Малко трудна тема...за болестта - РАК !!!

Аз съм твърдо привърженик на евтаназията. Който не е гледал безпомощно скъп на сърцето му човек да си отива бавно и мъчително в кански болки и пълно съзнание, той просто не знае какво отрича. Не искам да описвам какво е да се молиш за толкова скъп човек да умре, след като нормалното е да се молиш за всяка секунда живот. В ръцете ми са умирали няколко човека. Двама от тях в жестоки мъки. Достойни хора, след много борба. А тази смърт е унизителна, мъчителна и жалка. Никой от тях не би искал да си отиде така. В това съм убедена. 

Напълно съгласна съм с dara

чета темата и си мисля кое е по-добре: болният (ако говорим за голям човек) да знае или да не знае диагнозата. а близките?
майка ми се върна от чужбина с резултат от биопсията. не знаехме защо се връща и естествено, се радвахме на пристигането й. каза, че има нужда да се консултира със специалист унг. подаде ми лист, на който пишеше диагнозата (на английски) с думите: "ето, погледни и кажи на брат ти, че нищо ми няма. няма за какво да се тревожите". в това време брат ми ме гледаше в очакване. и до днес ми се сърди, че не съм му казала веднага. аз бях в шок.

операцията беше само два дни по-късно: по спешност. майка ми до последно казваше на всички, че не е рак, но самата тя беше наясно за какво става дума. в болницата им каза да режат всичко, което преценят, защото втори път няма да се подложи на операция. имаше нагласата да си тръгне щом излезе от упойката. държа се смело, но колко ли усилия й е струвала тази смелост?!

не ме е виждала да плача. аз също не съм я виждала да се тревожи. говори за рака съвсем спокойно като за нещо минало, вече несъществено (като изключим липсващия мускул на шията и постоянното пресъхване на устата) и твърди, че е приключила с това премеждие.

загадка остава нейното оздравяване: дали силният й дух победи болестта? дали бог видя сълзите, които проливах всеки път, когато оставах сама и чу молитвите ми? дали й помогнахме с това, че се показвахме смели така, както тя беше смела?

само да не беше онази трепереща болка дълбоко в мен, че както навремето не пожела да каже на брат ми за болестта, така може един ден да скрие и от мен, ако нещо се влоши....

Дали да се каже на болния зависи от болния. Аз считам, че това трябва да се знае от болния и от близките му. Но аз познавам моите близки, ние сме минали през тези битки заедно, знаем какво може и какво не може да стане и това ни прави по-силни. Това ни мобилизира. Има хора, които пък това знание би ги смазало, би ги убило. Различно е.

Лекарите също са на различно мнение. Някои считат, че е редно да се каже, други са привърженици на противоположната теза. Аз полудявах като ме дръпнат в коридора и вземат да ми шепнат на ухо, докато майка ми седи отстрани и чака. И знае. Това е унизително за болния. В повечето случаи той не е малоумен, нали? Аз винаги искам да знам всички възможности и всеки възможен изход. Да те лъжат и да ти рисуват розови облаци е едно от най-глупавите неща според мен. Но пак казвам, аз виждам така нещата. Говоря за себе си и за моето семейство. Освен това считам, че всички засегнати страни трябва да знаят. Не бива да се крие от семейството.

Хората се страхуват и срамуват да говорят за тази болест. Нещо, което аз не мога да проумея. Тази болест е жестоко предизвикателство и ако човек го е страх даже да говори за нея как би се преборил изобщо?

Така е, за съжаление. Напоследък гледах по телевизията и следя историята на една известна певица, чужденка е, богата, обичана, видимо силна жена болна от рак на панкреаса - и знам, че не се лекува това, брат на чичо ми си отиде от същото.

Иначе... нямам думи... кураж на всички, които са останали макар и полу-живи след като са изгубили близък, това което не ни убива може само да ни направи по-силни. А времето поне малко притъпява болката макар че в началото изглежда невероятно. Смъртта на близък е трагедия, независимо от какво умре и на колко е години, всичко сякаш потъва и губи значение.

Преди години открили рак на дядо ми, не знам точно къде е бил, може би на черво, въобще в корема. Оперирали го и всичко могло да бъде наред, но след операцията той развил инфекция, перитонит - от недобре свършената работа на лекарите. И го казвам съзнателно, макар майка ми, неговата дъщеря, също да е лекар. Починал точно два месеца преди да се родя. И никога не съм го виждала, а е бил само на 65 г. 

До последно питал майка ми дали ще се оправи, а тя му отговаряла, че да, макар че знаела, че умира.

