Истории за осиновяване

  • 11 873
  • 3
Не знам дали вече не е имало подобна тема, ако се повтарям, моля да ме извините. Повече от година психоложката, водеща срещите в нашата група се опитва да събере такива истории за книга, но върви бавно. Ето накратко моята история.
Да ви се представя мама на две деца. Сама, но не самотна. С две висши образования. Не съм гонила кариера, не съм и от книжните плъхове, просто така се стече животът ми, че не се омъжих. Накрая реших да действам - три инсеминации, едно инвитро, здравословни проблеми, за които разбрах твърде късно. Не се оправдавам. В един момент реших да не ставам дойна крава на здравеопазването и подадох документи за осиновяване. Моя приятелка ми беше дала списъка и аз отидох подготвена с пълния комплект документи. Когато казах за какво съм там момичето се притесни: "Какво да Ви правя? Другите идват, питат, обясняваме им и им даваме списъка, те мислят и чак тогава идват, а Вие така направо..." Щом съм дошла подготвена, значи съм мислила и съм решила - отговорих аз. Не ме върнаха. Дадоха ми въпросника и на 4.07.2011 бях отново при социалните. Курс, посещение у дома и накрая вписване. Критерии:1. пол - момиче; 2. възраст 0-5г.; 3. етнос бг; 4. здраво. И зачаках. Нито едно обаждане. Който вече е минал по пътя зная, че най-тежко е по празниците. След една година отидох да внеса промени. "Моята" социална беше в отпуск и подала предизвестие за напускане, отново объркване, не знаят какво да правят, набират я по телефона, "че ти всъщност нищо не променяш, щом не си съгласна на ромче, освен бг, ромчета и турчета, в България други етноси няма." Все пак ми дават лист да напиша свободен текст, че съм съгласна на дете със здравословни проблеми. Отново чакане. След осем месеца отивам да видя какво става, коя е новата ми социална и защо нямам нито едно предложение, след като непрекъснато говорят как никой не иска деца над 2г и как се отказват деца заради кривогледство. Чак тогава ми придвижват промените до дирекцията и изведнъж стават много любезни, нека да почакам още малко и ще стане. На 16.09.2013г пристига писмото, с което ми напомнят, че регистрацията ми изтича, а на18-ти получавам първата си покана. Разтреперих се. Най-накрая. Едвам отварям плика, чета и препрочитам "имаме удоволствието да ви съобщим, че сте определена за най-подходяща осиновяване на детето ....., родено на.....2010, каним Ви..," Вътрешно в себе си съм убедена, че това е моето дете. Тежък път, но пристигам на време. Информацията е силно тревожна и разочароваща - детенцето без отказ и майката ще обжалва, силно изостава, има и тежка неврологична диагноза, макар че май всъщност му няма нищо, предлагат ми го само защото искат да му дадат шанс да остане в България... Объркана съм, все пак решавам да го видя и да му дам куклата, която му нося. Дори не го бяха измили и наконтили за срещата. Детето най-накрая се отпуска и ме допуска до себе си. Колебая се. Страхувам се, че ако откажа може да нямам друг шанс или да е по-зле. Изведнъж решавам - вземам я, пък да става каквото ще. В РДСП-то много се изненадаха, но уредихме всичко и дори успях да си хвана автобуса. Дело на 23.10.2013, у дома на 31.10. Пътят се превръща в кошмар. Рева повече от час, отчаяно:"мамо, боли" и се хвърляше към вратата да слиза. Накрая от рев повърна и отново писъци. Пристигаме към осем вечерта, разбуди се, докато я внасям и пак заспа. И така две години терапии и борба да ме приеме. Изключително трудна адаптация и никаква подкрепа. Колко пъти съм била на края на силите си само аз си знам. Не се отказах, въпреки съветите.
Девет месеца след първото дете получих писмо за второ. Преди делото за дъщеричката трябваше да подновя регистрацията и написах, че искам второ. Не вярвах, че ще стане в следващите две години, но животът поднася изненади. На 29.07.2014 - дело, а на 6.08. вече сме трима. Разликата е огромна. Второто дете го взех от прекрасно приемно семейство на четиримесечна възраст. Това е нашата история. Пътят не е лек, но си струва.
Виж целия пост
# 1
Повече от година психоложката, водеща срещите в нашата група се опитва да събере такива истории за книга, но върви бавно.

Каква е тази група? И коя е психоложката, ако не е тайна да споделите 2 имена?
Виж целия пост
# 2
Аз не смятам осиновяването на дете, от човек, който не може да има деца за чак толкова благородна постъпка. Ние задоволяваме естествената си нужда да имаме дете и да се осъществим като родители осиновявайки, след като сме се сблъскали с невъзможността да имаме собствени деца. В тази връзка осиновяването може да се разглежда и като егоистична постъпка. Благородно е само, ако се извършва от хора, които имат собствени деца.
Обмислете добре, на каква възраст бихте искали да е детето. Защото не е все едно дали осиновявате бебе, или дете на 3-4 години. Има огромна разлика дали детето е било в приемно семейство, тогава не би трябвало да има изоставане в развитието си, или идва от институция. Миналото на детето също е от огромно значение. Не сравнявайте тези деца с познатите ви деца от вашето обкръжение. Нямат нищо общо. Проблемите в отглеждането /поведението/ на осиновените деца са доста различни от проблемите в отглеждането биологично ваше дете. Разбиране и подкрепа ще срещнете само то осиновители минали по вашия път. Не очаквайте разбиране, толерантност и подкрепа от хора, които не са осиновили дете. За тях вашето дете е като всички останали. Поведенческите отклонения ще се квалифицират като лошо възпитание. Те няма да разберат защо детето ви среща трудности в овладяването на емоциите си, защо не се доверява или е твърде прилепчиво, защо си проси храна или взема от земята, защо не си пази играчките, защо смята чуждите играчки за общи, защо си смуче палеца като му се спи, защо извършва стереотипи движения, защо се страхува от снега, защо зимните игри са му непознати, защо не говори или говори зле за възрастта си..... Те ще сравняват със собствените си деца. Не помня колко пъти дъщеря ми с провокациите си ме е довеждала до ръба да вдигна телефона на ОЗД и да кажа "Край! Не издържам! Предавам се!". Е, не го направих, но съм била на ръба.
