Живот с труден човек

free and wild именно, аз се обвинявам, че не мога да му помогна... Тежко ми е да гледам как затъва и не мога по никакъв начин да му повлияя. Чувствам се не достатъчно добър партньор, щом не успявам да го накарам да се замисли, че ако не аз, то поне има специалисти, които могат да му помогнат. Но другото, което се замислям е, че дори да се справи с хазарта, характерът му няма да се промени и на мен ще продължава да ми е трудно. Държи се зле най-вече, когато осъзнава, че бърка и се чувства виновен. Хората с нормални разсъждения обаче биха се държали по точно обратния начин, но той сякаш като защитна реакция да не би някой да накърни достойнството му започва да се защитава предварително. Разсъжденията му са такива, че щом имам проблем със зависимостта, не означава, че трябва да е виновен за всичко. Макар че наистина никой не го обвинява и на него му е крайно удобно да каже "Това, че играя, не означава че съм виновен за всичко"...  Така накрая излиза, че аз имам вина за неговото отношение, че съм му натяквала, че съм го отблъсквала и т. н. 
От вчера почти не разговарям с него, оправям си сама всичко, което имам.
Сутринта ходих на лекар и ми предписаха Ксанакс за постоянната тревожност и безсънието. Ще го пия няколко седмици докато мозъка ми се успокои. И докато успея сама да взема адекватно решение за себе си.

Авторке, ти трябва да разбереш, че мозъка на приятеля ти е настроен 200 % за залози, комбинации, намиране на пари и т.н. и искайки от него разни елементарни неща ти го отклоняваш от тези мисли и "му губиш времето" с глупости. Принципно хората със зависимости имат мания за величие. Та ти се явяваш пречка и дразнител и това няма да се промени!

Той не е дете, което можеш да моделираш и променяш.
Докато той САМ не пожелае, нищо не можеш нито да му внушиш, нито да му обясниш, нито да го замислиш....нищо.
Той мисли предимно за себе си, за своите интереси, удоволствия и начин на живот.
Защо просто не постъпиш като него?
Мисли първо за себе си, после за него и другите.

Много се чудех, дали не си една моя приятелка и няколко пъти гледах датата на поста ти, но е нов и явно не си ти. Но нейната ситуация беше същата.
След около 5 години с такъв идиот, тя вътрешно разбра, че този човек психически я съсипва, но не можеше да си тръгне, не и стигаше сила.
Постъпи клин, клин избива. Хвана се с друг човек, който не обича, само и само да не е сама, явно от това я беше страх. Тя трябваше да се измъкне, и ако не можеше сама, си намери нов другар, който да и помогне. Раздели се с първият, а вторият я развличаше и се грижеше за нея. Вторият мъж и помогна да разбере, какво е нормална връзка, грижа и какво означава да се чувстваш обичана жена и т.н. Но така и не го заобикна.
Но явно за всяко нещо си има причина.
След втория си приятел тя беше променена- самоуверена и знаеща какво иска, най-важното силна. И се раздели с него, колкото и удобна да и беше връзката.

Не след дълго срещна съпруга си- мъжът на живота и, много обич, много уважение... и вече и 3 деца. Пожелавам ти го и на теб.

Виж, от опит ще ти кажа- това не е само характер, а преплетено с психичен проблем състояние, което няма как да се излекува.
Той е с ниско самочувствие, за което съвсем не е задължително да са виновни родителите му.
Прикрива го, като непрекъснато намира несъществуващи слабости и вини в другите, за да не им позволи да разберат.
Не обича себе си, затова и не е способен да обича друг, независимо, че в дадени моменти може да твърди обратното.
Просто си търси винаги някой под ръка, на когото да стовари вечната си неудовлетвореност и да гледа с кеф, как се гърчи от вина.
Лошото е, че оправия няма- дори да спре с хазарта, ще почне с алкохола, а ако и с него спре, което обикновено не се случва, ще намери нещо друго, по което да се зариби.
От теб нищо не зависи- не си Господ.

Бих те посъветвала да не чакаш действието на Ксанакса, защото винаги е по- добре да си тревожна и търсеща изход, отколкото спокойно- апатична, търпяща и отлагаща.

