Тълпи от мигранти към Европа- какво ще последва от това? ТЕМА 2

“Тук има дяволски много турци. Повече, отколкото се полага на квадратен метър. Можеш да ми вярваш, защото ти го казва един турчин” – това е берлинският район Нойкьолн, а моят гид е Шенол Кесер.
Шенол е на 26 години и завършва “Социолингвистика” в Свободния университет - Берлин. Тема на дипломната му работа е т.нар. турски немски, особена смесица от граматически и фонетически неправилен сленг, който триумфира в класните стаи, дискотеките и дори в телевизионни програми. Според статистиките само в този квартал на бившия Западен Берлин живеят над 60 000 мюсюлмани.
Всички надписи са на турски, из въздуха се носи мирисът на дюнер, залите с игрални автомати се редуват с магазинчета за 1001 стоки, по чиито витрини са накачени гоблени с минарета и увиснала над тях романтична луна,“маркови” дрехи и пълни комплекти “шиша” (наргиле - така се нарича новият хит - всички, немци и турци да си подават наргилето, в което има я парфюмиран тютюн, я непрафюмиран канабис).

Край щандовете за плодове и зеленчуци жени на неопределена възраст с шамии и дълги до земята палта опипват доматите и чушките, дините имат големината на бурета – всичко екстра от Бурса, както разпалено обяснява продавачът. Фризьорът Хамид гордо е обявил в светещата реклама, че тук мъже и жени се подстригват, къдрят и изрусяват в отделни салони. Между “напудрени” мерцедеси и беемвета се промъкват последните останки от някогашните обитатели на работническите жилища с арийска кръв, те са твърде стари и твърде уморени, за да си търсят ново жилище. В Нойкьолн можеш да се родиш, да живееш и да умреш в един паралелен свят, който учтиво е включен в пътеводителите на Берлин в главата “Къде да пазаруваме евтино”.

Вечер по улиците в Нойкьолн се разхождат предимно млади мъже, слезли от поредния клип на някоя американска хип-хоп група. И докато немците упорито си боядисват косите в черно, младите турци гордо показват русите си кичури, преди да нахлупят бейзболната шапка.
“Години съм без работа и бях много учудена, когато от бюрото по труда ми предложиха да започна в един младежки център в Кройцберг. Работното ми време беше от 17 до 23 часа, от сряда до неделя. Отидох пробно и първата вечер на вратата ме “подпряха”: “Немска свиня, измитай се.” И аз се изметох, защото ножовете, които ми показаха 13-годишните бяха истински. На другата сутрин посъветвах чиновника от бюрото да отиде сам да работи в центъра. Не ме наказаха, а мястото е още вакантно.” – разказва Хелга С. Тя по професия е социален работник, познава много турци в Берлин, но според нея ситуацията при младите ескалира. “Повечето напускат училище след 7 клас, трудно четат, трудно смятат, някои могат да пишат отделни думи. Шансовете им на пазара на труда са нулеви. Момичетата искат да станат козметички, момчетата - да продават коли. Агресивното поведение трябва да ги компенсира за всичко останало. Непрекъснато никнат проекти за деескалация, педагози провеждат едно или друго мероприятие, но шанс да пробият стената имат само колеги от турски произход.”
Хелга ми разказва за училището “Еберхард Клайн” в Кройцберг – Берлин, прочуло се като първото училище в страната без немски деца. 80% от учениците били турци, 15 % - араби, останалите албанци.“Адресът в Нойкьолн не ти отваря вратите на живота. Месторождението – затънтено село в Анадола - още по-малко. Баща ми е работник, майка ми – чистачка. Трябваше да бъда двойно по-упорит и по-умен от немските си съученици, за да успея да вляза в гимназията”- разказва Шенол. Той вече се числи към онези 18 % от турскоезичното население на Германия, чийто среден месечен семеен доход ще надхвърли 2 000 евро. В свободното си време помага безплатно на ученици да пишат домашните си на немски, тренира деца в група по бойни изкуства и ужасно се ядосва, когато вижда млади момичета с плътно прилепнали дънки и изрязани блузи, но прилежно забрадени.

За своите той е успял. Нещо като сбъдната американска мечта за близо 2,6-те милиона немски турци. Около 170 000 от тях живеят в Берлин, останалите са поделени главно между поречието на Рейн и Некар, Рурската област и околностите на Щутгарт. Всяка година те потребяват стоки и услуги за около 20 милиарда евро, ухажвани са от медиите, политиците.
Пейзажът на Запад вече е немислим без тях. На тях се крепи дори едно икономическо чудо – Германия е може би единствената страна в Европа, в която дюнер-кебапът държи рекорден годишен оборот от 1,8 млрд евро в сравнение с „МакДоналдс” и „Бъргър Кинг”. Закуска номер едно за немския бюргер осигурява препитание на 42 000 души.

Докато ми обяснява разликата между тукашния и истинския дюнер, с Шенол влизаме в голяма италианска пицария на Курфюрстендам, улицата - витрина на Берлин. Мургавият сервитьор се изпотява от нашите непрекъснато сменящи се желания, докато Шенол не превключва на турски. Грейнало момчето ни донася две коли “от заведението”, понеже тука сме все комшу, къде е Турция, къде е България. После използва края на обедната почивка и сяда на масата ни. Наоколо почти всички италиански и гръцки ресторанти се въртят от турци, немците никога не могат да разберат какъв си – нали говориш изкривено и имаш тъмни мустаци. Пицарията я върти чичото, всички – от чистачката в тоалетната до миячите на съдове са роднини. Лично той, Алиджан, пица не яде. От време навреме ходи в някоя малка немска кръчма:”Сядам винаги на най-тъмната маса и си поръчвам къривурст и бира. Надявам се, че Аллах в този момент гледа в друга посока, защото още не ме е наказал, че ям свинско. Вкъщи то е забранено.””Нали е хубава, по-хубава е и от Парис Хилтън”? – пита 16–годишната Гюлсерен и сочи снимките на хубавица, която се вижда по вестникарските щандове. Почти във всеки турски всекидневник, издаван в Германия (общият им тираж вече е достигнал 250 000), има снимка на Гюлчан Караханчи. 23–годишната звезда води “Браво ТВ” и по канала САТ 1 върви заключителната част от документалната серия за нейната сватба с наследника на немската хлебопекарна династия Кампс – Себастиан.
“Ти можеш ли да си представиш също да се омъжиш за германец?”- питам невинно момичето, което се оглежда делово във витрината на един бутик в Билефелед. “Аз?! Брат ми ще ме убие. Тук съм на гости при братовчедки и мога да ходя по-свободно. Но когато съм си у дома, в Есен, винаги нося една тъмна жилетка в сака – с нея съм длъжна да изляза от къщи, с нея и се прибирам.” Гюлсерен е спряла да ходи на училище, защото “там беше много тъпо”. Получава т. нар. помощ за безработни-2. На месец й превеждат 150 евро, тъй като живее още с родителите си. Би искала да стане фризьорка или може би да открие магазинче за ноктопластика, но за това е нужно да учи. “Най-вероятно ще се омъжа. Имам един трети братовчед и неговите родители настояват да се оженим сега, преди да остарея.” Братът на Гюлсерен си е взел съпруга от Турция, “от едно съседно на нашите село.” Снахата е само с половин година по-голяма от Гюлсерен, видяла жениха две седмици преди сватбата за първи път наживо. Сега си стои вкъщи и чака първия наследник, по настояване на свекървата навън не сваля кърпата и дългото палто.

Няколко дена по-късно, в поредния дебат около новия имиграционен закон на Германия, влизащ в сила от 1 септември 2007-а, вътрешният министър Волфганг Шойбле, признава, че правителството е направило отчаян опит да спре браковете по принуда с непълнолетни турски момичета, вдигайки на 18 години летвата за т. нар. възсъединяване на семейства (тоест сватба).
Три месеца преди това, по време на анкета сред участничките в интеграционен курс в Билефелд, едно от момичетата ми разказа, че е дошла с диплома от Американския колеж в Истанбул. Родителите й имали финансови затруднения, набързо я оженили за 40-годишен бизнесмен, който се оказал обикновен автотенекиджия. Сега свекърва й излиза с нея всеки път, когато се налага да се пазарува, забранили са й да гледа друга телевизия освен турската и настояват по-бързо за наследник. Докато момичето оправя кърпата си, отвън на тротоара вече я чака фигура, окачествена сполучливо от един местен политолог като “човешки пингвин”.
Според социолозите около 60 % от турците, сключващи брак в Германия, избират партньора си в родината. Жените търсят мъж, по-европейски настроен, макар и роден на изток от Босфора. Мъжете пък винаги са съгласни с онова, което реши мама или чичото, оглавяващ клана. А на тях не им се нравят млади туркини с образование, финансова независимост и сътветни претенции към бъдещия съпруг. И пак социолозите са поставени пред един парадокс – гастайрбайтерите от турски произход първо поколение (общо около 600 000 души) са били много по-интегрирани, докато са ходели на работа. Сега, в пенсионна възраст, те се връщат към норми и традиции, които дори в родината им се считат за отживели.