Има деца, които се нахвърлят на храната, но има и такива, които реагират с отказ от храна.
Има деца, които реагират с агресия.
Има деца, които сънуват кошмари , но не могат да ви ги разкажат. Те не се провокират от случка през деня. Те са стаени в подсъзнанието и понякога нощем излизат на яве. И тогава се будят с писъци. Наскоро, почти три години по-късно дъщеря ми пак плака и крещя на сън.
Забравете за детето, жадуващо за ласка, топъл дом и семейство! Ако е израснало в институция или отнето от семейството, заради неглижиране, малтретиране детето няма да има представа за тези неща и няма да мечтае за тях, няма и да ги цени.
Ако се решите да осиновите по-голямо дете бъдете подготвен, че медалът има и обратна страна. Бъдете готови за години борба. Запасете се с търпение и толерантност в излишък. Приземете и очакванията на вашите близки. Подгответе ги, че детето, което ще влезе във вашето семейство ще бъде различно и те не бива да очакват от него да се държи и реагира като другите деца.
Осиновила съм две деца. Първото беше на 3,4г, второто на 4,5м. За второто няма смисъл да говоря. Нека ви разкажа за първото. Не съм от София, курсовете за осиновители са по-малко и не се изчаква да се събере група, желаещи по-голямо деца. По тази причина се набляга на възраст до 1,6  - 2годишни и техните специфики. И ето, че се оказах абсолютно неподготвена за това, което преживях.
- детенцето беше 9кг/ 86см. Ходещ скелет. На всяка трета крачка залиташе и падаше.
- не се хранеше! Нищо! Месеци наред борба да не умре от глад. Насила й напъхвах по 5-6 лъжички. По 50 минути ядеше половин филийка хляб! Плакала съм и съм крещяла от безсилие, страх и гняв! След три месеца борба започна да се захранва. През цялото време чувах съвети: "Остави я да постои гладна, няма да умре от глад". А тя залиташе и падаше от глад. Ако не я хранех на сила щеше да умре от глад! А навън се хвърляше като ястреб към изтървана на земята храна.   Или заставаше пред някой, който яде с просещ жест и гладен поглед: "дай". Българче, никой не би се досетил, че е осиновена! Потъвах в земята от срам. Умирах си от притеснение да не пипне нещо, я тения, я хепатит...
- Заспиваше към 21ч. В малките часове на нощта, започваше лудо въртене, мятане, стенене, плач на сън, бълнуване, блъскане с ръце! До 6ч. Тогава утихваше и заспиваше спокойно. Не помня вече колко месеца спях по 3-4 часа, и колко месеца след това се будех в полунощ, в очакване на кошмара.
- след третия ден у дома започна с агресията и отхвърлянето - замеряше мен и баба си с играчки, крещеше, удряше, дереше, хапеше. Прегръщаше ме, смееше се и забиваше зъби в крака ми през дънките, до кръв. Носех я на ръце, минаваме край детска градина, видя люлките, посочи ги, още не говореше. Казах: "Не сега, по-късно ще отидем на площадка" - отивахме на лекар, в отговор заби пръсти в бузата ми и ме издра до кръв. Всеки опит да я гушна и успокоя завършваше с удари, аз я прегръщам да я успокоя, да не се тръшка, тя ме шамари.
- не умееше да си играе
- не гледаше телевизия
- не допускаше да й показвам и да я уча
- не можеше да се качва и слиза по стъпала. Катери се като маймунка и е страхотен спортист, но едва от 3-4 месеца слиза без да се държи за парапет или стена.
- след като проговори ме попита: "Сега слушам ли? Кога мога да видя другата си майка?"
Тя познава БМ, посещавана е, без отказ. Умишлено е изграждана и поддържана емоционална връзка между двете. След като в ЦНСТ разбраха, че ще бъде осиновена всички се изказаха:" Горката майка! Как ще го приеме, това ще я съсипе" и никой не каза " Горкото дете, как ще преживее раздялата и как ще се адаптира?"
Е, все още се адаптира. И все още има да наваксва чудовищното изоставане, след три години по институциите. Три години, през които нито е била върната, нито вписана в регистрите за осиновяване. Понякога има желание да види БМ, друг път казва, че я е страх.
Бясна съм! На институциите и чиновниците в тях! Бях бясна и на БМ, за това, че не е намерила сили да излезе сама от дупката, в която се е намирала, да си реши сама проблемите и да си върне детето. Вече не съм й бясна. Съжалявам я. Преди три години се страхувах, че някой "добронамерен" служител от ЦНСТ може да я съжали и да й даде адреса ми. Днес все по-малкото ме е страх. И все по-сигурна се чувствам в дъщеря ми. Знам, че един ден, може би ще поиска да я види. Но дотогава има много време, през което да изградим и заздравим нашата връзка. Надявам се, че няма да я загубя.
За сина си съм спокойна. Той е мой. Поне си мисля така.
Благодарна съм на жените, дали им живот. Без тях, аз нямаше да съм майка. Поне не на тези деца, а други вече не мога да си представя.
Виж целия пост
# 3
Възхищавам се на силата на такива личности като мама ру.Приемете моите адмирации.Желая Ви много здраве,любов и много търпение.Вие сте истински майки.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия