"До живот" - нов сериал по ATV с Фахрие Евджен и Енгин Акюрек - тема 5

Доче

 Малко са думите с които мога  да изразя удоволствието да чета редактирания превод на разказа на Енгин от  Барисеа .Може би -уважавам ви и благодаря ТИ! 





Марице благодаря и на теб , че ни доставяш удоволствието да четем професионалния анализ на ОК от

Част 4 - Епизод 2 /продължение/
Следващият ни поглед към Дагхан е през портата на имението на Берил, изработена от ковано желязо. С дълги, отмерени и решителни крачки Енгин се приближава по пътя и спира, гледайки Берил, седнала на прозореца на горния етаж. Турагай я снима първо от вътрешността на стаята, изящно седнала на перваза на прозореца, облегната на стъклото. Облечена в бяла мека роба и показана като силует на фона на есенната градина, тя напомня на девойка, затворена в кулата си, очаквайки своя рицар в блестяща броня. Като че ли точно навреме Дагхан влиза в кадъра и мълчаливо я гледа. Това, че разстоянието между бившите влюбени е нещо повече от физическо, е показано ясно. Турагай сега движи камерата така, че да възпроизведе гледката от Дагхан към Берил. На фона на клоните на голи дървета, с окапващи последни листа, тя се изправя и поставя ръката си върху прозореца, сякаш да се подкрепи. Както камерата показва нейната реакция, така Дагхан е показан как се оттегля.
Цялата сцена е заснета в мълчание, с изключение на възклицанието на Берил. Защо идва Дагхан е спорен въпрос . „Загуба“ е много малка дума - само няколко букви, но носи огромен емоционален и психологически багаж. Когато стане въпрос за личните взаимоотношения с техните усложнения, ние по някакъв начин предполагаме, че останалата част от света също се спира в съчувствие. Въпреки това, събуждането е доста грубо за всички нас. Времето, безмилостното време се движи по свое собствено темпо, дори когато сърцата ни изглежда, че забавят ритъма си в пръстъп на скръб. Драматизацията на Турагай на сцената на срещата е оцветена в повечето от нюансите на пиесата на Хамлет. Дълбоката мелахнология, която Енгин изразява на лицето на Дагхан, убитите цветове на дрехите му, умиращата градина, са отличителни мотиви на шедьовъра на Шекспир.
Приликите между Берил и Офелия също са много повече от съвпадение. И двете имат властни, манипулативни бащи. И двете нямат жизнен опит и техните личности са белязани от една наивност, граничеща с глупост. И двете предават своята любов, Берил в отхвърлянето на Дагхан и Офелия, позволявайки да бъде използвана от Полоний за да шпионира Хамлет. И двете плащат огромна цена за действията си: Офелия се хвърля на незаслужена смърт, като се удавя, а Берил накрая научава, че е живяла в ужасна лъжа. Казвайки това, трябва да се коментира чудовищното престъпление на Берил за разлика от непреднамереното съучастие на Офелия.
"Вярата е загадка както за онези, които я имат, така и за онези, които я нямат". Това е една от най-мощните сили на земята, както се вижда от многото религиозни убеждения, според които избираме да живеем. Постоянно подлагана на изпитания, вярата става барометър за нашите естетически, морални и политически стандарти. Но може би най-важното е личната вяра - вярата в човешките взаимоотношения, толкова свещени, че да устоят на теста на времето. Берил се проваля на морална и лична основа и в известен смисъл това е най-голямото предателство.
Ние сме съпричастни за няколко минути с нея, когато тича боса да спре Дагхан, докато невидими кучета лаят и той бързо напуска мястото. Турагай снима силна сцена с Дагхан в едър план и Берил извън фокус на заден план, викайки го. За частица от секундата Енгин накланя глава по посока на гласа на Берил, но в следващия момент продължава без да погледне назад. Ако свържем с популярните приказни истории – „Рицарят“ си тръгва без да се опита да я спаси.
Дагхан се връща в разстроеното си семейство, обезпокоено за неговата безопасност. Лишаването от свобода е повече от изолация на индивида - теориите за наказание подчертават значението на хуманните подходи към затворниците, особено към тези, осъдени за цял живот. Следователно семейните посещения и посещенията на съпрузи са предназначени да изградят връзка между вътрешния и външния свят. Това, че тези посещения са строго контролирани, т.е. няма физически контакт и са ограничени, оставят много от затворници по-скоро обезкуражени, отколкото съживени. В крайна сметка психологическите и емоционалните проблеми се засилват в тази атмосфера, която става лаборатория за непрекъснато тестване на човешката природа на затворниците.
Дагхан, въпреки предишната си добре уравновесена личност, квалификация и любящ дом (Eп. 1), не може да не бъде засегнат от бруталната изолация, която е преживял. Приемаме на доверие посещенията на семейството, които не са показани, с изключение на посещението на Берил и опустошителните последици от него. Подобни контакти трябва да останат лични. Горчивото и неловко извинение на Дагхан има за цел да даде на зрителя впечатление за трайните белези, оставени от такава самота и отчаяние. Той признава, че е бил напълно сам толкова дълго време, без никой да се тревожи за него, че никога не би му хрумнало, че някой ще се тревожи за отсъствието му.
/следва/

