♡~ Пакетна Тема ~♡ N•41

Макар че бяха решили да почиват в деня след сватбата, в крайна сметка на Синан и Ясемин им се наложи да отидат до фирмата. Спешни въпроси във финансовия отдел налагаха присъствието на Синан, а без него тя нямаше какво да прави и реши,че ще използва момента да довърши някои по леки задачи. По   явяването им в офиса стресна служителите повече и от Корай сутринта.
-   Г-н Синан, г-жо Ясемин, какво правите тук? – Вечно любопитната Дериа не се сдържа и този път.
-   Работим, скъпа, работим.- Изгледа я Яса. - За разлика от някои други.. Вие какво правите?
-   Аааа, Кепче, Ясемин, вие дойдохте – виковете на Корай се чуваха от далеч. – Знаех си, че няма да ме изоставите, няма да ме забравите…
-   Корай, какви глупости говориш? Кой те е изоставил? – гледаше го с вдигнати вежди Синан.
-   Къде се губите цяла сутрин, умрях от скука тука. – След което се приближи до него и му прошепна на ухо: - Макар че такава новина научих, хихихи, ела в кабинета ми да поклюкарстваме….
-   Корай, дошли сме да работим..
-   Ииииии само работа и пак работа… не мога да ви понасям… - писна пак Корай. – Зюбеир, къде си? Ела бързо… донеси ми лимонов кейк- той ми е любим.. искам и кадаиф.. и торта донеси- яде ми се нещо сладко…. – редейки още и още храна, Корай най- после се пробра в стаята си..
-   5 мин. тишина – прошепна Ясемин на Синан, двамата се засмяха и всеки се отправи към стаята си, за да свърши това, за което е дошъл.

По- късно същия ден звънящият телефон на Синан го изтръгна от транса, в който беше. Усещаше странно притеснение, не бе спал спокойно тази нощ…  Имаше гадното усещане, че днес ще се случи нещо лошо. Цяла сутрин бе опитва да се свърже с Йомер, но той не бе отговорил. Синан реши, че младоженеца изцяло се е отдал на съпругата си. А и знаеше, че днес заминават за Италия за седмица. Приятелят му ще му се обади при първа възможност. Но все още не разбираше причината за безспокойството, което изпитваше.
-   Батко Неджми?
-   Ало, Синан? Трябва спешно да поговорим. 
-   Аз съм във фирмата, ела тук, ако си наблизо. Или…
-   Не, не, и аз натам пътувам. Ще се видим след малко…
-   Има ли някакъв проблем, бате? - попита Синан и отново усети някаква тръпка в себе си.
-   Ще говорим, като се видим.
„Боже, Боже, какво ли е станало?”- чудеше се Синан, докато чакаше пристигането на Неджми.

Хотелът, в който се настаниха, беше като изваден от приказките. Дефне беше очарована от огромния парк, обграждащ сградата и осигуряващ усамотение на гостите. Огромният басейн към хотела пък просто й взе ума. Да, тя предпочиташе морето, но този беше толкова голям, че можеше да го сбъркаш с някое по- малко езеро. Тъй като виенето на свят й бе преминало още в колата, тя преспокойно обикаляше насам натам и разглеждаше, докато Йомер уточняваше нещата на рецепцията. Дефне спря и се загледа в огромния фонтан в центъра на фоайето, представляващ два прегърнати еднокрили ангела, готови да полетят заедно. Явно се беше отплеснала, защото подскочи, когато усети ръцете на Йомер около талията си. Прегърнал я отзад, Йомер отпусна глава на рамото й, погледна статуята и прошепна:
-   Това сме ние: две души, които трябваше да се намерят, за да се слеят в една. Сами сме нищо, заедно сме всичко. Ти си моята половина, моето слънце в най- черната ми нощ, моето спокойствие в най- трудните ми дни, допълваш ме, правиш ме цял…
Насълзената Дефне просто се извъртя в ръцете му, прегърна го и после двамата, всеки преметнал ръка през раменете на другия, се отправиха към стаята, в която щяха да прекарат първите нощи от медения си месец.