“Те седят по цял ден вкъщи, гледат турска телевизия, жените от близки села си ходят на гости, мъжете са в чайната. В петък задължителната молитва. Нашите родители идват от най-бедните краища на Анадола, те не разбират живота с Интернет, мобилен телефон и момичетата, съблечени по къси панталонки. Остава им едно – вярата и традиции от времето на дядо ми. Все повече млади мъже ходят в петък да се молят, поне в джамията никой не те пита защо нямаш работа.” – обяснява Шенол Кесер. Той не смята, че всички, които са събули обувките си пред джамията Ал Нур в Нойкьолн, са ислямски терористи. Не вярвам и аз, защото преди седмица съм била на гости на Турско-ислямския съюз в Детмолд, малък провинциален град в Северен Рейн – Вестфалия. Али Таскин, председател на съюза, гордо разказва за намиращата се наблизо „Месцид-И Акса” - местната джамия. Докато се оглеждам глупаво къде тази постройка, тъй като сме седнали в една заличка на местната бакалия, се оказва, че в съседната стаичка е и джамията. Ходжа на заплата няма, затова е обявено дежурство - кой в колко часа трябва да включва магнетофонния запис на молитвите, които звучат навън по високоговорител. Домакините ни черпят с черен чай в мънички стъклени чашки, а аз си мисля, че сигурно ми се е счуло, когато същата сутрин чиновник от общината ме е предупредил да внимавам, защото съюзът е близък до организацията”Мили Гюруш” и се следи от спецслужбите за борба с тероризма.
След задължителната забележка, че сме свои хора, все комшии (“А,а България е много хубава, ама много искат вашите полицаи, докато стигнеш границата всекиму трябва да плащаш.”), питам за какво си говорят вярващите след петъчната молитва. “За работа, за децата. Много трудно става с децата, никого не слушат. Ето, наложи се да направим група за нашите синове, които вземат наркотици. Това е срам за семейството, бащите идват тук и плачат. Какво ще кажат съседите, роднините? Но пък има и хубаво, гледаме футбол заедно, празнуваме.”
Въпросът ми за кого викат зрителите – за “Байерн” или за близката “Арминия” кара Али Таскин да се замисли:”Тука никога не сме гледали немски отбори, ние всичките сме за “Фенербахче”.

На 3 октомври миналата година джамията била включена в деня на отворените врати, но освен задължителните местни протестантски свещеници, други не дошли. Така било и с немските съседи в квартала, поканиш ги веднъж, дойдат, пият, хапнат до насита. Но обратна покана няма.

След седмица, по телефона, един от членовете на настоятелството на другата близка джамия – в градчето Лемго, се извини:”Нашият ходжа не иска да се срещне с вас. Не, че сте жена, той понякога говори и с жени. Но той е завършил духовно училище в Турция, оттам ни го пратиха, дал е обет да се пази от лошо влияние. Спи в мазето на джамията, никъде не ходи и по цял ден изучава Корана. Немски не говори и не иска и да чуе. Но е добър ходжа, в петък ни обяснява всичко, което е станало. Не, не за живота в Германия, това не е важно. Той разказва за Турция.”


Само статистика

През 2010 година в Германия ще живеят около 3 милиона граждани от турски произход.
77% от общо 2,6 милиона немски турци са на възраст между 14 и 49 години.
Средната численост на едно турско семейство е 4,1 души (срещу 2,35 на коренните немци).
Само 620 000 от немските турци имат немски паспорт.
18,6 % от населението на Германия не са коренни немци, всяко трето дете под 5 –годишна възраст има родители, които не са немци.