Марица
За първи път чета толкова подробен и професионално  написан анализ

И аз, Дочи ))) Но все пак, трябва да се има предвид, че авторката е "актриса, режисьор и сценарист за телевизията. Използвала съм „Каква е вината на Фатмагюл“ за серия от семинари, илюстриращи проблемите на жените, но по-важното - за развиване на актьорски умения. " Тоест, няма как да не е професионално. Дамата е нясно с всички етапи на сътворяването на един филм.

https://
Статия от Юксел Айту във в-к "Sabah" - превод barisea:
Защо Енгин Акюрек е предмет на научни изследвания?
Който следи редовно моята рубрика знае, че в областта на изкуството Енгин Акюрек е един от онези, които веднага застанаха в центъра на моето внимание. Най-много от всичко ме поразява фактът, че въпреки липсата на външност, която да възгордее ума, и на глас, който да струпва момичетата накуп; въпреки отсъствието от седмичните таблоиди и телевизионни програми, броят на феновете му, особено в чужбина, е огромен. Бях писал аналитична статия по този въпрос, но вече виждам, че не съм сам.
Доцент в един от най-уважаваните университети в САЩ написа дисертация върху Енгин Акюрек. Не стига това, но нейната анкета беше попълнена от 3472 души от 78 страни.
Учената дама на име Каролина Акоста Алзуру се е заела активно с изследването на темата за турските сериали и най-вече за Енгин Акюрек.
На участниците в анкетата Каролина Акоста Алзуру задава най-напред въпроси свързани с турските сериали. След това – с проекти, в които участва Енгин Акюрек; моли ги да разкажат накратко своята история – как са открили Енгин за себе си, какви средства са ползвали за тази цел, как могат да опишат неговите герои. Има и въпрос за това знаят ли за неговото литературно творчество в списание Kafasına Göre. (Кълна се, аз не знаех). Според резултатите от изследването, Енгин Акюрек е изключително успешен актьор, популярен в чужбина, дори повече отколкото в Турция. Освен това, неговите разкази се четат от всичките му чуждестранни почитатели. Актьорът, когото за последно гледахме на екрана в сериала „До живот“ заедно с Фахрие Евджен, е тема на сериозни изследвания не само по страниците на списанията, но и в областта на социологията и философията. Сами виждате – американски доцент обръща гръб на Брад Пит и предпочита да се интересува от Енгин Акюрек...
http://www.sabah.com.tr/…/engin-akyurek-neden-arastirma-kon…
Има шанс да открият топлата вода

Няма да е лошо да изгледат и''До живот'',че може още да им просветне

Здравейте

  Обичам ги  и двамата!


