Дори не зная защо пиша тук... дори не зная защо споделям... дали за укор... дали за подкрепа... дали за нуждата да го напиша, за да падне товарът от мен...
Аз: 25-35 годишен ( не пиша точните години, за да не се познае някой в тази история), женен, с дете (или деца)... всъщност с жена ми сме заедно още от деца... толкова много години от училище, че чак забравих кога започна всичко... Силен като характер... дори винаги обичам (обичах) да си подреждам нещата и зная какво следва... да имам план за живота... да зная какво ще следва след 10 години... да зная какво ще учи детето ми... какво ще работи... дори , ако щете, имах "план" за това как ще умра... на 100 години хванат за ръка за бабата в един късен слънчев следобед... Имах план за живота си, докато не се влюбих... и най-лошото е , че образът на бабата никога не е бил ясен (никога не е била жена ми в него) , а сега го видях... образът е ясен... и жесток...
Влюбих се... след толкова години заедно с жена ми... никога не съм си мислел... всичко , в което съм вярвал , че няма да се случи... в което съм се кълнял...
Запознахме се преди по-малко от година. Служебно. Тя доста пътува и служебните задължения ни срещнаха. Мила, красива, интелигентна, с прекрасно чувство за хумор , но от София... и женена...с дете... и отново са заедно със съпруга си от деца...
Всеки път като се виждахме (понякога веднъж на месец) усещах нещата на къде отиват, но не успях да го спра...Разговорите бяха прекрасни. Интересен събеседник. Интелигентна личност.
Един от пътите излъгах жена си, че съм на среща, защото тя беше в града, за да мога да изляза с нея... и се опитах да я целуна... тя ме спря... беше като шамар, но го приех... дори й се извиних... Но Тя не ми даде повод да продължа да се оправдавам... призна ми , че също има чувства, но имаме семейства и не може да продължи...
Мислех си , че е права, докато на следващия път като се видяхме, не я прегърнах и не й признах как се чувствам... мили думи... на ухо... и тя ме целуна... щеше да преспим, но тя нямаше да го преглътне и щеше да го приеме като жестокост към съпруга си... прекрасна вечер беше...
Продължихме да се виждаме... красиви моменти... пълни... и бързи...
Сега сме си дали пауза без виждания, без телефони, да опитаме да го преодолеем.
Ако щете ми вярвайте, никога не съм вярвал, че на света съществува човек, който толкова да прилича на мен. Харесва, каквото харесвам аз... смее се на същите идиотщини като мен... за първи път срещнах жена, която да чете книги повече от мен... когато мисля нещо, тя вече го казва на глас... онзи ден ми прати линк на едни снимки и от 100 снимки и двамата спонтанно избрахме една... на сватбата ни е свирила една песен... тя е аз... но по-силна... не може да загърби каквото има и да разруши аз каквото имам...
Иска ми се да мога да го преодолея... опитвам... но за няколко месеца отслабнах... не се храня... не спя... сънувам я... объркан съм...
Зная какво ще ме посъветвате... но съм опитал всичко...опитах да се сетя как съм се влюбил в жена си... опитах да разбера какво ще причиня на детето си... на нейното семейство... на себе си... и най-вече, че не съм такъв... изпитвам вина, но не мога да заповядвам на чувствата си ... колкото повече не я виждам, толкова повече се депресирам... ревнувам я... обичам я... мразя се... мразя факта , че живее далеч от мен... мразя факта, че е силен човек и знае кога да спре... мразя факта, че има обич, но не може да причини това на семейството си и на моето... мразя косата й... мразя парфюма й.... има една извивка... една страхотна извивка на шията точно зад ухото... невероятна, красива извивка... има топли очи и меки устни... има онзи дзън ефект, който изпитах, когато я видях... мразя факта, че един път се разплака пред мен и не успях да я питам защо... беше ме страх да питам... мразя факта, че не мога да спя, не мога да ям, че съм станал тъжен... мрачен... а не съм такъв... аз съм щастлив човек... бях... когато я видя, винаги в стомаха ми пеперудите започват да пърхат... оставям я да ходи пред мен, за да я гледам... оставям я да говори, защото има невероятен глас... опитвам се да разбера дали това не е просто любов и с времето всичко ще изчезне, но вече месеци наред е същото... опитвам се да разбера дали разстоянието и времето няма да приглушат образа и той да изстине , но става точно обратното...
.... не мога да я гледам в очите... не зная защо... всъщност зная... защото млъквам... не говоря и гледам... само гледам... топли очи... и тя го знае...
Цял живот съм мислил за другите. Винаги поставях жена си на първо място, родителите си, роднините си ...сега и детето... нуждите им.. желанията им... себе си оставях за "ако има време", "ако има възможност"... не зная дали заради този факт сега съм станал егоист и искам да мисля за себе си... Винаги съм бил оптимист и прагматик.. не зная как да го обясня... не съм мислил , че някакви си чувства ще ме объркат така.. не съм мислил, защото винаги съм бил по-силен от чувствата... защото разумът винаги е надделявал...
Сега чувствата надделяват над разума... и не мога да го спра... не искам да го спра...