Вчера Деяна ми каза да не чета темата...
И аз изживях ужаса покрай болестите на мама, операцията, химиотерапията... хилядите въпроси "защо" и другите "дали ще я загубя". За сега мама е добре, но по характер е станала ужасна, изобщо не мога да я позная.
9г беше работила в Онкологията, разказвала ми е за всички млади хора, плакала е у нас.
Преди години от рак на белия дроб почина нейн колега, един страхотен човек.
Не знам... най-важното е да сме до болния, и той да се чувства обичан.

Съчуствам на всички вас от сърце, зная какво е да загубиш любим човек 

Преди малко повече от година майка ми почина от рак, отиде си само на 55 год.
Оперираха я '99г. по спешност от рак на гърдата, след като почти принудително я заведох на лекар  махнаха й цялата гърда, последва химиотерапия - след ужаса, който видях ...понякога се чудя дали тази процедура помага или повече разбива човека .... незнам. Закрепихме я - върна се на работа - беше добре около 2-3 год. после се започна отново - но този път с разсейки в костите, пак химиотерапия, после лъчетерапия ... пак година спокойствие... след което започна да боледува често .... спря да работи ... закрепвахме я за малко и пак и пак  ... и всеки път вярвахме, че е за последно и вече ще се оправи, но уви ...
Бях бременна с малкия, когато откриха разсейки и в белите дробове. Надявах се, че това ще й даде сили да се пребори и този път ...започна отново химиотерапия, но този път само се влошаваше, не можеше да й даде сили дори раждането на второ внуче ... само плачеше и леко по-леко се предаваше ... малко преди рождения й ден състоянието й се влоши рязко, почти не можеше да диша, цял месец се разби от мъки и болки. Тичах с бебето непрекъснато при нея и незнаех как да й помогна .... тя само плачеше и благодареше, че поне го е видяла и прегърнала (Коко беше само на 3 мес.).
Накрая я взеха в болница, тъй като беше много, много зле и там почина, сама - без нас, това много ми тежи... добре, че поне малко преди да си отиде нещо ме накара да й звънна и да й кажа, че много я обичам!
И сега след толкова време не мога свикна с липсата й и се чудя и си задавам хиляди въпроси, защо след като обърнах света, намерих най-добрите лекари, осигурихме възмойно най-добрите лекарства и т.н. не можах да я спася и я загубих????

А колкото до евтаназията съм - за - защото помня как мама искаше да има някакъв начин да си отиде спокойно и достойно ... и как накрая и аз се молех не за спасение, а за милост (както някой беше писал по-горе)
Когато възрастен човек умира в болки и мъки, загубил всяко човешко достойнство те моли да му помогнеш да си отиде мирно и все още знаейки какво става около него - би трябвало да  има начин това да се направи ...

Димана, много съжалявам!   

Господи - ти съществуваш ли наистина? Как може да позволиш толкова мъка да има по този свят? Как може да позволиш малки невинни душички да страдат? КАК?

Не мога повече да чета камо ли да пиша, просто не спирам да плача.....     

темата наистина е трудна и тежка, чета я с притяен дъх, едвам сдържам сълзите си , само защото съм в офиса. Сърцето ми се къса винаги когата чета или разбера за смъртта на някой близък или просто човек, отишъл си от този свят в мъки и страдания.
Много е коварна тази болест, срещнах я за първи път преди 10 години, тогава почина баща ми от рак на белия дроб с метастази в мозъка. ЗА нас беше най- страшно това, че не му бяхме казали, но мисля че господа се смили над него и той не си отиде знаеки. След операцията  и лъче и химо терапиите, започна да получава т.нар. Джаксанов гърч в следсвтвие на метастазите в мозъка. Ние знаехме, че ще има разсейки просто незнаехме къде. При татко нещата протекоха по различно някакси от повечето раково болни. Тъй като ракът растеше в мозъка му биеха инжекции, които го "разпъваха". В началото идваше мед. сестра в къщи, посля майка се научи и тя ми ги биеше. Беше станал огрмен буквално като напомпан, трудно ставаше и лягаше не можеше да се обслужва, но не изпитваше болки. Живееше с мислъта, че ще се оправи. ......... Почина изведнъж, ракът беше засегнал част от мозъка, все едно е инфаркт....
Най-страшното за неас беше,ч е 1 и половина го лекуваха от коксартроза, защото ръжете и кракат му се подуваха и някак си се измениха, но на снимките костите си бяха нормални. Онкологът каза че ракът е открит сравнително навреме, но че е от около 2 години. Колко пъти сме си казвали Ако лекарите не се бяха заблудили, Ако бяха открили на време..... можеха да минат години преди да се появят разсейки или изобщо да няма..........определено ги обвинявам.