Харесвам играта на Енгин, не подценявам участието на Фахрие.

Подминаването на нейното участие  , независимо от кого ме дразни!




 Имат да си връщат и двамата на много хора от които зависеха!

Сигурна съм, че ще "си го върнат", Себи )))) Таланта няма как да им вземат, а и двамата са успешни и умни актьори. Всичко е все още пред тях. 




Епизод 2 /продължение 2/
Една от основните теми, които характеризират всички турски драматични сериали и може би обяснява тяхната феноменална популярност, независимо езиковите бариери, е акцентът, поставен върху "семейството". Кратък преглед на работата на Енгин илюстрира ясно това. От „Ако бях облак“, през „Каква е вината на Фатмагюл“, „Мръсни пари и любов“ и сега „До живот“ лайтмотивът е винаги един и същ - святостта на семейството. Дагхан се връща у дома след ранните си сутрешни скитания при разстроената си майка и семейството, загрижено за безопасността му. За Дагхан обаче тяхната реакция е изненадваща. През единадесетте години, които е прекарал зад студени, сиви стени, той не е трябвало да отговоря пред никого, освен пред себе си. По време на дългата изолация неизбежно тъмнината е започнала да се да се вкопчва в сърцето му и да налага избирателна загуба на паметта. Дагхан е забравил - забравил какво е да има някой да го чака, да се тревожи за него, да се грижи за него.
Огорченото изражение на Енгин, смесено с известно недоумение, е перфектната реакция на близкото до истерия държание на майка му, а неловкият му опит за извинение е най-малкото трогателен. Най-голямата трагедия в личната му история не се крие в пропилените му години, а в негативния ефект, който несправедливото му затваряне има върху неговото семейството. Неговата "планина" – баща му, когото той боготвори, сега изглежда смален посивял мъж, майка му с острия преди език (но със златно сърце!) сега е човек с разбити нерви, а силно привързаната към него сестра е загубила мечтите си.
Заслуга на сценариста е, че на зрителите не се споделят други сцени от посещенията в затвора. Като че ли разказът разглежда семейните посещения като свещени и единственото посещение, за което сме осведомени е това на Берил. Толкова драматично, то е повратна точка за Дагхан, тъй като затваря вратите към надеждата и пуска демоните на отчаянието. Теориите за наказание и рехабилитация подчертават важността на семейния контакт, за да се гарантира, че затворниците продължават да имат връзка с външния свят. Въпреки факта, че тези посещения са строго контролирани, напр. не е разрешен физически контакт, те са важни при преодоляването на разделението между затворения и свободния свят. Но няма обективни данни , които да могат да преценят степента на остатъчната емоционална травма, претърпяна от затворниците, осъдени доживот. Например, виждаме колко е безразличен Дагхан,към честването на освобождаването му от затвора от невидимите мъже зад стоманени врати.
Дагхан, който виждаме, далеч не е нормален. Това е очукана, смачкана обвивка на някогашния сияещ, оптимистичен млад мъж, който имаше бъдеще, което да очаква с нетърпение и Енгин го играе с възхитителна чувствителност. Неговото неподвижно лишено от изражение лице и празни очи, монотонният му глас, съчетани с пестеливото физическо движение, създава портрет на човек, напълно откъснат от заобикалящата го среда. Той е подпомогнат от сценария, който е разпръснат и режисура, която майсторски го държи в отделни кадри и го отдалечава, а не приближава към семейното ядро. Очевидно е, че виждането на Берил не е помогнало. Всъщност то отново е събудило болката в сърцето му, сърце, което сега изглежда е замръзнало.
Да се каже, че никога не се е възстановил напълно от болката от разкритието на Берил, е да посочи, че очевидната и истинска причина, поради която е отишъл да я види, е нашата човешка склонност да се придържаме към спомените, било то болезнени или не. Както откриваме, че натискаме постоянно болезнен зъб, защото самата болка се превръща в форма на облекчение, така Дагхан отново изживява болката от прощалните думи на Берил в опит да си възвърне равновесието. Но животът не е толкова лесен за укротяване, нито нашите емоции, и за Дагхан, болката започва да се дави в потоп от справедлив гняв.
Закуската събира семейството заедно. Една мълчаливост прикрива Дагхан и единственият му принос към шегите около масат, е да изрази загрижеността си за здравето на баща си. Телефонът, предназначен да го поддържа в контакт със семейството, служи само като средство за поддържане на трескавото му търсене на изчезналия свидетел. Досега потиснатият гняв бушува като отрова в него и той не губи време да се обади на Селви.

