежките времена съм била сама вкъщи, над учебниците. В хладилника нищо. Хляб поне имаше. Помня, че мажех филии с каквото е поизостанало недоизядено в бурканите в мазето. Помня една люта, възлюта апетитка, която можеше да се яде само намазана на прозрачен слой- хем и по-икономично ставаше.
Изкарах изпита декември 1996. Исках да почерпя една позната, която ми беше помогнала- с парите, които имах, можах да й купя само кутия цигари.
Започнах да търся работа- никакъв шанс. Обикалях навсякъде и нищо. Питаха "имаш ли специалност", щото като ми гледаха вида, не предполагаха да имам, а като кажех, че имам и това не ставаше за мотив защо не ме взимат, тогава направо ме отрязваха- един вид, "обърши си г.за с нея" . А ми се работеше, интересно ми беше, подготовката ми беше на ниво.
Върнах се за няколко седмици при родителите ми- баща ми все още без пенсия. Помня в един ден имаше пари или за хляб, или за цигари, но не и за двете.
През лятото една възрастна колежка ми намери работа. Извън София, ниво 100 под земята от това, което знаех и можех. По двора -кокошки. Шефът ме посрещна с "който не слушка, няма да папка". Прибрах се вкъщи с рев и рекох на мъж ми, че кракът ми няма да стъпи там. Той кротко ме погледна и ми рече :"а утре с какво ще купим хляб?" Година и четири месеца, броила съм ги ден по ден, докато се махна оттам. Всеки ден ме болеше стомах. Безумна простотия беше. И уж работех, а си мечтаех да си купя една хавлиена кърпа, размер за ръце. И все не успявах да спестя пари и да я купя.

Мен буквално ме е срам да споделя, за да не прозвучи цинично. Това са най-хубавте години от живота ми. Но не бях в България и получавах солидна стипендия.