♡~ Пакетна Тема ~♡ N•41

аххх този поглед 
 и естествено с усмивка като на "бебе" 

Йомер мълчеше. Навели глава, единият разказваше, а другия слушаше. Тя в булчинската рокля, той в младоженския костюм.
-   Когато първата сутрин те видях, щях да припадна. Отново ти- мъжа, който ме целуна насила и заради когото ме уволниха от работа- тук тя се изсмя задавено, сякаш смехът й причини болка. – Не знаех какво да правя, затова реших да се придържам към плана. Познавах г-н Синан от „Мано”. Не знаех, че и той е замесен. Поредният шок за мен. Всичко за мен бе толкова ново, толкова необичайно. Аз не съм такава, Йомер. До онзи ден не знаех какво е лъжа. Не можех и да си представя, че е възможно така да се играе с живота на другите, да се мамят всички. Затова и в началото се държах странно, непохватно, неадекватно.
Йомер се изправи и отиде в кухнята. Върна се с чаша с уиски, която постави пред себе си, но не отпи.
-   Продължавай. Била си принудена, разбрах. Трябвало е да спасиш брат си, не си ме познавала… Защо мълча после, Дефне? Защо не дойде при мен и не ми разказа, за да решим всичко заедно? Защо мълча?
-   А ти как разбра? – Не му остана длъжна тя. – Кой ти разказа? Любимата Фикрет Гало?
-   И Фикрет ли знае? – Йомер я гледаше, все едно е паднала току що от небето. – И тя ли е замесена?
-   Да. Разбра и искаше да ти каже.. затова и бе целия ни проблем с нея. – При тези думи на Дефне пред очите на Йомер се изнизаха дните на безпочвена ревност, постоянните скандали, параноята на Дефне спрямо Фикрет, която той така и не успя да си обясни.. - Ако не е тя, кой тогава?
-   Ти. – Една думичка, една сричка, а всъщност означаваща толкова много.
-   Какво? Невъзможно! Аз не съм.. – и докато говореше, пред очите й изплуваха спомените за вечерта, в която двамата бяха извън града.. на симпозиум или семинар, нещо такова... и тя се напи.. – Не, не, не… няма начин да съм ти казала…
-    Беше толкова пияна, че не успя… или поне не всичко…. – През съзнанието на Йомер се изредиха моментите от онази нощ: как положи Дефне в леглото, как тя взе да обяснява, че трябва да му разкаже нещо, а после в полусъзнание говореше за любов под наем, за дългове, убийство, спомена имената на леля му и чичо му, несвързани думи, които хем го плашеха, хем някак си допълваха картинката… – До сутринта бях навързал цялата история, но не исках да повярвам.. Помислих си, че си луда.. побъркана.. че си сънувала и си говорила на сън.. че си си направила шега с мен.. намирах си всякакви извинения, за да не повярвам в играта, която ти ми разкри..
-   Затова ли замълча и не ме попита? Йомер, как издържа толкова време, знаейки всичко?
-   А ти? Ти как успя да мълчиш толкова време? В момента, в който се убеждавах, че ме обичаш и политах от щастие, ти си тръгваше и аз оставах разбит на парчета. После пак се връщаше, подкрепяше ме, обичаше ме, виждах всичко в очите ти… Колко пъти те попитах.. исках само истината.. исках да съм сигурен в любовта ти.. исках да знам, че мога да ти вярвам… исках да чуя всичко от теб..
-   Влюбих се.. Страхувах се.. Като луда се страхувах, че в момента, в който разбереш истината, ще ме изоставиш и ще умра…
-   Толкова ли ми нямаше доверие? Толкова малко ли ме познаваш, Дефне? Да, признавам, труден човек съм.. лесно избухвам.. трудно прощавам… но не и с теб.. С теб съм друг.. любовта ти ме промени.. направи ме по- добър, по- човечен.. Простих ти, когато напусна фирмата и стана асистентка на Синан, когото виждах като конкурент за обичта ти – изсмя се Йомер, когато видя учудената и невярваща физиономия на съпругата си. – Дори от него те ревнувах, макар и да имах съмнения относно любовта ти.. Дори ти да не ме обичаше, дори всичко да бе само една игра, аз бях вече влюбен.. като луд.. като обезумял… следях те с поглед, любувах ти се, когато не ме гледаше.. – Любов струеше и сега от очите му. – Простих ти, когато си тръгна от вилата… Знаеш ли какво беше за мен, Дефне? В най- щастливия за мен момент, когато най- после повярвах в теб и знаех, че ще станем „ние”, когато нищо и никой не ме интересуваше, ти просто си тръгна…
Дефне плачеше тихо – спомените от нейната собствена болка не бяха избледнели.. и никога нямаше.. Все още сърцето й се свиваше при мисълта за бягството й от вилата на майка му.. и за Йомер, застанал под прозореца, дошъл да я търси – болката в очите му само удвои нейната..