Navid Shahzad

  Марице

И от тук започна драмата на Дахан.



 И продължи с красива любов.

Анализ на "До живот" от Навид Шахзад
Епизод 2 /продължение 3/
Този епизод е уникален с въвеждането на зрителя в четири сцени около масите за хранене, в които улавяме същността на връзките между семейства, братя и сестри и съпрузи. Семейството на Сойсюр е съпоставено с женското семейство на Селви, осиротелите брат и сестра Йълмаз и Вилдан, и двойката Берил и Ендер. Ние сме посветени в най-личните разговори, най-шокиращите откровения и големи лъжи. Но преди да седнем на всяка маса като зрители, симпатизиращи или напротив, ние трябва да се върнем при Дагхан, тъй като той очаква посетител.
Интересно е да се отбележи, че Селви и Дагхан правят впечатление със сходна монохромна цветна тоналност в тези ранни сцени. Материалите на дрехите им се състоят от кожа и плетиво, почти унисекс стил в случая на Селви и небрежни и износени при Дагхан. Той се изправя срещу нея и в един спиращ сърцето ироничен момент изглежда като неин обвинител. Докато сме свидетели на тази сцена на закрито, стилно облечена Берил е пред входната врата! Турагай трябва да бъде поздравен за умния начин, по който той съпоставя миналото и настоящето на Дагхан, използвайки само една изящна врата от стъкло, за да отдели двете!
Разочарован от твърдия отказ на Селви да се заеме с въпроса за изчезналия свидетел, Дагхан напуска къщата със Селви, следваща го буквално по петите, точно когато Берил, безсилна да се изправи срещу Дагхан, се връща в колата си. Точно както Турагай използваше невидимите кучета, които лаеха в къщата на Берил , класическа отпратка към Цербер от гръцката митология, кучето с множество глави, пазещо портите на Ада, което отсега нататък ще бъде животът на Берил (а може би и предупреждение за кучетата на Текин!), така виждаме още един отличен пример за ефективно използване на обкръжаващия звук. Турагай кара Селви да заобиколи една невидима кола, която скърца и спира, за да не я удари. Използването на звука умело във визуален формат, без самата визуализация, идва само от добре осмислено и дълбоко разбиране за това, как като неразделно цяло зрението и звукът се допълват взаимно. Макар че се използва широко във киното, това е изкуство, което малко е усвоено в телевизията и Турагай е голям учител.
До голяма степен за да подхранят любопитството на Фахри и неприятната реакция на Берил, Дагхан и Селви минават покрай двамата, седнали в колата. Безрадостно напомняне, че миналото никога не е далеч от нас. Разяждан от гняв и неспособен да се отърси от упоритата настойчивост на Селви, Дагхан стига до такава степен, че да "отстреля" своя адвокат. Той е спасен не от никой друг, а от Йълмаз, който издърпа Селви за поредица от ретроспекции, които добавят към мозайката, която започва да се оформя.
Виждаме как камерата следва Дагхан, който си проправя път между останки от някога великолепни плавателни съдове. Сега те мълчат; славните им дни са отминали и те приличат на китове на суша, които не могат да се върнат обратно към свободата на морето. Тихите фигури, приведени над тях са трудолюбиви, безлични, безименни мъже, които се опитват да ремонтират и пребоядисват тези някога горди кораби, яздили вълните. Тази общност от хора живеят заедно като братя, обвързани от общо минало. Без любов, забравени като отломките, които плават към брега на гребена на всяка вълна; те живеят в периферията на великия град. Айтекин Аташ майсторски използва рефрен, който описва състоянието на всеки човек, включително и на Дагхан. Звучащо привидно като музика от радиото на някой работник; преведени, стиховете на песента приблизително означават: "Никой не знае моята мизерия / аз се скитам наоколо / живейте живота си, както си искате / вашият живот ще свърши / продължавайте... не толкова усилено".
Аташ е гений в създаването на музикални рефрени, които допълват повествованието. Сериалът „Ако бях облак” дължи голяма част от успеха си на натрапчивите песни и музика, които се използват (също) и в този обречен сериал. Той не ни разочарова в „До живот”, използвайки много ключови мелодии, за да повиши драматичността на действието.
Дагхан най-накрая достига целта си и виждаме Мехмет, майсторски представен от Рагип Саваш, който стои облегнат на една подпора пред бараката, гледащ на целия свят подобно на една застаряваща прошарена мечка. Това е човекът, който е господар на тази територия. Заместващ бащата, по-големият брат, довереникът, приятелят, съратник на всички изгубени души, които работят на дока. Това място е гробище не само за някога великолепните кораби, чиито силуети се открояват на фона на пълното с чайки небе; то е и гробище на спомените и любовта, семейството и децата, на мъжествеността и мечтите. И в този контекст, е идеалното място за Дагхан, предвид сегашното му състояние.
Дагхан поздравява Мехмет с уважение, каквото се дължи на учител. Последният го гледа без да дава признаци, че го разпознава, но и двамата се усмихват широко, докато Мехмед избутва "човекът планина", близо до него. Тъй като Дагхан се усмихва за първи път от завръщането си, това изглежда така, сякаш слънцето пробива през облаците. Енгин има прекрасна, заразителна усмивка, която кара очите му да блестят и позволява една малка трапчинка да се появи върху лявата му буза. Това е усмивка, която стопля ледения студ на деня и разкрива мигновено приятелството между двамата мъже, което е показателно както за едно общо минало, така и за дълбоко взаимно уважение. Това, което би трябвало да се обсъжда между баща и син, се разказва тук, докато седят на стара дървена пейка, поставена на завет, до стената на вехта веранда. Ние щадим близките си от всякакво споменаване на сърдечна болка, която заплашва да ни задуши, защото не искаме те да изпитват същата агония. Така че Мехмед е този, пред когото Дагхан излива сърцето си и болката от несправедливостта, която е претърпял; болката, която никога не престава да го мъчи и горчивия вкус на гнева, който се надига в него като лава, търсеща тънка пролука, за да изригне.
Мехмед се опитва неуспешно да убеди Дагхан да престане да се занимава с делото, но сърцето и умът на последния са толкова обсебени от този факт, че той не се замисля. Мехмед накрая обещава помощ посредством бившите си колеги от полицията и въпросът приключва. Накратко, първата среща между Дагхан и Мехмед е изключително важна. Чрез мрежата на Мехмед, Дагхан ще постигне влияние и в крайна сметка ще поеме контрола над това, което следва. Чрез благородната подкрепа на Мехмед и осиротелия Осман, Дагхан ще започне отново, макар и колебливо, да се учи как да живее. Благодарение на останките от хора и кораби, както и на мястото, които го заобикалят, той ще събере сили да се изправи и да се сблъска с едно непознато утре.

