Майка ми е със степен на инвалидност и гледа дъщеря ми. Нищо неи е парализирано, но все пак има по какво човек да разбере, че хе възрастна и инвалид. Спокойна съм, че детето ми е добре гледано, майка ми не е сама, защото 10 годишното дете е напълно способно да помага на баба си за много неща, а и да е около нея. Ходят и по градинките. Може и люлката да и спре някой път, знам ли.
И като прочетох тая историйка, и си мисля - а някой може би стои на някоя пейчица и мисли гадните си мислички защо, аджеба, тая баба е с тва внуче, кво и е на бабата, че и разсъждава кви са и какви ще станат, е така, щото си няма друга работа и нещо го е подразнили или му се привидяло...
Еми не обичам такива хора.
Бита карта и половин мозък бяха думите по адрес на бабата, е така, иронично-небрежно.. съвсем спонтанно.. Врачуването за детето не искам и да го повтарям.