Нериман кроеше поредния си план, като дори заминаването на единствена й дъщеря не бе в състояние да я спре: Как да попречи на Кара Мамбата да научи за любовта под наем на Дефне. Беше й ясно, че в момента, в който свекър й разбере какво е причинила на току що простилия му внук, ще й отнеме всичко – вилата, наследството… И то заради онази малка наивница, която намери най- неподходящия момент да си отвори устата… Че и суха излезе от блатото, вещица… От друга страна Йомер бе казал, че знаел за тайната отдавна.. но това бе невъзможно! Тя се бе погрижила всички да си мълчат- Гало, Транба, Синан, Неджми.. само с малката госпожичка се провали накрая, но тя щеше да си плати за всичко.. От къде тогава Йомер може да е знаел.. няма как.. а и ако е знаел, защо е мълчал толкова време.. не, не, Йомер явно лъжеше, за да защити скъпата си съпруга…. Тя обаче щеше да му покаже истинското лице на онзи Дявол, представящ се за мила и наивна госпожица, влюбена в него…

Неджми не искаше да притеснява Синан, но трябваше да му разкаже. Той също беше в играта и яростта на Йомер скоро щеше да застигне и него. Чувстваше момчето като син, двамата с Йомер израснаха пред очите му. Неджми си спомни какво преживяха братята миналия път, когато едва не разделиха фирмата дори заради Транба. Не искаше отново да вижда двамата приятели изправени един срещу друг, и то заради глупостите на жена му. Ах Нериман, ах! Защо не я спря на времето? Защо позволи тази игра да стигне до тук? Защо не разказа всичко на Йомер още в началото? Неджми не спираше да си задава въпрос след въпрос, но всички без отговор. Също като съпругата си, и Неджми се чудеше истина ли бе това, че Йомер е знаел всичко отдавна. Ако да, то кой и кога е успял да му каже? Като на филмова лента Неджми прехвърли в ума си всички случаи на странното понякога държание на Йомер…. но не успя сам себе си да убеди, че Йомер е дал някакъв знак да знае за играта. Та аз най-добре познавам племенника си. – Мислеше си Неджми. -Той не е такъв. Йомер не би могъл да скрие, ако знаеше. Но защо тогава, и слава Богу за това, прости толкова бързо на Дефне. И толкова спокойно прие всичко- всички познаваха характера на Йомер и очакваха ураган, когато той научи. Вместо това той беше самото спокойствие. С тези мисли той влезе в кабинета на Синан.
-   Ооо, добре дошъл! – Посрещна го Синан. – Ще пием ли по кафе, докато говорим?
-   Не искам, Синан, благодаря! И така се треса от нерви…
-   Какво е станало, бате? – Недоумяваше Синан.
За втори път днес на Неджми му се наложи да разкаже за разговора си с Йомер на сватбата и всичко последвало го.
-   Аххх, Дефне.. значи Ясемин е била права, че има нещо – говореше сам на себе си Синан. – Какво ще стане сега?
-   Не знам, Синан, не знам… Мен и леля си Йомер не иска да вижда.. отрече се от нас.. напълно. Надявам се с теб да се държи малко по- нормално, впредвид че сте и съдружници, освен приятели и почти братя, но съм длъжен да те предупредя, че в момента той е бомба със закъснител. Изобщо не ми харесва това негово спокойствие. Колкото и невероятно да звучи, ако наистина е знаел през цялото време, значи ни е изпитвал… а ние се провалихме с гръм и трясък…
-   Сватбата на Алп и Шебнем- прошепна след малко Синан.
-   Моля? – Реши че не е чул правилно Неджми.
-   Това е бил най- големият ни „изпит”, ако така ще го наричаме… Йомер бе в положението на Алп, дори три пъти по- зле, но никой от нас нямаше смелостта да го предупреди, както той направи с Алп.. Прав е, каквото и да каже, каквото и да направи.. За нас остава само да си понесем наказанието…

Дениз беше в кабинета си и проверяваше някакви финансови отчети. Работата не му спореше, защото пред очите му вместо цифри, виждаше очите на Суде, косите й.. Разтърси глава ядосан и се опита за пореден път да я изгони от съзнанието си, но тя бе като отпечатана в ума му.На вратата се почука и той изкрещя „Влез”, като дори не вдигна глава да види кой го безпокои.
-   Може ли? – Транба подскочи като ужилен- тя беше наистина пред него.. Не беше някой от неговите сънища или фантазии. Тя бе тук.
-   Суде- успя само да промълви той, не можещ сам да се познае. Къде отиде стратегът Дениз, който се захвана с госпожица Ипликчи само за да съсипе скъпия й братовчед?  Къде изчезна омразата му към фамилия Ипликчи.. и се замени с любовта към тази красавица? Стреснат от собствените си мисли, той се обърна към гостенката си: - Какво правиш тук?
-   Трябва да поговорим, Дениз. – Не го молеше, не му го заявяваше, просто констатираше факт.
-   За какво? – Попита, а искаше само и единствено да я прегърне. С последни усилия устоя на изкушението да стене и да го направи. – Мисля, че изяснихме всичко между нас.
-   Заминавам – изтърси просто така Суде.- Искам да дойдеш с мен.
Шокът, изписан на лицето на Транба, не можеше да се опише с думи. Най- големите му страхове и най- невероятните мечти се сбъдваха с един миг. Той наистина бе попаднал в плен, омагьосан от жената пред себе си. И тя наистина искаше да е с него. Не можещ да проговори, той само стоеше и я гледаше.
-   Ехоо, тук ли си? – размаха тя ръка пред лицето му, след като повече от минута той не реагира. – Дениз?
-   От къде излезе това? – Все още не на себе си попита той.
-   Мислих много след онази нощ и осъзнах, че ти си единственият, който ме разбира. Искам те до мен. – Е да де, това е половината истина, рече си наум Суде, докато правеше физиономии пред него. – Ще дойдеш ли с мен в Лос Анджелис?! – попита с глас на 5-годишно момиченце.
-   Не знам – каза Дениз, макар че на лицето му личеше, че вече е решил. Нима можеше да откаже на тези красиви очи и тези нацупени устни. – Как виждаш нещата напред, Суде?
-   Все ще измислим нещо.. само да сме заедно.. – и възможно по- далеч от семейството ми,мислеше тя, и най- вече от Йомер.
След като осъзна какво родителите й, а и донякъде тя, причиниха на Йомер, нещо в нея се прекърши. Замисли се за всички глупости, които извърши през последните няколко месеца, а и доста преди това. Държеше се като глезено малко момиче, на което всички трябва да угаждат.. а то да е винаги недоволно. Затова бе решила да се отплати на Йомер… а какъв по- добър начин да го оттърве от един от най- големите му врагове. Това щеше да е нейният сватбен подарък за младото семейство. Бе уверена в себе си, че ще се справи с Дениз… и странно наистина, но тя изпитваше някаква симпатия към него.. Знае ли човек, след време това чувство можеше да прерасне в нещо повече..
Несмеещ да повярва на чудото пред себе си, Транба се изправи. Приближи се до нея, прегърна я и й прошепна:
-   С теб бих отишъл и накрая на света…
Съвсем тихо, за да не усети той, Суде въздъхна от облекчение. Бе успяла…

Макар че бяха решили да почиват в деня след сватбата, в крайна сметка на Синан и Ясемин им се наложи да отидат до фирмата. Спешни въпроси във финансовия отдел налагаха присъствието на Синан, а без него тя нямаше какво да прави и реши,че ще използва момента да довърши някои по леки задачи. По   явяването им в офиса стресна служителите повече и от Корай сутринта.
-   Г-н Синан, г-жо Ясемин, какво правите тук? – Вечно любопитната Дериа не се сдържа и този път.
-   Работим, скъпа, работим.- Изгледа я Яса. - За разлика от някои други.. Вие какво правите?
-   Аааа, Кепче, Ясемин, вие дойдохте – виковете на Корай се чуваха от далеч. – Знаех си, че няма да ме изоставите, няма да ме забравите…
-   Корай, какви глупости говориш? Кой те е изоставил? – гледаше го с вдигнати вежди Синан.
-   Къде се губите цяла сутрин, умрях от скука тука. – След което се приближи до него и му прошепна на ухо: - Макар че такава новина научих, хихихи, ела в кабинета ми да поклюкарстваме….
-   Корай, дошли сме да работим..
-   Ииииии само работа и пак работа… не мога да ви понасям… - писна пак Корай. – Зюбеир, къде си? Ела бързо… донеси ми лимонов кейк- той ми е любим.. искам и кадаиф.. и торта донеси- яде ми се нещо сладко…. – редейки още и още храна, Корай най- после се пробра в стаята си..
-   5 мин. тишина – прошепна Ясемин на Синан, двамата се засмяха и всеки се отправи към стаята си, за да свърши това, за което е дошъл.

По- късно същия ден звънящият телефон на Синан го изтръгна от транса, в който беше. Усещаше странно притеснение, не бе спал спокойно тази нощ…  Имаше гадното усещане, че днес ще се случи нещо лошо. Цяла сутрин бе опитва да се свърже с Йомер, но той не бе отговорил. Синан реши, че младоженеца изцяло се е отдал на съпругата си. А и знаеше, че днес заминават за Италия за седмица. Приятелят му ще му се обади при първа възможност. Но все още не разбираше причината за безспокойството, което изпитваше.
-   Батко Неджми?
-   Ало, Синан? Трябва спешно да поговорим. 
-   Аз съм във фирмата, ела тук, ако си наблизо. Или…
-   Не, не, и аз натам пътувам. Ще се видим след малко…
-   Има ли някакъв проблем, бате? - попита Синан и отново усети някаква тръпка в себе си.
-   Ще говорим, като се видим.
„Боже, Боже, какво ли е станало?”- чудеше се Синан, докато чакаше пристигането на Неджми.

Хотелът, в който се настаниха, беше като изваден от приказките. Дефне беше очарована от огромния парк, обграждащ сградата и осигуряващ усамотение на гостите. Огромният басейн към хотела пък просто й взе ума. Да, тя предпочиташе морето, но този беше толкова голям, че можеше да го сбъркаш с някое по- малко езеро. Тъй като виенето на свят й бе преминало още в колата, тя преспокойно обикаляше насам натам и разглеждаше, докато Йомер уточняваше нещата на рецепцията. Дефне спря и се загледа в огромния фонтан в центъра на фоайето, представляващ два прегърнати еднокрили ангела, готови да полетят заедно. Явно се беше отплеснала, защото подскочи, когато усети ръцете на Йомер около талията си. Прегърнал я отзад, Йомер отпусна глава на рамото й, погледна статуята и прошепна:
-   Това сме ние: две души, които трябваше да се намерят, за да се слеят в една. Сами сме нищо, заедно сме всичко. Ти си моята половина, моето слънце в най- черната ми нощ, моето спокойствие в най- трудните ми дни, допълваш ме, правиш ме цял…
Насълзената Дефне просто се извъртя в ръцете му, прегърна го и после двамата, всеки преметнал ръка през раменете на другия, се отправиха към стаята, в която щяха да прекарат първите нощи от медения си месец.

Нериман кроеше поредния си план, като дори заминаването на единствена й дъщеря не бе в състояние да я спре: Как да попречи на Кара Мамбата да научи за любовта под наем на Дефне. Беше й ясно, че в момента, в който свекър й разбере какво е причинила на току що простилия му внук, ще й отнеме всичко – вилата, наследството… И то заради онази малка наивница, която намери най- неподходящия момент да си отвори устата… Че и суха излезе от блатото, вещица… От друга страна Йомер бе казал, че знаел за тайната отдавна.. но това бе невъзможно! Тя се бе погрижила всички да си мълчат- Гало, Транба, Синан, Неджми.. само с малката госпожичка се провали накрая, но тя щеше да си плати за всичко.. От къде тогава Йомер може да е знаел.. няма как.. а и ако е знаел, защо е мълчал толкова време.. не, не, Йомер явно лъжеше, за да защити скъпата си съпруга…. Тя обаче щеше да му покаже истинското лице на онзи Дявол, представящ се за мила и наивна госпожица, влюбена в него…

Неджми не искаше да притеснява Синан, но трябваше да му разкаже. Той също беше в играта и яростта на Йомер скоро щеше да застигне и него. Чувстваше момчето като син, двамата с Йомер израснаха пред очите му. Неджми си спомни какво преживяха братята миналия път, когато едва не разделиха фирмата дори заради Транба. Не искаше отново да вижда двамата приятели изправени един срещу друг, и то заради глупостите на жена му. Ах Нериман, ах! Защо не я спря на времето? Защо позволи тази игра да стигне до тук? Защо не разказа всичко на Йомер още в началото? Неджми не спираше да си задава въпрос след въпрос, но всички без отговор. Също като съпругата си, и Неджми се чудеше истина ли бе това, че Йомер е знаел всичко отдавна. Ако да, то кой и кога е успял да му каже? Като на филмова лента Неджми прехвърли в ума си всички случаи на странното понякога държание на Йомер…. но не успя сам себе си да убеди, че Йомер е дал някакъв знак да знае за играта. Та аз най-добре познавам племенника си. – Мислеше си Неджми. -Той не е такъв. Йомер не би могъл да скрие, ако знаеше. Но защо тогава, и слава Богу за това, прости толкова бързо на Дефне. И толкова спокойно прие всичко- всички познаваха характера на Йомер и очакваха ураган, когато той научи. Вместо това той беше самото спокойствие. С тези мисли той влезе в кабинета на Синан.
-   Ооо, добре дошъл! – Посрещна го Синан. – Ще пием ли по кафе, докато говорим?
-   Не искам, Синан, благодаря! И така се треса от нерви…
-   Какво е станало, бате? – Недоумяваше Синан.
За втори път днес на Неджми му се наложи да разкаже за разговора си с Йомер на сватбата и всичко последвало го.
-   Аххх, Дефне.. значи Ясемин е била права, че има нещо – говореше сам на себе си Синан. – Какво ще стане сега?
-   Не знам, Синан, не знам… Мен и леля си Йомер не иска да вижда.. отрече се от нас.. напълно. Надявам се с теб да се държи малко по- нормално, впредвид че сте и съдружници, освен приятели и почти братя, но съм длъжен да те предупредя, че в момента той е бомба със закъснител. Изобщо не ми харесва това негово спокойствие. Колкото и невероятно да звучи, ако наистина е знаел през цялото време, значи ни е изпитвал… а ние се провалихме с гръм и трясък…
-   Сватбата на Алп и Шебнем- прошепна след малко Синан.
-   Моля? – Реши че не е чул правилно Неджми.
-   Това е бил най- големият ни „изпит”, ако така ще го наричаме… Йомер бе в положението на Алп, дори три пъти по- зле, но никой от нас нямаше смелостта да го предупреди, както той направи с Алп.. Прав е, каквото и да каже, каквото и да направи.. За нас остава само да си понесем наказанието…

Дениз беше в кабинета си и проверяваше някакви финансови отчети. Работата не му спореше, защото пред очите му вместо цифри, виждаше очите на Суде, косите й.. Разтърси глава ядосан и се опита за пореден път да я изгони от съзнанието си, но тя бе като отпечатана в ума му.На вратата се почука и той изкрещя „Влез”, като дори не вдигна глава да види кой го безпокои.
-   Може ли? – Транба подскочи като ужилен- тя беше наистина пред него.. Не беше някой от неговите сънища или фантазии. Тя бе тук.
-   Суде- успя само да промълви той, не можещ сам да се познае. Къде отиде стратегът Дениз, който се захвана с госпожица Ипликчи само за да съсипе скъпия й братовчед?  Къде изчезна омразата му към фамилия Ипликчи.. и се замени с любовта към тази красавица? Стреснат от собствените си мисли, той се обърна към гостенката си: - Какво правиш тук?
-   Трябва да поговорим, Дениз. – Не го молеше, не му го заявяваше, просто констатираше факт.
-   За какво? – Попита, а искаше само и единствено да я прегърне. С последни усилия устоя на изкушението да стене и да го направи. – Мисля, че изяснихме всичко между нас.
-   Заминавам – изтърси просто така Суде.- Искам да дойдеш с мен.
Шокът, изписан на лицето на Транба, не можеше да се опише с думи. Най- големите му страхове и най- невероятните мечти се сбъдваха с един миг. Той наистина бе попаднал в плен, омагьосан от жената пред себе си. И тя наистина искаше да е с него. Не можещ да проговори, той само стоеше и я гледаше.
-   Ехоо, тук ли си? – размаха тя ръка пред лицето му, след като повече от минута той не реагира. – Дениз?
-   От къде излезе това? – Все още не на себе си попита той.
-   Мислих много след онази нощ и осъзнах, че ти си единственият, който ме разбира. Искам те до мен. – Е да де, това е половината истина, рече си наум Суде, докато правеше физиономии пред него. – Ще дойдеш ли с мен в Лос Анджелис?! – попита с глас на 5-годишно момиченце.
-   Не знам – каза Дениз, макар че на лицето му личеше, че вече е решил. Нима можеше да откаже на тези красиви очи и тези нацупени устни. – Как виждаш нещата напред, Суде?
-   Все ще измислим нещо.. само да сме заедно.. – и възможно по- далеч от семейството ми,мислеше тя, и най- вече от Йомер.
След като осъзна какво родителите й, а и донякъде тя, причиниха на Йомер, нещо в нея се прекърши. Замисли се за всички глупости, които извърши през последните няколко месеца, а и доста преди това. Държеше се като глезено малко момиче, на което всички трябва да угаждат.. а то да е винаги недоволно. Затова бе решила да се отплати на Йомер… а какъв по- добър начин да го оттърве от един от най- големите му врагове. Това щеше да е нейният сватбен подарък за младото семейство. Бе уверена в себе си, че ще се справи с Дениз… и странно наистина, но тя изпитваше някаква симпатия към него.. Знае ли човек, след време това чувство можеше да прерасне в нещо повече..
Несмеещ да повярва на чудото пред себе си, Транба се изправи. Приближи се до нея, прегърна я и й прошепна:
-   С теб бих отишъл и накрая на света…
Съвсем тихо, за да не усети той, Суде въздъхна от облекчение. Бе успяла…