Закона на привличането

Последната интерпретация на квантовата механика, на която бихме искали да се спрем, не е толкова широко приета сред физиците като предишните две. Тя е известна като "съзнанието причинява колапса (на вълновата функция)" или "антропен принцип на участието". Според тази интерпретация първото наблюдение на дадена квантова система от съзнателен наблюдател води до колапс на нейната вълнова функция и избор на една от всичките възможни вселени. Така съзнанието е отговорно за толкова интригуващия процес на колапс на вълновата функция или, всъщност, за сътворяването на нашата действителност. Затова може да се приеме, че това е интерпретацията, която определя най-значима, централна и всъщност изключителна роля на съзнателния наблюдател (каквато и да е неговата дефиниция) - без него колапсът на вълновата функция не е възможен и нашата действителност не би могла да съществува в познатия ни вид. Това е апогеят в разбирането на квантовата механика за творческата и съзидателна мощ на съзнанието.

Както е логично да се очаква, такова разбиране е подложено на остри критики от ортодоксалните учени. То обаче се потвърждава от редица експерименти по т. нар. "отложен избор". Освен това сред неговите основатели и главни застъпници са двама от най-големите физици на нашето време. Първият е Джон Уилър, пионер и доскоро (почина на 13.04.2008 г. на 96 годишна възраст!) доайен на квантовата механика в Америка. Той е пряк ученик на Нилс Бор и сътрудник на Айнщайн и беше последният останал жив от това поколение велики физици. На него дължим и два от най-популярните термини в съвременната физика - черна дупка и дупка на червей. Ще си позволим да цитираме много силно негово твърдение: "Ние сме участници в сътворяването не само на близкото и сегашното, но и на много далечното и много отдавнашното. В този смисъл ние сме участници в създаването на нещо от вселената в далечното минало..." Такова изказване на едно от основните действащи лица, задавали облика на съвременната физика в продължение на повече от 70 години, не би трябвало да се нуждае от допълнителен коментар.

Вторият голям застъпник на тази интерпретация е нобеловият лауреат Юджийн Уигнър. Той, също като Уилър, е живял и творил почти през целия ХХ век (1902-1995 г.). Някои от съвременниците му са го смятали за равен по интелект на Айнщайн, макар и не толкова популярен, и затова са го наричали "тихия гений". Ето какво казва и той по повод на ролята на съзнанието в квантовата механика: "Не е възможно да се формулират законите (на квантовата теория) по напълно последователен и логичен начин, без да се вземе предвид съзнанието (на наблюдателя)... Самото изучаване на заобикалящия ни свят води до извода, че върховната реалност е съдържанието на съзнанието".

Напълно очевидно е, че колкото и неочаквани да ни изглеждат, не можем с лека ръка да пренебрегваме мненията на такива колоси на съвременната физика като Уилър и Уигнър. Те явно имат своите основания и следва да бъдат взети под внимание при разглеждането на ролята, което квантовата механика отрежда на съзнателния наблюдател в сътворяването на нашата действителност.

Разгледаните тук интерпретации на квантовата механика решават по относително различен начин въпроса за колапса на вълновата функция и прехода от потенциалност към актуалност (реалност). Те си приличат обаче по съществената роля, която играе актът на наблюдението и самият наблюдател в този процес и всъщност в избора и (или) реализацията на определена действителност. Това е съвсем естествено, като се има предвид, че тази роля донякъде е заложена в самото вероятностно описание на света около (и в) нас, което ни предлага квантовата механика. Именно затова много физици я наричат "теория на свободната воля". Разбира, към такова определение трябва да се отнасяме много внимателно и да не стигаме до крайности. Добре е да осъзнаваме, че в реалния свят и реалния живот съществува крехко равновесие между детерминизъм (предопределеност) и стохастичност (свободна воля), а не само едното или само другото. Затова почти всеки път, когато сме изправени пред поредния избор в живота си, ние избираме най-вероятната от всички възможности от гледна точка на нагласите (пред-историята) си и на условията, в които сме поставени. Това обаче не е задължително да е така и далеч не винаги е така - ние по принцип сме свободни да изберем и най-малко вероятната алтернатива и така коренно да променим (хода на) живота си. Особено често и с най-голям ефект това се случва в "кръстопътни" и преходни моменти, или най-общо казано в неравновесни ситуации. По принцип неравновесните системи в природата, които се разглеждат най-вече в теорията на хаоса, се характеризират с това, че минимално въздействие върху тях (на входа им) води до много по-голям отклик от тяхна страна (резултат на изхода им). Същото се случва и в човешкото общество - най-съществените размествания на социалните пластове се извършват в периоди на преход и революционни промени, т.е. в неравновесни ситуации. Всички ние сме преки участници и свидетели на подобни явления в най-близкото ни минало.