КГБ = Клуб на Готините Баби - 167.

Старостта, осъзнах аз, е дар. Днес, вероятно за първи път в живота си аз съм този човек, който винаги съм искала да бъда. Не, не става дума за тялото ми, разбира се. Понякога се отчайвам от това тяло – бръчки, торбички под очите, петна по кожата, увиснал задник.
Често старицата, която виждам в огледалото ме шокира, но не преживявам дълго.
Никога не бих се съгласила да сменя моите удивителни приятели, забележителния ми живот и семейството си, което обожавам, за по-малко количество бръчки и плосък корем.
Колкото повече остарявах, толкова по-добра ставах към себе си. И по-малко критична.
Станах приятел със себе си.
Не се коря за това, че съм хапнала някоя бисквитка, че не съм си оправила леглото, че съм си купила циментов гущер, от който абсолютно нямам нужда, но той придава авангарден оттенък на градината ми.
Имам право да преяждам, да не прибирам след себе си, да съм екстравагантна. Свидетел съм на това как много, твърде много от най-скъпите ми приятели напуснаха този свят, без да са изпитали великата свобода, която дава старостта.
На кого му пука, че чета до четири сутринта и после спя до обяд на другия ден?
Танцувам сама със себе си, слушам невероятна музика, и ако ми се доплаква за отминалата ми любов, какво пък, ще си порева. Ще се разходя по плажа по бански, който едва удържа едрите ми телеса. Ако ми се прииска ще се хвърля в океанската вълна, въпреки пълните с жалостивост погледи на младите същества по монокини наоколо.
Те също ще остареят.
Понякога забравям, това е факт.
Впрочем, не всичко в живота е достойно за запомняне, а за важното си спомням.
Разбира се, че за толкова години сърцето ми е било разбито не веднъж.
Как може да не се разбие сърцето, ако ти си загубила любимия си, ако детето ти страда или когато кола блъсне любимото ти куче? Но разбитите сърца са източникът на нашата сила, нашето разбиране и нашето състрадание.
Сърцето, което не е било разбито нито един път и е стерилно и чисто, никога няма да познае радостта от несъвършенството.
Съдбата ме благослови да доживея до бели коси, до времето, когато младежкият ми смях до завинаги се отпечата с дълбоки бразди върху лицето ми. Но колко хора никога не са се заливали от смях и са починали преди косите им да се обсипят със скреж?
Мога да казвам „не” абсолютно искрено. Мога да казвам „да” абсолютно искрено.
Колкото повече остаряваш, толкова по-искрен ставаш. Все по-малко те интересува какво мислят околните за теб. Вече не се съмнявам в себе си. Даже си завоювах правото да греша.
И така, в отговор на твоя въпрос, мога да кажа: харесва ми да съм стара. Старостта ме освободи.
Харесвам човека, в който се превърнах. Няма да живея вечно, но докато съм тук, няма да губя време да страдам за нещо, което е можело да се случи, но не се е случило, нито пък ще се притеснявам за това, което може да се случи.
И ще ям сладко за десерт всеки Божи ден.
Филиз Шлозберг

Безумно се страхувам от старостта във формата, в която я познавам. И понеже винаги търся моя начин за всичко, съвсем скоро разбрах, че ще трябва да открия и своя начин да остарея.
Доста време наблюдавам какво ме плаши във възрастните хора, които срещам.Тъгата, натрупаната болка, липсата на радост и живи искри в очите, обездвижването и зависимостта.
Защо миналият опит ни прави тъжни и безпомощни, а не мъдри и осъзнати? Защо е повод за непрекъсната драма и безрадостност, а не ни носи нови посоки и любопитство? Все повече виждам, че наистина остаряваме, когато започнем да си мислим: Такъв е животът. Аз всичко знам и съм видяла, няма какво повече да ме учуди…
Годините ни срещат с много болки и загуби, но защо помним само тях? Какво става с хилядите прекрасни, щастливи мигове? И вместо, колкото по малко време ни остава, повече да ги търсим и преживяваме, ние правим обратното. Защо ни е това? Сигурно от любов към мъченичеството, някак сме закърмени с него и, ако в България срещнете ето такива възрастни хора, това ще е изключение и сигурно всички ще се обръщат след тях с почуда.
Наскоро загубих баща си, той беше на 73 години. Да, липсва ми, да, плача, когато чуя песен, която знам, че обича. Когато седна в колата и си спомня как държеше ръката ми и колко нежен и любящ беше допирът му. Сънувам очите му, които всеки път, щом ме видеха, грейваха, но най-много ме боли от това, че станах свидетел на неговия неизживян живот.
Изпращайки го, хората говореха колко добър човек е бил, а аз плачех с още по-голяма болка, защото това ми звучеше като „беше послушен затворник на правилата“. Исках да съм го виждала как гори, запленен от някоя идея, как преследва мечтите си, как се бори за себе си и щастието да е това, което е, да струи от него. Да си беше позволил всички приключения, за които е мечтал, да беше пътувал, да беше казал всички не-та, които е искал и да беше живял много повече за себе си, отколкото за другите. Просто да не се беше страхувал. Доста често от тогава през сълзи си обещавам, че няма да оставя такова наследство на децата си. Ще намеря начин да остарея, запазвайки и даже добавяйки страст, радост и любов към възрастта, ако трябва ще я използвам за оправдание, за да съм възможно най-жива. Ще уча езици, ще правя любов, ще пътувам, ще се смея с глас, ще танцувам, защото някой ден, когато гледам от небето, ще искам да видя как децата ми използват времето си по най-пълноценния начин. Как не правят компромис с живота си.
Страхувах се да не загубя нежността и женствеността си, да не заприличам на тъжно и изпразнено от съдържание подобие на жена. Страхувах се и трескаво се оглеждах за модел. Представяте ли си, модел за остаряване? Преди няколко дни попаднах на снимки и онова, АХА ето това е, ме изпълни със спокойствие и вдъхновение. Не можех да откъсна очи от тях, даже мъничко завиждах.
Затова реших, щом те са могли, ще успея и аз. Да прибавям годините като катализатор на всичко най-ценно в мен! Да опитвам нови свои превъплъщения и роли, да имам смелостта да разбия остарелите си представи за това коя съм, да не живея, изпълнена с очаквания, правила и стереотипи, а да се изненадвам всеки ден, следвайки вътрешната нишка на живота, с която съм дошла. Да усетя радостта от самоосъществяването!
А годините… те просто ще добавят онзи нюанс и светлосянка, които съм инвестирала в живота си.
Смелостта да изразиш себе си е вдъхновяваща и когато с годините я използваме все повече, старостта не изглежда бреме, а освобождение.
Аксиния Цветанова

