Пролетна Шестокласна

Публикувана: 29 март 2016, 15:48 ч.
Последно мнение: 27 май 2016, 17:31 ч.

47 017
772

A m b e r - Пристрастен

Q&A

Обобщени въпроси и отговори от темата *

Кои стихотворения обикновено се преподават на децата в училище?
Какви са впечатленията от държавния зрелостен изпит по български език и литература?
Какви са разликите между DSD и Leistung класните?
* Предложените въпроси и отговори се генерират машинно от автоматизиран езиков модел на база потребителските мнения в темата. Генерираното съдържание може да е непълно, неактуално, подвеждащо или неподходящо. Вашите оценки спомагат за подобряване на модела и неговото усъвършенстване.
- Кои стихотворения обикновено се преподават на децата в училище?
  
  Децата обикновено учат стихотворения като "Къде си вярна ти любов народна", "Вятър ечи, балкан стене", "Стани, стани, юнак балкански" и "Хубава си моя горо". Те също така споменават учебника и посочват, че „Хайдути“ не е включено в него.
- Какви са впечатленията от държавния зрелостен изпит по български език и литература?
  
  Участниците във форума споделят, че първите въпроси от държавния зрелостен изпит по български език и литература за 2016 г. са по-лесни от тези на националното външно оценяване за 7-ми клас. Форумът обсъжда конкретни въпроси от изпита, като се споделят мнения и впечатления за тяхната трудност.
- Какви са разликите между DSD и Leistung класните?
  
  DSD класовете се провеждат в училища с преподаване на немски език, където учениците получават немска езикова диплома след 9-ти клас. За разлика от тях, Leistung класовете се предлагат в гимназии с преподаване на немски език, където учениците изучават повечето предмети на немски и полагат немска матура след 8-ми клас.
- Кое твърдение е вярно за двата източника на информация - текста и таблицата?
- Какви са методите за подготовка на учениците за изпити?

Vache

Владетел на силата

# 660 18 май 2016, 16:11 ч.

Сега прочетох текста... много е хубав Sunglasses

За разлика от миналогодишния

Бях петнайсетинагодишен хлапак и учех в стругарски техникум. По-точно – не учех. Бягах от часовете, бях натрупал неизвинени и една камара двойки. Викаха родителите ми в училище, пък аз не им казвах. Един ден директорът ме заплаши, че ако не дойда с баща си, ще ме изключи от училището.

Ходех по улицата и се чудех какво да направя. Родителите ми живееха в провинцията, трудно можеха да дойдат. И за какво да идват? За да чуят, че синът им е пред изключване...

Изведнъж, както вървях по тротоара, ми хрумна идея. Огледах се наоколо – случайни минувачи. Харесах си един – изглеждаше кротък човек, скромно облечен, на възраст колкото да ми е баща. Спрях го и накратко му описах положението си. Помолих го да дойде с мен при директора като мой родител.

Човекът се съгласи. Тръгна с мен към училището. Влязохме при директора и аз го представих – баща ми.

Директорът само това чакаше и като отвори една уста: синът ви бяга от час, пуши, има двойки...

– Георги е пред изключване! – завърши директорският монолог.

„Моят баща“ мълчеше и ме гледаше. Изведнъж се пресегна и ми изплющя страшен шамар.

– Ох! – викнах. Не от болка, а от изненада.

– Ох ли! – и върху главата ми се посипаха още удари. – Ти докога ще ни ядосваш, бе! – ядно ме шлевеше тоя, уж наглед кротък човек.

– Недейте, другарю! – намеси се директорът и почна да ме защитава. – Не го бийте! Той ще се поправи...

– Няма да го бия ли! – викна почервенял от яд човекът. – Аз вкъщи ще го пребия! А пък майка му как ще се ядоса!

Той ще ѝ разбие здравето!

И пак налетя върху ми с шамари.

Притеснен, директорът побърза да ни помири и да ни изпрати от кабинета си.

Щом излязохме извън училището, човекът се успокои, сякаш нищо не е било. Заведе ме в най-близката гостилница.

Поръча ми кебапчета и лимонада, а на себе си – ракия. И ми каза:

– Ей, взимай се в ръце! Че втори път няма да идвам в училището...

Така се разделихме. Научих само първото му име – Христо.

Минаха години. Завърших техникума, почнах работа, излизаха мои карикатури по вестниците, получавах добри пари. Една вечер в някакъв трамвай го видях – човекът, който бе изиграл ролята на мой баща. Обадих му се, той скочи да ме прегръща, като да съм негов син. Веднага ме покани на гости. Заведе ме в малък занемарен апартамент – „Софжилфонд“, където живееше под наем с жена си. Нямаха деца. Настаниха ме върху продънен стар диван, той наля ракия, жена му – болнава, отрудена, сложи нещо за ядене. Пихме и приказвахме, а аз през цялото време се въртях на мястото си. От неудобство, пък и една пружина от дивана ме бодеше отдолу. Христо и жена му не ме пускаха да си тръгна и ме разпитваха – като родители, които отдавна не са виждали сина си.

Тогава си помислих, че всичко в тоя живот се връща и сега е мой ред да върна жеста – навремето той, случайният човек, беше изиграл ролята на мой баща, сега аз трябваше да съм негов син. Къде да ходя – влязох си в ролята и родителската среща продължи до полунощ, макар пружината на дивана през цялото време да ми убиваше...

Като си тръгвах, запомних улицата и номера. На другата сутрин отидох в магазин „Явор“, най-известния мебелен магазин по онова време, и купих един диван – от изложените на витрината. Натоварихме го на камион и дадох на шофьора адреса на бай Христо.

– Кажете, че е от сина му – рекох. – Подарък за именния ден...

Защото на следващия ден беше Рождество.