Моля ви, помогнете! Как да постигна мир със сина ми...

Не, не, аз имах предвид друго. В първите си постове авторката извежда на преден план пристрастяването към телефона, т.е. представя го като основен проблем. А едва по-късно, и то мимоходом, споменава за посягането. При това няма как да не се запитам дали тя осъзнава кое всъщност е големия проблем, за да работи именно върху него.

Да де, точно това писах - че не телефонът е най-същественото. Това е само "гарнитурата". И същите въпроси зададох. И ми стана интересно какво е предприел специалистът за по-големия проблем.

Този "специалист" хич не ми прилича на професионалист.

Judy, съвсем права си. Зависимостта към телефона е следствие, един вид бягство, начин да се скрие от истински съществените и непреодолени проблеми. Аз това отдавна съм го разбрала, без да е нужно някакъв специалист да ми го казва. Знам и какви са тези непреживяни от сина ми неща, но трудното за мен е да открия начин как да направя така, че да ги приеме, да ги преодолее. Едно от нещата е разводът ми и оттам нататък смятам и усещането, че няма стабилност под краката му. Раздробеното семейство, липсата на някаква принадлежност, на сигурност. Другото е притеснението му, че живеем под наем. Той знае, че това е не малък разход за мен и мисля, че липсата на собствено жилище и вероятността във всеки един момент да изпадна в невъзможност да плащам това, също го кара да бъде неспокоен, притеснен. Третото нещо, което мисля, че все още не може да преживее, е загубата на баба му, която обожаваше. Четири години след загубата й, нито аз, нито той можем да говорим за нея. Понякога, когато по някакъв неволен начин нещо му напомни за нея, става объркан, очите му се насълзяват и по най-бързия начин сменя темата. Това беше първата му, огромна загуба. Нейната загуба доведе до скъсване на връзката му с останалите членове на нейното семейство. Сега има контакт само с едната част от рода си. Смятам, че това са основните, големите проблеми на сина ми. Дълго съм мислила върху тези неща. Мисля всеки ден. И тези непреживени, тежки за приемане събития и може би още други, по-малки докараха нещата до бягството чрез зависимостта от телефона. А агресията мисля, че тя също идва като следствие на неспособността да се справи с другите емоции, които изпитва, които не му дават мира. Така мисля аз.   

    Слънце в джоба, зависимостта от телефона идва винаги, когато имат телефон и нямат други отговорности.Проектираш си чувство за вина и той го експлоатира за свое оправдание.

Точно така е.
Слънце, минала съм точно през тази спирала от вина и аз със сина ми след развода. Доста време ми отне да осъзная, че много му вредя с това си отношение. За всяка калпазанщина, която правеше, въртях и въртях в ума си доводи, докато стигнех до това, че всичко е от липсата на стабилно семейство, отношенията с баща му, горкото дете, какво му причиних ... и накрая в моята глава все не беше негова отговорността за действията му. А това му прави много лоша услуга.

Слънцето, ако това ще те успокои моят син също всяка свободна минута цъка на компютъра. Имаме къща, живее с баща, майка, бабите му са живи и всичко му купуват,  което аз не давам. Тоест драма няма. Не би си позволил да ме удари, не че не му се иска вътрешно. Въпреки това не му се четат книги , когато времето е хубаво излиза, но когато не учим двамата и времето е лошо е на компютъра. Така че не се самообвинявай. Но е много тежко сама жена да възпитава момче. Аз съм омъжена и пак ми е много трудно. Говори с бащата, той да му отделя повече внимание. Моят син има съществено  по-висок респект и уважение към баща си.

Тежко ви е, Слънце, при тези проблеми. Така е. На всеки би било тежко. Но се случва всичко на този свят. И детето ти трябва да разбере, че това не е причина да се отнася грубо и неуважително с теб /а и с другите хора/. Проблемите не бива да се ползват като извинение. Защото човек свиква да го прави и това се превръща в негова първосигнална реакция. И така е вреден. Основно за себе си.
Добре е енергията му да се насочи и времето му да се позапълни с общуване с връстници, със занимания от друг характер, спорт, изкуство - каквото го влече. Защото това подхранва позитивни емоции и усещане за справяне. Дава стимул да се занимава с други неща и да се развива.
Че те днес повече двойки живеят разделени. Всеки има починали близки. И почти всеки има в живота си материални затруднения. Каква вина имаш ти? И откъде - накъде това ще е причина едно дете, твоето дете, да се държи неадекватно с теб?
Не е още толкова голям, че правилата в дома ви да определя той и да изпада в истерии, когато нещо не е по кефа му. Ти си възрастният. Ти определяш правилата и можеш да се съгласиш или не с негово мнение. Но не си длъжна да изпълняваш всяко желание. И това трябва да е ясно.

За мен някакво разрешение е да се държиш с него като равен, доколкото е възможно.
Би ли ударил той приятеля си и какво ще последва? Представи си, че си на неговия акъл и действай.
Аз в момента съм обидена на сина си и му го показвам, колкото и ММ да ми дудне, че не съм на неговия акъл.

Ходи ли на спорт?  Ако има такава възможност е добре да ходи, защото там ще изразходи тези отрицателни емоции.Спорта може да е отдушник в този тежък за него момент.

Ужасно труден казус. А къде изчезна авторката?! Според мен, тя просто очакваше съчувствие и готова рецепта. Е, няма такъв филм. Виждам, че някои съфорумки не й съчувстват. Нормално. От всичко, което изчетох, бих й казала-закъсняла си! Не може едно малко дете да не зачита авторитети. Ето на 11 г. вече нещата са страшни. Още от малки, децата трябва да спазват правила и да си знаят мястото. С глезене и обсипване с подаръци не се възпитава. Така, че, закъсняла си, мила. Какво да правиш-някой беше писал вече-остави го на мира. Да прави каквото ще.../умерено/. Пък когата е в настроение, нека да отидат с таткото на мач.....примерно, с теб на кино..., ей такива съвместни неща. Но просто престани с тези амбиции.

отровка, ако това си го написала за мен, мисля, че ме бъркаш с авторката на темата. Аз просто споделих проблемите, които имам с моя син. А ако си имала предвид мен все пак, нека да изясня, че аз съчувствие не съм искала! Споделила съм тук, защото за мен е важно да чуя преди всичко съвети от други родители!!! А твоята препоръка да го оставя намира, пак казвам, ако си го написала за мен, не я приемам сериозно, защото това не е нито решение, нито правилен съвет! И за какви амбиции става дума!?! За такива даже не съм писала.

Галдучо, ходи на плуване. За друго не остава време, поради сгъстения ми седмичен график и многото домашни, които има да пише той.

Judy, пак си права!


Отговорности! Ето върху това трябва да поработя повече!

Слънце, а вкъщи какви задачи има детето? Имам предвид хвърляне на кофата, пазаруване, чистене - домашни задължения.
А приятелчета има ли? С тях как общува? Карат ли се? Проявяват ли агресия едно спрямо друго?
Като по-малък посягал ли ти е? И ти как си реагирала? А сега как му реагираш на това поведение?
Имам познати такива деца, на същата възраст, които крещят, репчат се и посягат на родителите си. За доброто и на двама ви - това трябва да се прекрати.

И защо пък да са изтървани тотално нещата на 11? Има много деща, които "избухват" точно на 11. Преди това са били сравнително кротки. Моята дъщеря също беше зле на 10-11. Сега се поукроти. Разбира се, трябва да се предприемат мерки. Третирай го като нормално дете, каквото той си е.

Естествено, че не са изтървани, 11-12 си е ужасна възраст, която изисква много търпение и внимание, но не е края на света.