Дядо ми също почина преди 5 години рак на пилора, отиде си така бързо, за 6-7 месеца след операцията, но много се мъчеше и страдаше, не можеше да се храни, а беше такъв силен човек волеви, умен,благороден,  голям патриот и много вярваше на медицината на науката. Не ми даваше да го видя, не искаше до го виждам такъв "вампирасял" - така казваше той. Леля ми също миналото лято, просто се стопи изчезна..... толкова се беше променила, като я видях в ковчега не можех да си помисля, че това е тя, за мен това беше друга жена..........

И макар че темате е трудна ще я следя и чета, защото може да си помогнем. Аз за себе си научих някои неща, че докато не откриеш източника на заболяването не бива да спираш да търсиш, за да не е късно после. Профилактика да, също така не збаравяйте, че всяка година трябва да си правим цялости изледвание (пълна кръвна картина и урина) дори мисля че се поемат от касата.
При татко имаше симптоми, които са типични за заболяване на белия дроб.
Често му излизаха циреи и ечемик, също така краката и ръцете му бяха подувати и отекли и кожата ми стана като барабан опъната и т. нар. "жабешки пръсти". Всичко това, защото белия дроб не работи добре и не оросява крайнизите и също така не вкарва кислород в кръвта и затова тя се замърсява и излизат циреи. Също имаше и постоянна Т 37, 37.2, но той не я е усещал.

Съболезнования на всички...... много много е трудно да забравиш, да преодолееш, когато си виждал всеки ден как гасне живота в  любимият ти човек............

ПП Сега видях колко е дълго станало и пълно с грешки, но не мога да го прочета пак....извинете ме

Едно от нещата, които ми тежат ужасно много е, че когато баща ми (много добър невролог,  който почина от болестта, за която беше писал един от последните си учебници) си отиваше, и ми казваше "Не го искам живота по този начин", аз също се молех да си отиде, молех се всичко да свърши... Боже, не мога да си простя че дори ми е минала тази мисъл, да не говорим, че се молих не само с мислите, а и със сърцето си... Чувствам се като предател...

Трудно ми е да чета,да пиша още повече,а и в моето състояние,но така се случва в живота!Преживях доста за 4-5 години!Първо почина единият ми дядо от рак на черния дроб за 9 месеца,обичах го,той ми даде много,след него веднага оперираха татко(слава Богу не от рак),пак трудно го преживх,докато се случваше това се разболя и другият ми дядо-рак на простатата,след 6 месеца -разсейки в мозък ,кости!Минахме през всякакви лечения и лекарства,просто не ми се пише подробно,защото ми е много мъчно Когато го погребахме,едвам го преживях,обичах го ,беше ми дал много,беше ме обичал и той и не му се щеше да си отиде в мъки,но...уви.На деветия ден от погребението приеха баба ми по спешност в Пирогов,без никакви предварителни оплаквания,просто през нощта започна да повръща-резултатът -рак на дебелото черво,мъка...Мислех си ,че съм силна и бях,преживях и това,но тук идва момента да кажа ,че операцията на баба е успешна,тя е жива и четвърта година сме вече заедно!Успя да види сватбата ми,сега очаква с нетърпение правнуче! Тук е моментът да кажа,че ние решихме да не казваме на баба ,че има рак,тя все пак знаеше какво стана с дядо и може би не сгрешихме,в момента тя е много жизнена,изпълнена с желание за живот,мисля че ако знае би се предала по-бързо,но тя е такъв тип човек!
Много плаках за всички вас, много съжалявам,в такива моменти няма какво да се каже!Преживях много за малко време,плаках също много,не вярвах че ще се справя,но успях!За себе си съм решила,че искам да запазя всеки ден с мама и татко,не ги лишавам от нищо,старая се да не се карам с тях,дарявам им радости,защото знам после колко е трудно,когато ги няма!Наслаждавам се на всеки миг с тях,обичам ги!
Извинявайте,стана дълго!Но всичките истории ме трогнаха дълбоко и трябваше и аз да споделя!

Преди година ме оперираха от рак на шийката на матката, Диагнозата ми дойде като гръм от ясно небе ! На 32 години съм и слава богу имам две прекрасни дечица на 3 г. и 8 г. / да са ми живи и здрави /. Лошото при рак е че в начален стадий не чувстваш нищо. Нищо не те боли. Единствено профилактиката го открива. При мен го откриха навреме / надявам се / . Засега съм добрер но на три месеца ми правят туморен маркер за метастази. Лекарите казват че възрастовата граница много е спаднала , и все повече млади хора се разболяват, което е кошмарно.
Задалжително за една жена е : на 6 месеца преглед при мамолог-хирург, и на 6 месеца цитонамаска !

едвам чета... толкова съжалявам за всички вас, които сте загубили близък!

ние не казахме на татко, докато лежеше в болницата с единствената идея да продължи да се бори! Всичките му най-близки са починали от рак и го държахме в неведение...  че е малък полип, че е нещо леко... това наистина го поддържаше бодър... когато си дойде в къщи му разказах всичко...