♡~ Пакетна Тема ~♡ N•41

Докато двамата младоженци си говореха, други двама влюбени все още закусваха. Синан беше пристигнал за късна закуска в Ясемин и сега двамата стояха настанени на масата в нейната градина, хапвайки и обсъждайки снощното събитие.
-   Обаче как блестеше Дефне- вълнуваше се Ясемин. – Инцидента наистина си беше знак – продължи, спомняйки си залятата с лимонада булка, - втората наистина бе нейната рокля.
-   Бяха прекрасни- точно каквито ще бъдем и ние след по- малко от месец. – Размечта се Синан.
-   Но, моля те, нека нашата сватба мине по- спокойно… Не искам нито толкова много препятствия, нито толкова много гости – рече умолително Яса.
-   Каквото пожелае моята любима – Синан стана и я привлече за целувка, от която й се зави свят.
-   Но Йомер беше много странен.. един такъв студен, дръпнат – продължи да разсъждава Ясемин, след като седнаха отново на масата.
-   Че той винаги си е такъв – изсмя се Синан. – Все едно не го познаваме.. Случайно ли Корай го нарича „леден водопад”..
-   И все пак, това бе неговата сватба..  преди церемонията не беше такъв… А и Дефне не спря да плаче през цялото време – да, нормално е булката да се разстрои, но чак пък толкова…
-   Стига, скъпа – с типичния си провлечен глас измрънка Синан – сватба е това… Нормално е…
-   Щом казваш – неуверено каза Ясемин и продължи да се храни.

В къщата на Нериман и Неджми цареше хаос – чуваха се крясъци, някъде плачеше жена, всичко бе с краката на горе. Нериман бе легнала на дивана, изпаднала в истерия, плачеше и нареждаше като на опело, до нея Суде беше все още като в транс, неможеща да реагира, а Неджми гледаше ту едната, ту другата, и се чудеше с коя първа да се заеме. Тъкмо им бе съобщил новината, че Йомер знае всичко.. и че мисли да замине, без повече да се върне.. Точно това бе и причината за поредната нервна криза на съпругата му.
-   Нериман, стига вече.. Ела на себе си – опита се той да успокои жена си.
-   Йомуш, моят Йомер… Аххх ще я убия оная наивница, как е могла да проговори…
-   Нериман, чуваш ли се какво говориш – Неджми също започна да се ядосва. – Правилно е постъпило момичето, ще ми се и ние да имахме същата смелост, за да застанем пред Йомер и да му разкажем всичко..
-   Всичко ще загубим, всичко.. – вайкаше се отчаяната госпожа. – Сега като разбере за играта, Кара Мамбата ще ни вземе всичко… ще останем на улицата, Неджми..
-   Охх Нериман, пак парите са ти в акъла… Всичко е заради твоята алчност… Момчето е разбито ти казвам.. Целият му свят се разруши за един миг…..
-   За всичко е виновна онази глупачка.. ще й оскубя косата…
Докато слушаше препирните на родителите си, две сълзи се търкулнаха по бузите на Суде. Пред очите й беше нейното детство, спомените с братовчед й, единият от двамата й най- близки души. А тя, като всички останали, го бе предала… беше го наранила, и то многократно.. просто защото му завиждаше. Бясна на себе си, самосъжаляваща се и на път да се разплаче от безсилие, тя прошепна: „Заминавам”, след което стана и се качи в стаята си, като остави родителите си с ококорени очи и отворени уста да я следват с поглед. След като се наплака хубаво, поуспокои се и най- после родители й се отказаха от опитите си да нахлуят в стаята й, Суде позвъни и си запази билет за самолета за Лос Анджелис на другата сутрин. Имаше да свърши нещо преди това.