 

Прекрасна двойка са тези двамата сладури
Дано скоро да ги видим отново на екран

Анализ на "До живот" от Навид Шахзад
EПИЗОД 2, ЧАСТ 5

Вече виждаме Йълмаз и Селви един срещу друг на маса в евтино заведение за хранене, което сервира ежедневна храна, като силуети на фона на стъклената фасада на кафенето. За сравнение, Берил и Ендер се хранят в елегантна трапезария, осветена от блясъка на кристални полюлеи и позлатени огледала, отразяващи имитиращия барок интериор на къщата. Умелата режисура може драматично да подобри сцената, и в тази област „До живот“ също не ни разочарова. От мрачния, плашещ, сив интериор на затвора на Дагхан, до практичния комфорт на апартамента на семейство Сойсюр, домашната непринуденост и топлината, излъчвани от дома на Селви и безличната атмосфера на кафенето, ние сме наясно, че колкото по-луксозно е мястото, толкова по-бедни духом са хората, които живеят там! Защото в живота е от значение не количеството пари, които носите в джоба си, а богатството, което носите в сърцето си.
Финансовото различие, което разделя "имащите" от "нямащите", не може да бъде илюстрирано по-добре, отколкото чрез демографско проучване на съвременните градове, и Истанбул, един от най-гъсто населените градове на света, не е изключение от правилото. Това не бива да се смесва с осъдителното предубеждение към богатите, но не можем да избегнем факта, че Дагхан, Селви и Йълмаз споделят доста сходен икономически статус, докато Берил, Ендер и Шахика споделят по-богат. Това, че сценарият подчертава разликата чрез жестокостта и грозотата, на които сме свидетели на масата на Ендер и контрастира с очевидно поразителната братска любов, която виждаме в кафенето, е чиста гениалност! Последните се радват на връзка, която е почти като пъпна връв, докато садо-мазохистичното мъчение на Берил от човека, който (привидно!) обича жена си е достатъчно, за да я убие или доведе до ръба на нервна криза. И двете сцени се възползват от изкусната режисура, както и от уменията на актьорите.
Все пак, сценарият и Турагай, ни карат да преразгледаме нашето мнение за Берил много рано в разказа. Разбира се, ние намираме нейното предателство на любовта и на Дагхан осъдително и непростимо, но на този етап, сме готови да разпрострем състраданието си, взимайки предвид ситуацията на Берил. Но когато научаваме за действията й, като отказа от собственото й дете, ние преразглеждаме своето мнение за нея. Това е най-ужаснaтa от всички постъпки. Да се откаже от детето на човека, когото е обичала достатъчно, за да избяга с него, дете, създадено от плътта и кръвта на двамата, на Дагхан и Берил; дете, което споделя душата им - да бъде изоставено като стара рокля или изхвърлено като вчерашен вестник, е чудовищен акт с трагични размери. Вече е ясно, че Берил е обречена, нейната съдба е решена, защото тя се е провалила във всички житейски изпитания: като възлюбена, майка и най-вече като човешко същество. Но повече за жените на Дагхан по-късно.
