♡~ Пакетна Тема ~♡ N•41

Йомер и Дефне вървяха под ръка към сватбената маса… Дефне бе решена най- после да се отърве от Тайната… Изповедта й едновременно я освобождаваше и съсипваше.. От една страна – вече няма да има тайни и лъжи между нея и Йомер.. От друга – точно тази изповед ще я раздели с любимия! За нея всичко вече бе свършено и тя чакаше своята присъда.. Най – големите й страхове бяха на път да се сбъднат.. Всеки момент Йомер ще си тръгне и ще я зареже в деня на сватбата им.. Ще замине и тя никога вече няма да го види.. „Ахх Дефне, глупава Дефне.. Как можа да се забъркаш във всичко това?! Защо не можа да премълчиш поне още един ден?! Но как да го излъжа, как да скрия всичко, когато виждам любовта и доверието, които не заслужавам, в очите му?” С тези мисли тя очакваше края.. Йомер я гледаше със странна смесица на гняв и болка, на примирение и все пак любов… Можеше ли да се надява наистина на чудото да вижда все още обич в очите му… или си въобразяваше.. Сълзите й май са замъглили не само погледа, но и съзнанието ѝ… Невъзможно!
За самия Йомер това бе един от най- трудните моменти в живота му. Всички негови страхове се оказаха истина.. всички съмнения, подозрения.. Всичко е била истина.. Лъгали са го.. Мамили са го.. Леля му, чичо му, Синан – собственият му брат.. Дефне.. Горката Дефне! Как е изтърпяла всичко толкова време.. Пред очите му като на лента преминаха толкова моменти – първата целувка, с която започна всичко… бясната Дефне, след като я беше изпратил цял ден с Ясемин…. и сладката Дефне на следващата сутрин.. първата им истинска целувка.. любовта, която струеше от красивите й очи.. болката, която му причини с отказа си да се омъжи за него.. разплаканата Дефне, когато му съобщи, че трябва да напусне компанията… решената Дефне да му разкаже всичко.. и която Синан прекъсна.. Синан, който уж винаги щеше да му пази гърба.. а заби нож в него.. съдружникът му, най- добрият му приятел.. Болката от предателството раздираше Йомер като нокти, впити в гърдите му.. Не можеше да диша, не искаше да мисли… Когато Дефне му разказа всичко, беше пияна и той бе решил, че бълнува, сънува.. че си прави шега дори.. Накрая се усъмни.. побесня.. замина.. Когато се успокои достатъчно, за да може да мисли и накрая успя сам себе си да убеди, че няма начин това да е истина… Та Дефне е толкова искрен човек..  толкова мила, доверчива, наивна.. Как може да се забърка в такава измама.. Невъзможно! През месеците от тогава той се луташе между съмненията и любовта.. Виждаше противоречията в действията на Дефне, искаше тя да му разкаже всичко и да реши най – накрая виновна ли е или е жертва.. Но тя мълчеше – измъчваше се, или поне така показваше, после бягаше, пак се връщаше, да се оженим, не може сега, дай ми време.. Не знаеше какво да мисли.. на какво да вярва.. А и семейството му – как да повярва, че са способни на му причинят всичко това.. Най – близките му… Кошмар! И този кошмар се оказва истина!
Дефне и Йомер стояха, всеки вперил поглед в другия – тя, очакваща той да изрече присъдата й, той – тя да се засмее и да каже „Хванах те”.. В следващия момент едно промълвено „Знаех” остана да виси във въздуха, докато сълзите се ронеха от очите на Дефне, а отчаянието все повече се прокрадваше в тези на Йомер. „Как? Какво? От кога? От кого?” – въпросите се редяха един след друг в главата на Дефне, без да може да отговори дори на един от тях. Объркана, изплашена, тя поглежда към гостите – всички са усмихнати, ръкопляскащи, нищо не подозиращи за нейната драма. „Как можа, Дефне? Защо не ми каза по- рано? Защо скри от мен? Защо мълча?” – неизречените въпроси измъчваха Йомер със сила, която затягаше гърлото му и не позволяваше и сричка да излезе от устата му.
Съдията пристъпи към тях, те подскочиха и сякаш се събудиха от дълбок сън. Осъзнали къде са и какво се очаква от тях, двамата се погледнаха – ужас, страх, болка, гняв.. и любов.. всичко това се примесваше в очите на двамата влюбени, намиращи се на кръстопът. Свидетелите – Неджми и Корай застанаха до тях, като само чичото забеляза, че има проблем.
-   Йомер, синко, станало ли е нещо? – прошепна той на младоженеца.
-   Йомерджим, джанъм, много съм щастлив, много… Такава красива сватба, толкова много камери, толкова много храна… Браво, браво.. ама това е то сватба на Ипликчи… Това ви подхожда на вас – не спира да бърбори Корай бей, ухилен до ушите.
-   Йомер – шепота на Дефне сякаш изтръгна Йомер от вцепененито. – Моля те, кажи нещо – тя изглеждаше толкова отчаяна, толкова изплашена.
-   Не сега – отговори Йомер, като по лицето му не личеше никаква емиоция, и погледна към съдията. – Да започваме.
Дефне не вярваше на ушите си. Когато съдията попита годеника й, дали иска да се ожени за нея, той съвсем спокойно каза „Да”. Луда ли беше, сънуваше ли… сама не знаеше къде се намира. Дойде нейния ред да отговори. Тя се огледа като изплашено животно, не знаеща как да постъпи. Да каже „Не” беше немислимо – до нея все пак стоеше Йомер. Нейният Йомер, любовта на живота й. Но как да каже и „Да” точно в този момент. Как да му стане съпруга, след като съсипа всичко в живота му… след като за него в момента тя сигурно беше по- черна от нощта. И все пак, той прие.. прие са се ожени за нея.. Но не я погледна.. Дефне не знаеше какво мисли Йомер, не знаеше как се чувства, защо реагира така.... С последните капки смелост, останали в свитото й сърце, и уповаваща се на любовта си, тя промълви едно „Да” и заплака, когато гостите викнаха и заръкопляскаха с всички сили, радващи се на това „щастливо събитие”.