Както винаги бързаща и припряна, Дефне обикаляше къщата от стая в стая, за да провери дали не са забравили нещо.Броеше на пръстите на ръцете си нещата, които вече бе проверила, но някак си никога не успяваше да изкара всичко точно. Макар че имаха още час, преди да се наложи да хукнат с паника към летището, Йомер вече потропваше нервно с крак до входната врата. Телефона не беше млъкнал цял обяд- Нихан, Тюркян, Сердар, дори Исо се бяха изредили да „проверят” как е Дефне. Синан му бе звънял, но Йомер не бе отговори. Искаше да остави всички проблеми зад гърба си, поне докато не се върнат. Не искаше нищо да помрачи щастието им.
-   Дефне, хайде, закъсняваме – излъга той, само за да се наслади на зачервената и паникьосана Дефне, която търчеше към него по стълбите. На последното стъпало тя естествено залитна и се озова право в прегръдките му. – А, ето къде си била. Време е вече да излизаме – докато говореше, той целуваше шията й.
-   Ако продължаваш така няма скоро да излезем оттук- задъхана, дали от бягането, или от нещо друго, прошепна Дефне.
-   Че аз нищо не правя… само се радвам на съпругата си..
-   Но съпругата ти си губи ума, когато я целуваш така, и забравя къде е и какво прави…
Смехът на Йомер бе прекъснат, за втори път днес, от звънеца на входната врата. Повече ядосан, отколкото озадачен, Йомер отвори вратата.
-   Йомер, пиленцето ми, миличък, сладкия племенник на леля – нахълта с типичния си висок тон Нериман.
-   Госпожо Нериман, каква работа имате вие тук? – попита високомерно Йомер, като побърза да застане между леля си и Дефне.
-   Що за думи са това, Йомер? Какво си му наговорила, малка вещица такава…
-   Не позволявам да обиждате съпругата ми в собствения ни дом. Моля ви, тръгнете си, ако обичате.
Неджми, който до този момент бе стоял на вратата, без дори да гъкне, се обърна към ококорената си съпруга:
-   Хайде, Нериман. Да си вървим.
-   Няма да си тръгна. Йомер, виж, нещата не са така, както ти ги е разказала тази…. Нека поговорим…
-   Г-жо Нериман, няма какво да говоря с който и да е от вас двамата – леденият му поглед се местеше между роднините му, докато прикриваше разплаканата Дефне зад гърба си. – Най- учтиво ще ви помоля да си тръгнете отново.
-   Какво си му казала? Изкарала си се жертва, нали? А нас очерни в очите на племенника ми? Как не те е срам…
-   Тя ми разказа самата истина, г-жо! – Продължи Йомер с официалния си и студен тон. – Истина, която знаех от много време.
Последните думи на Йомер така шокираха леля му, че най- после я накараха да млъкне. Неможеща да повярва на чутото, тя се опита да зададе още въпроси, но Неджми я изведе от къщата, а Йомер затвори вратата след тях с въздишка на облекчение. След което прегърна съпругата си, за да я успокои.
-   Няма защо да плачеш, скъпа- увещаваше я той. – Ето, заминаха си…
-   Тя ще направи живота ми ад. Г-жа Нериман ще направи всичко, за да ни раздели и за да ме съсипе…
-   Няма да позволя това да се случи, Дефне! За да стигне до теб ще трябва да мине първо през мен. Познавам леля си, не се тревожи, знам как да се справя с нея.
-   Не искам да се обръщаш против тях, Йомер. Те са твоето семейство. Каквито и да са, те са единственото семейство, което ти е останало….
-   И пак бъркаш, Дефне! Защо си толкова несигурна- не знам вече дали в себе си или в мен… Ти си моето семейство, моето всичко. Не искам нищо друго, ако не мога да имам теб.
-   Твоя съм, Йомер. Аз съм твоя и ти си мой! – и се сгуши в него в опита си да прогони разяждащия душата й страх.

В „Пасионис” обстановката беше весела – нали днес няма да ги има шефовете, всички се бяха струпали на групички и обсъждаха сватбата. Кой с възхищение, кой със завист. Общото мнение бе, че булката бе прекалено чувствителна, а младоженеца- прекалено студен. Забележителната поява, както винаги, на Корай накара всички да млъкнат. С булчински букет в ръце, Корай бей гордо пристъпваше във фирмата.
-   Татаатамм, аз дойдох! – извика,както винаги, той.
-   Корай бей, какво е това? – недоумяваше Дериа.
-   Иииии, грозница, от къде ще знаеш ти какво е сватбен букет. Кой ли те кани тебе на сватба? Това е моят букет, аз го хванах снощи, аз ще се оженя сега.
-   Ама Корай бей, защо лъжете? Всички бяхме там, видяхме- бабата на Дефне хвана букета..
-   Ахххх тиии, завситница, с криви крака. Лъжец ли ме наричаш сега? – изпадна в поредната си криза Корай. – Щом казвам, че аз съм го хванал, значи е така. Чакай сега да се похваля на шефовете: Йомееррр.. Ааа няма го… - Очуди се Корай на празния кабинет.
-   Нали снощи се ожени, да не очаквате днес да е на работа, Корай бей? – попитаха ехидно екипа.
-   Млък! От Йомер всичко може да се очаква – измъкна се както винаги Корай. – Тогава отивам да видя Кепчето.
-   И него го няма. – съобщи му Зейнеп.
-   Каквоо? И той ли се е оженил? Затова ли го няма? Ахх Кепче, ахх и ти ме изостави..
Остатъка от деня премина в опити да се спрат кризите на Корай бей, следващи една след друга като вълните на нестихващо цунами…

