За какво си мислите постоянно напоследък?

Още се опитвам да си представя такъв човек, с каква психопатска нагласа решава да го излее на дете.

Глупостта за “точното време” в другото мнение няма да я коментирам. Това решават родителите. Може да искат да го кажат когато детето стане на 12, но хоп - съседка…

Това за осиновяването е някакъв съседски шлагер. Явно все още актуален
На мен също са ми казвали, че съм осиновена, а не съм. След време споделих в групата ми от приятели и се оказа, че и още едно момиче е преживяло същото.

Аз съм тъмна коса и очи, синът ми е рус и и синеок и нямаме нищо общо 😀, все едно не ми е дете. Случвало се е на непознати да обяснявам, че не е осиновен, а съм го родила. Хората подпитват, ровят се - познати или съвсем слабо познати, съседи също.
И понеже си знаех, че ще има приказки и подмятания,  имаме шега - че е сираче, което съм намерила изоставено до кофите 😀 и съм се смилила, но вече горко съжалявам.

Да вземат най-накрая да паднат всякакви тайни, колко хора имат унищожен живот, защото “тайната на осиновяването” е разкрита от неподходящи хора, в неподходяща възраст, по неподходящ начин.

В Щатите, ако не се лъжа, е подсъдно.

Аз си мисля, на коя дребна душица й влиза в работата и who gives a f, щом веднъж са те докарали вкъщи и те гледат с любов, ти си тяхно дете. Добре че времената се менят.

“Глупостта” за точното време е всъщност отдавна известен подход - най-разумно е детето да бъде запознато още в ранна градинска възраст. Не да се чака предпубертет и пубертет, когато вече може и да е дочуло нещо или да са се появили някакви съмнения и тревоги за произход.
Имам много близка приятелка, която научава сама на 8 години. Споделяла ми е, че от съзнателната си възраст е имала съмнения, тук-там и прикрити фрази. Родителите й дълго отричат, тя казва, че никога не може да преодолее болката, която усеща.
Имам близки, които разкриха произход на децата си между 4-5 годишна възраст, никаква травма, пораснаха щастливи и спокойни деца.

На обученията за осиновители подготвят за този момент и обясняват защо трябва да се каже на детето, в подходяща ранна възраст. Освен всичко останало, лишава клюкарките съседки от удоволствието да разбият нечий живот.

Най-често се спряга възрастта до 5 години, като абсолютен максимум.
И не само заради разни доброжелатели, но и най-вече, за да не бъде съсипано доверието към родителите.

имах осиновена леля- сестра на баща ми
ММ има осиновена първа братовчедка
времената са били много различни, преди 40-50 г се е криели доста дози факт
после , с еманципацията по въпроса, много от тези комшийки останаха без коз в ръкава....докато не започнаха масово да се правят асистирани репродукции...
не една клюкарка е  питала, дали сме правили , и свекърва ми , заедно с мен в един глас отрича, докато аз казвам да!
хем знае, че няма да отрека- говорили сме, от вътре така й идва

Съжалявам, няма такова нещо, ранна детска, пет години. Родителите преценяват и зависи и какво ги съветва психолога.
Няма да изброявам теориите (за ранната знаем ВСИЧКИ), но има и такива, според които е напълно правилно ако родителите решат да не разкриват осиновяване.

Говорех за съседи и доброжелатели като фактор, абсурдната им намеса, съвест и всичко. ТЕ са грозния момент в историята и с какъв акъл го правят не знам…

грозно е ,никой не оспорва
не оправдавам ,също
само казвам, че може би с поколението, отглеждащи деца сега, 20 ,30, 40 годишните, това ще отмре

Всеки родител сам ще прецени дали да каже или не. Никой не може да го накара насила да разкрие осиновяване.
Лично за мен да се крие е грешка, както е грешка да се каже на по-късен етап, когато детето е вече голямо. Но както знаем “всеки сам си преценя” и носи отговорност за изборите си, както и какво биха донесли/причинили на детето му.
Психолози, занимаващи се конкретно с осиновяване съветват тайната да се разкрие до 5-годишна възраст, когато детето е взето бебе или под 3-годишна възраст. И това е неотменно правило.
Съседи, близки и пр. “доброжелатели” според мен трябва да носят наказателна отговорност.

Не е. Да не се позоваваме на собствените си предпочитания.

Anyways
Предаването вчера много ми хареса, разбрах, че има и група във Фейсбук, която е по-успешна от институциите и днеска си мисля, че забраните за информация около осиновяванията трябва да се променят, действително, много са соц

Мисля си и за всички онези "деца на любовта" от извънбрачни връзки, които са се раждали назад във времето, там вероятно тайната за мнозина е оставала неразкрита. Колко ли хора са се оказвали роднини. Някои дори дворцов елит. Без ДНК тестове не е било лесно в ония времена

Не знам кое е правилното. В родата имаме осиновено дете и още като е била много малка кошии с които нямат добри отношения са й казали. Майка й винаги, винаги отричаше до съвсем скоро. Уж нещата се уталожиха, но си имат пробойни отношенията им. Не знам как бих се чувствала аз ако ме лъжат над 30 години, ако всички знаят, а на мен продължават да ми отричат и отричат и отричат. Спомням си и колко неприятно се чувствах, когато една вечер просто ми написа "Како, осиновена ли съм?" Беше късно, нямаше как да питам какво са й казали, за да знам как да реагирам, какво да кажа аз, помня, че много се притесних, че реално аз можех да съм в ситуацията да съм човека, който разкрива истината, наистина ужасно е усещането.

Също имам и колежка, която осинови дете на 5 или 6 годинки, там нещата от самото начало са си ясни, то си знае, но тя пък твърде публично разказва на всички какъв е случая вече 5-6 години и забелязвам също някакво странно отношение от детето към нея. В момент, в който се опитва нещо да му помогне, или да го окуражи, насърчи, то спира, поглежда я и има една злоба и неприязън в погледа, дори по-скоро яд, абе побиват те тръпки като го видиш като реакция, последния път си помислих как ли ще се държи с нея след още 10 години, след като сега демонстрира неприязън. В следващия момент имах случай в който го бях черпила веднъж с банан и то го взе и го отвори и първо нея покани преди да започне да го яде, та съвсем ме обърка поведението му. Вижда се, че е привързано към нея, но се вижда и че й се дразни.

Ако трябва да съм честна, наблюденията ми до момента са, че винаги хората осиновили деца дават наистина всичко от себе си за тях и в нито един момент не се държат сякаш - ама то нали не е наше, не ми пука и може би заради това по-съм склонна тях да съжалявам, когато имат проблеми, но съм съвсем наясно, че не всички деца имат късмета да са подкрепяни от осиновителите си, независимо какви проблеми и им създават.

за да се стигне до там, да  осиновиш дете, преди това си минал през ада
не мога да си представя, някой осиновител да реши да каже или не, заради нездрави помисли
по- скоро е заради странични причини  акцентира  се на психологическата помощ преди осиновяването, а след??

Mайка ми е осиновена. Нейната майка умира, баща й си намира нова жена, тя не иска двете му деца, оставят майка ми сестра й да гладуват, докато не са се намерили осиновители за майка ми. Сестра й не е имала този късмет и е била принудена да се омъжи още на 16 за един овчар в едно село, за да се спаси от този ад. Майка ми не желаеше да чуе нищо за баща си и нито веднъж не ме заведе при него. Когато остаря и се разболя, тя пак не отиде да го види, нито пък на погребението му. Забраняваше ми да му викам дядо. Казваше ти имаш дядо и той е осиновителят....А този човек ти е никакъв.