"Kara Para Aşk"с участието на Туба Бюйюкюстюн и Енгин Акюрек- 88 тема

Старицата



Изобретиха пушката и храбростта престана да бъде онова, което беше някога. Появи се Гугъл и купоните, срещу които си купувахме енциклопедии, изчезнаха. „Търсачките”, закупени срещу 180 купона, започнаха да жълтеят сред картонените кутии. Декоративните източници на знание напуснаха холовете и стаите ни, оставяйки ни сами. Информацията, натъпкана в телефоните , вони  в ръцете ни като сметището в Малтепе. С други думи, мечовете трябва да си стоят покорно и да ръждясват в ножниците.

Една кола мина покрай нас, вдигайки облак прах след себе си. Хакан, засмян както винаги , изобрази с устни многото нули в цената й и каза: „Гледай каква кола само! С дизелов двигател!” Беше чудесно, че имаше за какво да си говорим на път за училище. Пътят беше прашен, а обувките ни нови като на Байрам. Разговаряхме за автомобили и това сякаш превърна прашния път в асфалтова лента. Празни полета сред постройки, така най-просто мога да опиша пътищата, по които вървяхме. А празно поле за нас означаваше топка, означаваше игра. Спогледахме се с Хакан. Погледи на двама души, на които много им се рита . Разбрал какво си казахме с очи,  той в миг захвърли чантата си и хукна по полето, сякаш очакваше да вкарам гол. Метин, Али, Феяз- това можеше да означава само голове. И аз хукнах след тях да ритам топката в полето. От вратовръзката си, с изкривилата се върху нея игла, направих капитанска лента и подадох пас на Хакан. Подмишниците ни се изпотиха, тиловете ни излъчваха силна и плътна миризма.  Замириса на млади мъже. Втория час имахме география и учителят можеше да различи  очертанията на държавите върху лицата ни. Потното лице на Хакан би могло да представлява пустините на Африка, а моето нажежените до червено точки върху географския атлас. Изобщо не знаехме с кого играем. Ентусиазмът вече обзел всички ни и само гледахме да ритнем подадената топка. Сякаш не играехме футбол, а яхнали коне мятахме един по друг копия. Харесваше ни да си играем и бяхме толкова спокойни, че пропуснахме първия час. Имахме физика, но не с това беше свързано завладялото ни спокойствие. Удоволствието от пропуснатия час беше като това, което ни носеше времето, прекарано на спортното игрище. Имаше и нещо друго. Бяхме от една и съща махала и размяната на пасове притежаваше силата на документ за местожителство. А ритниците по панталоните ми, бяха печата, лепнат ми от децата от съседните махали. След много тичане и финтове, покрит с едри капки пот, се изтърколих до стената. Поемах с език капките, стичащи се от носа в устата ми, както се откъсват зърната на броеница. Бях толкова жаден, че дори не забелязах приближилата се до мен старица. Когато човек умира от жажда, всичко около него притихва.

„Миличък...”

Повдигнах глава. Видях две очи, изпълнени със съчувствие и едно остаряло тяло.

„Какво има, лельо?”

„Миличък, да не си помислиш нещо, не съм просякиня.”

Думите й „не съм просякиня” всъщност бяха пощенският гълъб, известяващ, че се нуждае от нещо. Миналата година мъжът на старицата починал, пенсията й отишла да покрива дълговете на блудния си син и сега имаше нужда  от помощта даже на  един непознат, плувнал в пот като мен.  Разказът на старицата предизвика цунами в пресъхналата ми уста. Стана ми мъчно. Оказа се, че когато е тъжен, човек сериозно може да се разстрои.  Старата жена ми поиска пари за лекарства. Бях ученик и с моя бюджет, стигащ само за един сандвич, не можех не само да й купя лекарства, но и да помогна, произвеждайки някакъв плацебо ефект.


Извиках:  „Хакан”.

Той вдигна глава. Явно беше разбрал как стоят нещата, защото веднага дойде при мен. С моя помощ старицата разказа без отегчение и умора своята история на Хакан. Не стига че лицата ни бяха плувнали в пот, но докато слушахме разказа й,  очите ни също се навлажниха.
 
Не знам ние ли прекалено се вживяхме или просто старицата съумя да ни накара да се почувстваме като в сцена от книгите на Кемалетин Туджу. /автор на детски и юношески романи/

Отново се спогледахме с Хакан. Този път аз му подадох пас. Трябваше да помогнем на старицата, най-малкото да й купим лекарства. Забравих жаждата. Потта беше проникнала в кожата ми и създаваше усещане за свежест. Подавайки си къси пасове, обсъдихме с Хакан какво да правим, но мачът на една врата, който изиграхме с погледи, не се увенча с гол.
Хакан ме хвана под ръка и ми прошепна: „Ти си донеси касичката , а аз ще взема парите на братчето ми.”
Явно думите му са ме накарала да се почувствам като Робин Худ, защото веднага се съгласих. Имаше един проблем. Първият ни час беше физика, майка си беше вкъщи, а касичката се намираше на най-централното място в дома ни. В хола.