За никъде не бързам
Вече за никъде не бързам. Не бързам децата да пораснат, да реша и този проблем, да свърши работният ден, да отида на почивка, да науча всички танци до съвършенство, не бързам…
Искам да съм като онази птичка, кацнала на улука на къщата, която пее, защото това може най-добре. Не мисли, че пее фалшиво или кого ще събуди, за да претупа песента си. Изобщо не се интересува аз виждам ли я и дали я харесвам. Цялата е звук и удоволствие. Не брои минутите, не мисли, че може би закъснява за среща и има куп задължения. Радостта й от мига е истинска и заразителна. Времето за нея е спряло.
Когато съм щастлива е по-лесно, но мога ли да не бързам, когато съм тъжна, гневна или ме боли…? Целият ни живот е на бързи обороти, бързаме и бягаме от всичко, без да си даваме сметка, че унищожаваме прекрасните мигове, скъсяваме или взимаме през две стъпалата на живота си.
А знаете ли какво се случва с негативните чувства, от които бягаме? Видоизменят се, маскират се и се превръщат във великани или чудовища.
Най-често срещаният господин Гняв, е рожба на Болката и Страха. Не сте ли забелязали, че за нашата географска ширина е характерно да свързваме някак естествено гнева с мъжественост и сила. Как тогава един мъж да се досети, след като от много малък му е повтаряно, че е силен и мъжете никога не плачат, че гневът, който го разяжда и помита, е всъщност Страх или Болка?
Когато възникне страх, гневът и ненавистта се появяват като автоматични стратегии, благодарение на които да се почувстваме в безопасност, да заявим силата си. Постъпваме така с партньорите си, с децата си, на работното си място.
Когато не сме способни да си признаем, че ни е страх, страхът се превръща в гняв.
За да разберем обаче какво се крие под негативните ни чувства, трябва да не бързаме. Трябва да останем с тях, да ги разгледаме и проучим, да разберем истинската им природа и така да намалим зловредният им ефект в живота си.
Пролуката между страха и гнева е едва доловима. Заболява ни и мигновено реагираме с гняв, за да се предпазим. Трябва да си дадем време и да погледнем страха в очите.
„Страхът е най-евтината стая в цялата сграда. Предпочитам да те виждам сред по-добри условия на живот.” Хафиз
И за да не остана цял живот в тази евтина стая, без дори да знам, че живея в нея, аз не бързам… Когато ме боли и ми се струва, че и миг не мога да издържа – оставам в болката. Когато ме е страх и цялата треперя – разглеждам подробно и тази стая. Важното е да не бързам!
Научим ли се да понасяме собствената си болка и да посрещаме страховете си, ще престанем да виним и да ги прехвърляме на другите.
Уча се да понасям силните чувства и да ги оставям да се разгърнат. Мъката и сълзите, гневът и силата, радостта и тъгата да минават през мен по открит и игрив начин, като река, чийто поток никога няма да секне само ще променя „вкуса” си. Като птича песен с различно звучене, но естествено извираща от същността ми.
 Бързам само да се науча да не бързам!
Аксиния Цветанова