-   Толкова съжалявам. – Успя да прошепне тя.
-   Защо не ми каза тогава, Дефне? Или когато ти предложих да се оженим.. За това ми отказа, нали? Каза, че имаш нужда от пари – искала си да върнеш парите на леля ми и все едно нищо не е станало, да се ожениш за мен.. – болката в гласа му само предизвикваше нови сълзи в очите й.
-   Страхувах се – осъзнаваше колко глупаво звучи, но това бе самата истина. – Знам, че това не е оправдание, но моля те, разбери ме. В моментите, когато вярвах, че с теб можем да сме заедно, пред мен винаги заставаше г-жа Нериман и ми напомняше за любовта под наем.. за това колко различни сме ние с теб – Пред себе си тя още виждаше и чуваше Нериман: „Коя си ти, кой е Йомер”… „Той познава и обича онази Дефне, която аз създадох”… - Успяваше да срине и малкото самочувствие, което имах, когато съм с теб.. Сриваше ме напълно и от страх, паника и срам пред теб аз отново и отново бягах.. Бягах, защото не можех да те погледна в очите.. Бягах, защото исках всичко това да свърши и отново да стана обикновеното, не познаващо лъжата, винаги обичано, скромно момиче от махалата… - Замълча за момент, погледна го и продължи – Но не можех да живея без теб… Макар да знаех, че с всяка своя лъжа, всяко свое бягство все повече и повече те наранявам и обърквам, не можех да стоя далеч от теб. Завръщайки се виждах болката в очите ти, виждах колко страдаш – твоята болка беше и моя. Но не можех, нямах силите да ти разкажа всичко… Затова се оплитах все повече и повече в лъжи, правех грешка след грешка: скицата, която продадох на Транба, започването на работа при Ясемин, парите, които взех от Фикрет, за да платя дълга си към г-жа Нериман… - Йомер я гледаше с все по- голямо учудване, но тя продължи, без да спира. – Когато и Фикрет научи защо съм й поискала парите, тя реши да ти разкаже всичко.. цялата истина.. Не знам как успяхме да я разубедим... бях на тръни през цялото време, само като я видех около теб, и ми прилошаваше…
-   Но все пак не дойде с нас на вилата… остави ни насаме с риск да ми каже всичко..
-   Не е така.. С Фикрет постигнахме споразумение, така да се каже… Тя да опита своя шанс с теб.. Ако отговориш на чувствата й, в което тя вярваше, аз щях да си тръгна.. ако ли не, тя щеше да си замине…
Йомер си спомни колко бе настоявал и как категорично Дефне отказа да иде с тях.. „Вие вървете.. ти върви” беше казала… Спомни си и разговора си с Гало във вилата… за това как тя му призна за чувствата си, а той на нея за своите към Дефне.. А после момичето през нощта..
-   Колко игри, колко тайни.. всичко зад гърба ми.. Ти си била във вилата, нали? Дефне, как е възможно всичко това?
-   Нериман и Корай ме доведоха.. бяхме в къща наблизо.. не издържах, трябваше да знам какво ще решиш…
-   Съмнявала си се?! – Йомер не можеше да повярва на чутото. – Съмнявала си се в любовта ми към теб?! – Стана и започна да крачи насам натам. – След всичко преживяно ти настина си си мислела, че мога да те зарежа заради Фикрет?
-   Йомер, съжалявам – Дефне се разплака отново. – Всички говореха за вас… вие бяхте равни, бяхте идеалната двойка.. А коя бях аз- обикновената секретарка, повярвала си и станала художник, но все още бедна и глупава, която просто не те заслужаваше…
-   Ето тук грешиш, Дефне! – Йомер клекна пред нея, повдигна брадичката й и погледна в очите й с любов и нежност, които разбиха сърцето й. – Ти си всичко, което съм искал! Всичко, което искам! Моята Дефне! Не знам как може да съм такъв късметлия да ме обичаш, но е така.. знам, че е така… сигурен съм…
-   Обичам те, не знаеш колко много те обичам! – Дефне се хвърли в прегръдките на съпруга си и се разрида като дете, докато той я притискаше с всички сили до себе си. – Никога не ме пускай, моля те! Прости ми за всичко, само това искам… Прости ми и ми позволи да те обичам, нека изживеем нашето щастие!