Вечно засмяното лице на Хакан придоби неочаквана сериозност, сякаш се беше заел да решава сложна задача. Рече: „Ще кажем, че сме си забравили домашното. Ти ще вземеш касичката, а аз парите на брат ми.” Планът беше толкова елементарен, как можах да не се сетя. За две-три секунди в тялото ми се настани надменност, примесена с ревност, заради това, че на мен справянето с прости неща не ми се удаваше.

Казах: „Леличко, ти чакай тук, ние сега ще дойдем.”

Старицата, седнала върху един камък, ни отправи поглед, казващ, че би могла  да чака вечно. Начинът, по който ни погледна последно, смаза с масло петите ни и ние хукнахме към къщи. Аз отивах да взема касичката, а Хакан да открадне парите на братчето си. Ако един ден децата ни откраднеха така пари, дали щеше ли да ни е все едно.

Докато се връщахме на Хакан му хрумна нова идея. Съседката кака Несрин беше медицинска сестра. Работеше в здравния пункт на долната улица. Предложи да заведем старицата на преглед там. Днес определено беше денят на Хакан. Но по пътя аз пръв се сетих, че трябва да сложим парите в плик и да разбием касичката. Възрастната жена ни чакаше, седнала на камъка. Взехме я и отидохме в здравния пункт. Старицата, приемаща всичко, което й кажехме,  беше най-младият глас на съвестта ни. Докато Хакан разговаряше с кака Несрин, аз купих от щанда за канцеларски материали един плик, сложих парите в него и го дадох на възрастната жена. Очите на старицата се насълзиха. Имах чувството, че  касичката се пръсна повторно.

Хакан подаде глава от прозореца на здравния пункт и извика: „Елате тук!”
Влязохме вътре. Приличаше на снимка от Втората световна война – плачещи бебета и чакащи реда си деца, болни от заушка. Кака Несрин каза, че заради опашката ще се наложи да почакаме малко. Не забрави да попита и защо не сме на училище.
Излязохме с Хакан от медицинския център, но старицата не се виждаше никъде  в градината. Проверихме в тоалетната, в коридора, в градината, даже на спортното игрище, където здравата се бях потил. С Хакан стигнахме до следния извод. Възрастната жена се е почувствала неудобно,  не е искала да я унижават повече. А ние бяхме едни лоши деца. Накарахме я да изпита срам. Както днес най-безразсъдно откраднахме пари от брат си и от домашната касичка, така утре можеше да оберем цяла банка.

Тук ще прекъсна писането за малко. Искам да поговоря с вас. Чувам как  ни наричате глупаци. Знам, че в наши дни разказването на подобна история  няма никаква стойност. Дали днес сме по-умни...Мечовете трябва да си стоят покорно и да  ръждясват в ножниците.

На следващия ден разказахме случилото се на съучениците си. Дали защото им се стори, че сме направили недостатъчно , но всички проявиха голям интерес към историята на старицата. Всеки ден с Хакан ходехме на спортното игрище и се опитвахме да открием възрастната жена. И на двамата ни липсваше. Имахме много приятели, които само чакаха да я намерим, за да откраднат парите на бащите си. Даже и учителите ни пазеха  ред на опашката да помогнат.

Времето показа колко простичка е цялата история. Две момчета, излъгани от една старица. Беше откраднала преживяванията ни, нашата болка и радост, правейки ни на пълни глупаци. Опитвайки се  да постъпим зряло и отговорно, се бяхме превърнали в идиоти. Случилото се накара съвестта ни да излезе в пенсия.

Отивайки на училище се отбивахме в прашното поле. Възприемахме камъка, на който някога бе седяла жената,  като гробницата на Геикли Баба. /известен дервиш/ Викахме съучениците си и  устройвахме там истински мистични обиколки. В междучасията по коридорите  ни сочеха с пръст. Ние бяхме крадците, които обичат да помагат.

Винаги има нужда от време, за да се оформи финалът на една история. След месеци срещнахме  старицата, която търсихме из прашното поле, в друга махала. Извикахме от радост. Бяхме открили възрастната леличка. Имахме много въпроси към нея. Купила ли си е лекарства, какво е станало с непрокопсания й син и с пенсията й. Като видя радостта ни, на старицата й дойде  да побегне и щеше да го направи,  стига да я държаха краката.

Казахме: „Лельо, къде се губиш?”

Тя ни погледна изумено и не можа да каже нищо. Хакан отпусна усмихнатото си лице, сбърчи го и с това  каза всичко.