Как премина всичко, Дефне така и не разбра.. Свидетелите потвърдиха, всички се подписаха, Корай бей не млъкваше, но тя не го чуваше… Йомер мимолетно я целуна по челото и всички се втурнаха да ги поздравяват, а Дефне стоеше като вкаменена и не можеше да реагира. Когато баба й я прегърна, тя се разплака неудържимо и неутешимо. За всички това бе леко странно, но си го обясниха с раздялата й със семейството. Когато Тюркян най- после я пусна, Дефне бе подхвърляна от ръце на ръце като кукла, невиждаща и нечуваща нищо. Йомер, типично за него, прие с хладнокръвие поздравленията и когато дойде време с Дефне да започнат първия танц, я потърси с поглед. Тя тъкмо се освобождаваше от мечешката прегръдка на Корай бей, а след него чакаше леля му Нериман. Използвайки момента, Йомер дръпна Дефне в прегръдките си. Не искаше точно сега двете да се срещнат, не искаше лея му да научи. Когато Дефне вдигна глава и погледите им се срещнаха, цялата изтръпна. Вместо с гнева и злобата, която очакваше, очите на Йомер я гледаха с обич и възхищение. Объркана отново, тя се остави той да я изведе на дансинга, където ръцете му останаха на кръста й, а лицето й- сгушено в гърдите му. Не беше традиционния валс, музиката беше нежна и спокойна, точно като Йомер в момента. Успокоение обхвана и Дефне, сякаш се беше прибрала вкъщи, сякаш бе точно там, където трябваше да е. Прегърнатите младоженци бяха толкова мила картина, че гостите се насълзиха – Корай, естествено, дори ревна с глас..Но Йомер и Дефне не виждаха никого около себе си – сгушени един в друг, двамата бяха в свой собствен свят, където нямаше лъжи и измами,  а само любов, тяхната любов.
Когато песента свърши двамата неохотно се отделиха един от друг под бурните аплодисменти, но останаха ръка за ръка, докато отиваха към тяхната маса.
-   Йомер – прошепна отново Дефне, докато сядаха.
-   Шшшшт, не сега, любима. – Отвърна Йомер, а от погледа му тя се разтопи. Кой беше този мъж пред нея?
-   Трябва да поговорим.. трябва да ти обясня всичко… бях принудена, Йо… - не спираше да шепне Дефне, докато Йомер не я спря с нежна и кратка целувка. Шокирана, тя млъкна насред изречението и остана загледа в любимия си, докато той поведе разговор с някакъв непознат, дошъл до масата да го поздрави.
Старателно лавиращ между разговорите с гостите, вечерята, танците и всичко останало, Йомер не позволи на Нериман да се доближи до съпругата му цялата вечер. Когато наближи времето двамата да си тръгнат, той повери все още обърканата от станало Дефне в ръцете на Ясемин и Синан, които не спираха да обясняват колко прекрасно е всичко, и дръпна Неджми настрани.
-   Чичо, ние заминаваме!
-   Знаем, скъпи! Утре потегляте на меден месец… - засмяно рече Неджми бей.
-   Не чичо, заминаваме… и няма да се върнем! – твърдо заяви Йомер, а по лицето му личеше решителност.
-   Какво означава „няма да се върнем”? Какво е станало, Йомер? – объркан попита чичото, без да подозира какво се върти в главата на младия мъж.
-   Не издържам повече – лъжи, измами, интриги всеки ден. Не мога повече, не мога! Ще отведа Дефне на далече,  за да може най- после да изживеем живота си, както искаме!
-   Но Йомер, синко, откъде излезе това сега?
-   Знам всичко, чичо! – по лицето на Йомер личаха всичкият гняв и болка, които му причиняваше разговора.
-   Какво знаеш? – объркан, Неджми не искаше да повярва на собствените си мисли.
-   Всичко!
-   Йомер, не разбирам за какво…
-   Стига, чичо! – прекъсна го племенникът му. - Стига игри, стига лъжи, стига!!! Как можахте да ми го причините?! Вие, моето семейство! Хората, на които би трябвало да разчитам в най- трудните си моменти….
-   Синко, ние..
-   Вие какво, чичо? – почти извика Йомер, но осъзнал къде се намира, понижи гласа си. - Какво? Никога не би ми минало през ума, че си способен на това.. Как можа да ме гледаш цяла година в очите, пазещ тази тайна в себе си.. Леля я познавам, знам колко е алчна и егоистична, но ти…
-   Бяхме принудени – промълви Неджми, не знаещ какво друго да каже…
-   Сега и аз съм принуден да си тръгна! – С тези думи Йомер се опита да си тръгне, но Неджми го хвана за лакътя.
-   Йомер, почакай… Дефне.. тя няма никаква вина.. моля те, синко, не си го изкарвай на нея… - Поглеждайки към булката, той продължи – Тя беше едно невинно момиче, което ние използвахме, за да получим каквото искаме.. Тя е жертва също като теб…
-   Тя ме лъга цяла година в очите.. преструваше се на влюбена, за да се ожени за мен… Проклетите пари, всички след тях тичате….
-   Не Йомер, чуй ме.. Тя наистина те обича, повярвай ми! Тя..
Без да го изслуша до края, Йомер тръгна към съпругата си, обкръжена от семейството й.