Стигайки навреме на летището, без повече „инциденти”, успявайки да предадат багажа си навреме и най- после настанени в самолета, Дефне и Йомер си позволиха да се отпуснат. За него пътуването на беше никакъв проблем, но тъй като Дефне се качваше за пръв път в самолет, бе ужасно развълнувана… поради което и не млъкваше.
-   Аххх, ако само може да види всичко това Нихан.. ще припадне.. Толкова е хубаво всичко.. Йомер, кога ще пристигнем. След 2 или 3 часа? Ами ако попаднем в турболенция??? Оххх трябваше да пътуваме с кола.. ама пък тогава ти щеше да се умориш да шофираш.. Или да бяхме взели батко Шукрю с нас… не, язък за човека, и той щеше да се преумори… на тази възраст… не че е възрастен де, просто така го казах…
-   Дефнееее – Йомер се подсмихваше доволно, облегнат на седалката и поглеждайки я само с крайчеца на очите си. – Отпусни се, не сме излетели още. Всичко ще бъде наред, полета ще мине гладко и докато се усетиш, вече ще сме в Милано.
-   Че аз съм спокойна, скъпи. Защо реши, че не съм… виж колко прилежно съм си закопчала колана и съм се отпуснала на седалката… Питам се само не беше ли по- безопасно с друг вид транспорт… Пък й Милано не е чак толкова далече… Ами ако самолета падне и се разбием…
-   Дефне, пак го правиш – през смях каза Йомер.
-   Кое?- не разбра любимата му.
-   Бърбориш без да спреш – наведе се и я помилва по устните с палец . – Но колкото и да обожавам това ти състояние, дори аз няма да издържа 3 часа на негативните ти прогнози.
-   Ти подиграваш ли ми се?
-   Дааа – самодоволно провлече Йомер и се усмихна с онази негова сладка усмивка, която винаги я омилостивяваше. – А сега, наистина, отпусни се назад, затвори очи и си представи, че вече се носиш сред облаците, които след малко ще видиш през прозореца…
Както никога, Дефне го послуша. С искрица надежда, че пътуването им ще е тихо и спокойно, Йомер също се отпусна назад. Хвана ръката й, като пръстите му започнаха да галят нейните. Това подейства като терапия и за двамата и неусетно те се унесоха. Умората от предишната вечер, проблемите сутринта, а и цялото напрежение преди сватбата си казваха думата. Събудиха се вече в Италия. Самолетът тъкмо захождаше да кацане, когато Йомер отвори очи. Надигна се полека, след което се обърна, за да събуди Дефне, но се спря за секунда… Толкова беше сладка съпругата му, толкова невинна… Умът му не можеше да побере цялата информация от вчера. Още не бе решил как да действа, знаеше само, че не може да я загуби. Тя беше негова, Дефне на Йомер. Каквото и да бе станало в миналото, той виждаше колко много го обича тя и вярваше, че могат да бъдат щастливи заедно. Бяха жертвали толкова много неща, за да станат „ние”, бяха страдали толкова дълго, че вече бе време да изживеят своята любов.
-   Дефне, сладката ми съпруга.- побутна я той леко по ръката. – Любима, събуди се.. Пристигнахме.. – след като не успя да я събуди по стандартния начин, той се наведе и я целуна нежно по устните. Учудващо, тя отново не реагира. Вече сериозно притеснен, Йомер я разтърси. Дефне леко отвори очи, погледна го сънено и мигом се събуди, видяла паниката в очите му.
-   Какво се е случило? – попита веднага тя.
-   Дефне, от кога спиш толкова дълбоко. Обикновено подскачаш при най- малкия шум, а сега не мога да те събудя..
-   Сигурно е от умората.. Уффф, главата ми се върти…
-   Добре ли си? Да не ти е лошо?
-   Явно е от полета, ей сегичка като слезем и ще ми мине..
-   Щом така мислиш – несигурно рече Йомер и двамата се облегнаха отново, изчаквайки стюардесата да им позволи да се приготвят за слизане.

Синем и съпругът й са отлетели за Германия..  

Ох



Мъжът на Синем ми циганее И грозен, бе