-   Няма да те пусна, никога! И да искаш няма да го направя! Моя си, само моя! Обичам те, лудата ми любима!
Целуна я със страст, необуздано, лудо.. все едно искаше да я погълне.. Тя му отвърна по съшия начин- искаше с тази целувка да му покаже колко много й е нужен, че не може да диша дори без него.
-   Да заминем – прошепна Йомер в момента, в който устните им се разделиха. – Да заминем далеч от всички и всичко, само двамата, и никога да не се върнем!
-   Не, Йомер. Не можем.
-   Защо? Нека се махнем от това място, изпълнено само с лъжи… Да зарежем всичко и да изчезнем..
-   Няма да бягам повече, Йомер. Всичките ми близки да тук, твоето семейство е тук – погали го по бузата, когато той се намръщи. – Те все още са твоето семейство, любов моя.
-   Не искам такова семейство! Не искам да ги виждам никога повече!
-   Сега си ядосан, но после ще съжаляваш. Каквото и да са направили, в техните очи то е било за твое добро..
-   Всичко е било за пари – прекъсна я той. – Познавам характера на леля си, тя не прави нищо, ако няма изгода..
-   Дори така да е – погледни от тази страна: Ако тя не ме беше намерила, с теб нямаше да сме заедно сега. – И двамата се изсмяха горчиво, след което се прегърнаха и опитаха поне за миг да забравят за всичко станало.

Докато Дефне разказваше цялата история на Йомер, Нериман бе все още в еуфория от сватбеното тържество на племенника си, като не спираше да хвали снаха си пред отиващите си гости. Неджми само кимаше, благодареше и се усмихваше. Ума му не беше там. Беше притеснен след думите на Йомер, защото не знаеше какво ще направи той на Дефне. Познаваше племенника си, представяше си как би могъл да излее целия си гняв върху клетото момиче и затова побърза да го предупреди, че тя няма никаква вина. Пристъпвайки от крак на крак, той неспокойно търсеше с поглед Синан, но когато видя, че разговаря с важни клиенти на Пасионис, веднага се отказа да му съобщи за случилото се. На няколко пъти Нериман погледна към мъжа си, но от суета и неспирно кокетничене, не забеляза тревогата в очите му. Реши, че е намръщен заради цялото това суетене около тръгващите гости, защото той не обичаше прекалената показност, за разлика от нея.Тя и Корай сега бяха в центъра на вниманието и това им доставяше страхотно удоволствие.
Проправяйки си път през полупразните маси и разотиващите се хора, Ясемин най-накрая успя да намери Синан, като точно на няколко крачки от него, без да иска, налетя на Исо. При създалата се неудобна ситуация и за двамата, тя се усмихна. Той също. Поздравиха се и размениха няколко думи за красивото сватбено тържество, посмяха се над проблемите на младоженците и след това всеки пое в различна посока. Ясемин осъзна, че вече не е притеснена от Исмаил и с нежни и изпълнени с любов очи погледна към бъдещия си съпруг. Синан я забеляза в момента, в който тя се спря с Исо, но някак си не почувства познатата му доскоро ревност. Не го изгаряше ярост при мисълта, че Исо все още имаше някакви чувства към любимата му. Явно любовта наистина променяше хората. А и съвсем скоро и те щяха да се оженят, нали?
От далеч Исо видя неспирно дърдорещата и развълнувана Нихан и така се ориентира къде са останалите от семейство Топал. Приближавайки се я чу да се вайка какво ли се е случило, че младоженците толкова скоро напуснаха собствената си сватба? В следващия момент нещо привлече вниманието й към седналите наблизо Тюркян и Хюлюси. Нихан не чуваше какво си говорят, но по погледите им разбра, че не е нещо лошо. Приближавайки се до съпруга си, тя с поглед му посочи към седналите наблизо старци, които всъщност бяха много сладка картинка.
- Сердар! Погледни колко сладко си говорят баба ти и г-н Хюлюси!?
- Мххмм! Да, видях ги. Дядото но Йомер много бързо действа. Виж го ти как само я гледа в очите, все едно е влюбен ученик, а не възрастен господин, видял толкова в живота!?
- Като гледам булчинския букет в ръцете на баба ти... не знам защо си мисля, че в скоро време отново ще има сватба в семейството ни.
- Нихан! Какви ги говориш! Засрами се – скара й се Сердар. – Няма начин, на колко години са те, няма начин…