Да споделим за родителството

Добър родител съм. Дали си отгледал успешно дете може да се каже едва когато детето е на 20-30 г.

Гордея се, че съм приятел с децата си- това не е даденост, а се гради дълго време. Горда съм, че децата ме търсят да се забавляваме заедно, харесват моята компания. Със сина (12 г) основно редим пъзели или играем на Генерал. С дъщеря ми 15 (г.) сме на тема белот, но миналата нощ събрахме всички тестета карти вкъщи и играхме на война до 3 сутринта  
Адски доволна съм, че имаме силна връзка, доверяват ми се, търсят съветите ми или просто обичат да разкажат как им е минал деня.
Какво бих искала да променя- да им давам повече пари, ама пусто няма как  

Не се имам за добър родител. Винаги съм казвала че чувствам детето си като малкото ми братче, така и се държа с него.
Иначе съм горда с него- миналата седмица ми го похвалиха че е най- добър по български език в класа, без да сме полагали големи усилия вкъщи. Е, математиката му куцала...
За вина- да, чувствам. Че не успяхме да се задържим като семейство с баща му.
Никога няма да забравя един ден на християнското семейство в градината.
Искам да ме обича, това ще е признанието за мен че съм се справила.

Достатъчно ми е това, че дъщеря ми, от време на време вмъква едно "Радвам се, че точно вие сте ми родители".
Гордея се, че засега сме създали честен и добър човек от чисто човешка гледна точка...
Надявам се и напред да мога да кажа същото.

Не знам дали съм добър родител, на моменти си мисля даже, че съм лош. Странно е чувството. Случва се и вина да почувствам за едно или друго. А истинската равносметка ще мога да направя, когато детето ми, живо и здраво да е, стане на 30-35 години и видя що за човек е станало от него. Много се надявам да порасне щастлив и достоен човек.

Записвам се да следя темата,може да почерпя опит и добри примери....за сега по-скоро съм от меките Марийки и яко раздаващите се и всички ми казват,че после ще си бера плодовете ,но още сме в началото 

Да бих казала , че съм добър родител . Строга съм , но на моменти мога да съм по-голямо " диване " от моето .  Казва ми  всеки ден , че ме Обича и че съм най-добрата майка на света.  

Преди време се светнах, че каквото и да правя, задължително в нещо
ще съм сгрешила спрямо детето си. То е неотменно, както изгревът на
слънцето. Повратен момент, защото от там насетне - просто си живеем
и растем заедно. Супер е така, препоръчвам.

Не, не се смятам за добър родител. Децата ми са буйни близнаци на 5 години. Вечно се конкурират, карат и пищят. Не чуват нищо от нормалните ми опити да ги озаптя. Това ме влудява и се държа на моменти ужасно, което допълнително ме потиска. Иначе те твърдят, че съм най-добрата майка и ме обичат от все сърце. Но това не ме успокоява, разбира се. 

Някога, когато ми се роди син…

Така е, кака Сийка, за това и аз престанах да си самоанализирам родителстването. Като ми кажат, че съм най-ужасната майка - се съгласявам. Понякога обаче ми казват и, че съм най - страхотната майка на света...и аз се съгласявам отново.

Различно добър родител съм, според темперамента на детето. Не ми е еднакво лесно и еднакво резултатно с всеки от тримата. Виждам, че проблемът не е изцяло в моя телевизор: понякога детето съдейства много, понякога пречи.

По-малките са още диви зверчета, но за баткото вече получавам комплименти и се заформя като интересна личност.

Моето дете е на 2.5 години което, въпреки тръшканиците е много сладка възраст.
Обаче и аз не се чувствам добър родител.
Имам нужда от дейности извън детето, с радост го давам на баба му и излизам. Ходенето на работа също понякога ми допада повече от стоенето с детето вкъщи.
Не мога да му измисля занимания винаги и хем искам като сме заедно да се забавляваме, хем се случва да си седя на компютъра, а той да проси внимание. Не винаги е по работа.
Накратко- грижите по него понякога са ми досадни и чувствам вина, че мисля така. Върша ги, но не с някакъв ентусиазъм.
Много ми харесва обаче да четем книжки, да си говорим (в колата или на заспиване, иначе не спира на едно място за говорене) и да излизаме на разходки (напоследък рядко- или е болен, или е зверски студ, или съм на работа).
Случва се и да крещя- не винаги по детето, често е по друг повод, но пред него казвам лоши думи.

Около мен имам много примери за майки, които седят с децата си до 3г вкъщи спокойни и сякаш не им тежи готвенето и шетането около тях и затова малко ме гложди съвестта по горните причини

А като положително за себе си виждам това, че му говоря като на голям още от бебе (бързо проговори и доста напреднал за възрастта си); че издържам на тръшканиците и постъпвам правилно в дългосрочен план (не му угаждам, което е най-лесното, а търпя и чакам да му мине); че не го пазя от малък, а го калявам с излизане на всякакво време, плуване и честа смяна на климата (море-планина-град).

Това е равносметката ми за момента, времето ще покаже какъв родител съм била. Добре, че има и добър баща да компенсира моите грешки ))

Има моменти, в които мисля, че съм направила най-добото за децата си и се гордея със себе си. Има и такива, в които се чувствам смотана майка. Не знам кои са повече.
Аз оценка не мога да си дам. Знам само, че ги обичам и те са ми по-важни от работата, кариерата и свободното време. Поне на този етап.
Съжалявам, че не прекарвах достатъчно време с дъщеря ми като беше малка, защото трябваше да работя. Съжалявам, че в стремежа си да изкарвам повече пари, аз не се насладих на детството и. Иска ми се да не повторя тази грешка с детството на сина си. Но ако животът ме притисне, няма да имам избор и пак ще го направя. Това е нещото, което не ми дава мира.
Надявам се, че ще бъда до тях още дълго, ще ги подкрепям в трудните им моменти и ще плача от щастие със тях. И ако след години те се чувстват защитени, спокойни и обичани, когато са с мен, ще знам, че съм се справила. Дано!