Един от най-привлекателните елементи на сериала „Olene Kadar/До живот”, от които лично аз съм научила много за изкуството на сценичното "темпо", е скоростта, с която се развива повествованието. Достатъчно е да кажем, че сякаш сме останали без дъх или че се задъхваме, тичайки нагоре. Всеки епизод е толкова плътно наситен с подробности, че изисква интензивно фокусиране на вниманието, за да се остане в крак с действието. Системата трябва да продължи да помпи кислород, тъй като нивата ни на адреналин се тестват още веднъж и от това, което ни се разкрива при двойката Йълмаз-Селви.
Ретроспекцията на „игрите”, в които Селви е била привлечена да участва; бедното й детство, съчетано с болното й сърце; отчаяният опит на Йълмаз да спаси сестра си; предопределената от болестта среща с Фахри и последствията от нея, са изиграни така, че да запълнят липсващите части от мозайката, която вече започва да се оформя. От една страна, имаме едно богато момиче, изоставило своето собственото дете, а от друга страна, имаме брат, който рискува всичко в името на своята малка, безпомощна сестричка. Всичко, което можем да кажем, е, че това е животът с неговите противоречия и ирония!
Опитите на Дагхан да научи нещо за изчезналия свидетел са сведени до нула, тъй като въпреки помощта на Мехмет, той е заловен от корумпирания полицейски комисар Ръдван, участващ в конспирация с Ендер, да държи Дагхан настрана от случая. Епизодът в полицейския участък служи за две цели: първата – да ни позволи да хвърлим поглед върху машинациите, на които Ендер е способен, както и колко надалеч се простира неговото влияние. Второ – припомня ни колко отчаян е бил Дагхан в затвора, показано с люшкането му напред – назад в килията, докато преживява агонията на задържането. Споменът за ридаещия глас на майка му, защитаваща неговата невинност, който звучи като ехо в ушите му, както и сгърченото от болка лице на Енгин и приведеното му тяло, символизират отчаянието на Дагхан и ужаса му от възможността да бъде изпратен обратно в ада, от който се е спасил.
Турагай съпоставя душевното състояние на Дагхан в миналото и настоящия му опит да се контролира, в момента, когато седналият Енгин се клатушка механично напред - назад и ние, по един познат ни начин, ставаме свидетели на вътрешните сътресения, с които Дагхан е трябвало да се бори във всеки един миг от живота си, докато е буден.
Сега ни става ясно, че външната тишина и спокойствие са изключително измамни. В действителност Дагхан е като огромен, опасен айсберг, носен от течението на житейското море и който, дори и при най-малкия шанс, би разкъсал корпуса на всеки кораб, пресичащ пътя му. Но за в момента той трябва да се задоволи с това, че Селви отново идва за негово спасение и отваря очите му за проблемите, които се намират у дома му. Инстинктите на Дагхан му послужиха добре. Доброто семейство, което бе наблюдавал, се оказва толкова фалшиво, колкото и бъдещето, което бе сънувал, а дъното отново изчезва под краката му. Като пороен дъжд от съжаление и скръб, вината се изсипва върху него със заплахата да го удави.
Но дълбоката любов, която той изпитва към семейството си, му вдъхва сили да се почувства съпричастен и да се заеме отново с прозаичната задача да си търси работа.

https://www.facebook.com/EnginAkyurekBG/posts/715710511965323:0

  Добър вечер

Марице , Доче и всички които обичате Енгин

Следя с много хубаво чувство към вас всеки пост в темата


   Много лично и  с много  надежда се надявам отзивите и анализите за ОК да са позитивни'

Струва ми се обаче , че  Навид  Шахзад пише за сериала на много висок стил




Не всички фенове и любители на ЕНГИН  са толкова професионално запознати с творчеството на фаворита ни.  Дано греша и има позитивни отзиви написаното от нея


   Продължавам да твърдя,  че като цяло кастинга  на ОК ни показа  невероятни актьори.
Те просто бяха отличен фон на Енгин.Без тях просто не можеше!







За него не говорим !

Привет )

Себи, този път не мога да се съглася с теб ))) В ОК останалите актьори от каста определено НЕ се явяваха като ФОН за Енгин. Напротив - благодарение на партньорството им, във висша степен професионално и майсторско, се получи този изключително въздействащ и вълнуващ сериал



EПИЗОД 2 /продължение 6/
"Външният вид лъже", казва Дагхан, докато разменя шеги с д-р Али в болницата, където кандидатства за работа. Припомняйки си събитията, на които наскоро станахме свидетели, това е може би първата неподправена истина, която чуваме. Никой – нито схватливият баща на Дагхан, нито Селви, нито Мехмед могат да преценят ударите и щетите, нанесени върху душата на Дагхан. Мълчаливият писък от картините на експресиониста Едуард Мунк и агонизиращият ням вик на Ал Пачино при смъртта на любимата му дъщеря в "Кръстника 3", са може би най-точните примери за това, колко измъчените човешки същества могат да страдат и все пак да продължават да се преструват, че живеят. Бурята, която бушува в него, в крайна сметка трябва да намери изход, но за сега Дагхан упражнява почти свръхчовешки контрол, за да се сдържи. Това е нещо, научено през дългите единадесет години затвор зад студените, безпощадни бетонни стени и мъртви, мрачни прозорци.
Лекото размразяване в леда, обграждащ сърцето му, се дължи само на чувствителността към тежкото положение на семейството му, но както той признава на Мехмед, една от най-тъжните линии в този епизод, "животът извън затвора не се различава от живота в затвора". Философски това е вярно не само в случая на Дагхан, но и за всички нас. В крайна сметка всички ние сме затворници, завладени от собствената си съвест, а малцината, които намерят ключа за вратата, са само сред избраните от Бога.
В случая на Дагхан има добавено клеймо, че е убил някого. Невинен в очите на закона, но социално е белязан с клеймото на Каин, докато върви по тъмните улици, оживени с шепота на съседи и деца, които се отнасят към него, като го третират като заразен с чума. Дълбоко наранен, той се вкопчва в сламка и се изнася от дома, за да работи като пазач на доковете. Майка му, разбира се, е ужасена и сме свидетели на първия от многото спорове между майка и син.
Значимата тема в сцената, е тази, на "незначителността". Това, което майка му не може да разбере, е, че Дагхан, който е имал обещаващо бъдеще, е унищожен, все едно, че някой умишлено го е заличил. Това пътуване от "битие" към "нищото" му е струвало скъпо. Най-тъжната част е, че той е наясно с метаморфозата и неговият вик "Какво съм аз? Кой съм аз? " съответства на най-основния екзистенциален въпрос, пред който е изправен мислещият човек.
За Сабиха Сойсюр детето, което е обичала, момчето, което е било нейна гордост и радост, младежът, който е бил светлина на очите й, изглежда е изчезнал - и на негово място се появява един тридесет и шест годишен (приблизително) мъж, когото тя трудно разпознава. Този Дагхан изглежда непознат. Казано направо: "Дагхан, както го познавахте, е изчезнал. Нищо не е останало от него!" По тези причини изглежда уместно, когато напуска къщата, той да заяви, че не трябва да има повече лъжи.
Само една купчина тръби и празни водни цистерни са свидетели на изселването на Дагхан от къщата на баща си, а хлопването на входната врата зад гърба му сигнализира, че няма връщане назад. Минавайки през нашарените с графити улици, Дагхан започва нова глава в своя живот, надявайки се да се реабилитира, както и да върне обратно спокойния живот на семейството си. Кратката сцена между Селви и леля й служи като буфер между заминаването Дагхан и пристигането му на дока. Наблюдавайки я да се притеснява, тъй като той не й е съобщил дали търсенето на работа е дало резултат, лелята на Селви изпитва раздразнение от чувствата й към него. Тук виждаме първия намек за продължителната липса на контакт с другия пол през дългия период на задържането на Дагхан.
Линията води директно към това, на което ще станем свидетели в колибата, когато Дагхан бинтова ръката на Селви. Доковете са безлюдни през нощта, а бъркотията в колибата символизира състоянието на най-съкровените кътчета на ума му.
Рефренът: "Живейте живота си, както си искате / животът ви ще свърши", е като едно одобрение на решението на Дагхан да се отдалечи от семейството си.

  Здравейте



Марице , съгласна съм за фона

Не е точната дума .Може би , че целия екип е подбран след перфектен кастинг е по- точно, и наистина никой не ме подразни през всичките 13 епизида, като актьорска игра и положителни и отрицателни герои си бяха на мястото.



   Прекрасен, силен  е този макар и кратък сериал ОК

Приятен ден