 Защо му търсиш извинения, защо се държи зле, защитни реакции и не знам си какво.
Факт е, че се държи зле, това стига, за да ти покаже, че той не те уважава, какво значение има каква е причината?
Щом сам не осъзнава и не иска да се промени, ти по никакъв начин не можеш да му помогнеш. Само ще се мъчиш и самообвиняваш. А ти вина нямаш, разбери го. Не може да си постоянно на тръни покрай него сакън да не те обвини в нещо несъществуващо.
Това не е връзка, не е любов, не е нищо!

Благодаря, дано осъзнавате колко помагате в моето осъзнаване. Аз самата знам вътре в себе си, че няма начин да му помогна, че дори опитите ми не са оценени и че съм изтривалка за нечии несгоди, без да имам вина в тази насока. Знам, че това е и част от характера му, че той винаги е прав и намира оправдания с мен. Млада, здрава съм, слаба Богу, да и аз съм с проблемна психика, но това е отделен въпрос. Би трябвало да имам самочувствие, предвид нещата, които успявам да правя, предвид това, че се старая да помагам и на близките си с каквото мога. Предвид това, че не съм от типа момичета, които само се чудят в кой бар или в кой мол да се забият. Би трябвало и да имам самочувствие за начина, по който изглеждам, но това не е фактор за нищо. Казвам го, защото рядко се харесвам, макар че нямам никакво основание да не го правя. Имам талант, мисля че съм интелигентен човек, осъзнавам много неща и мисля за много неща и мисля че вървя в правилната посока.Тъжно ми е, че човекът до мен не го оценява и вместо да се радвам, аз просто си съществувам в кръга, в който си се въртя и виждам, че резултат за тези усилия, които полагам, просто няма. Обидена съм, огорчена, дори ядосана, но е крайно време да започна аз самата да се ценя, да се уважавам и да покажа, че вместо да съм тъпкана, би трябвало да съм носена на ръце. В крайна сметка нещата в бизнес план започнаха да ми се получават, все по-рядко търся финансова помощ от родителите си и не съм аз тази, която трябва да се тръшка и да се самосъжалява. Крайно време е да стана по-твърда, да се науча да казвам "Не","Не мога"  и "Не искам".  И най-важното да се поуча от грешките си и да се старая да не ги повтарям.

Изобщо не си виновна за нищо, нито пък си лош партньор. Човек като обича, е разбираемо да иска да помогне на другия. Ама правиш опити, правиш, правиш ... като няма резултат, какво? Да потънеш с него ли? Това не ти е дете ... Единствено за детето ти е разбираемо да не се откажеш. Може да ти помогне също да мислиш в тая посока: например един ден да имате дете. Стане нещо, закъснееш например да го вземеш от детска градина. Обаждаш му се, той или залага някъде, или пак ти казва: "Ще се справиш без мен" ... Или отиваш да раждаш, ама той не е насреща да те закара в болницата, понеже се е сдухал, че пак е изиграл парите. Един вид - никога няма да можеш да разчиташ на него. И? Какъв живот ще водиш? Да, знам, че го обичаш, но ще трябва да го превъзмогнеш. Била съм в подобна ситуация, ами съсипващо е.

  Вбесяващо направо: още една жена, решила на всяка цена да бъде мъченица; и да превъзпитава мъж, който не й е син.
    Да, ама той НЕ иска, твоята помощ!
Няма смисъл да ти казвам, да помогнеш на себе си. Защото, няма да го направиш.
   Ще продължиш, да се правиш на Майка Тереза; ще му родиш дори "едно бебче" (с надеждата, че детето ще го промени); той ще продължава да залага и ще проиграе и твоя апартамент. Абе, парите за мляко на детето, ще издухва!
 Какво остава за друго...
    Може и да се осъзнаеш някой слънчев ден: например, когато с ужас разбереш, че комарджия да задлъжнее на опасни хора (които не се гнусят да си събират парите, с физическа разправа над жените и децата на длъжниците си) - се случва, не само по филмите.

Има една такава приятелка. Баща и играеше хазарт, беше затънал в дългове. Хората, на които баща и  дължеше пари, заплашваха нея и брат и, причакваха ги след училище. Майка и се принуди да си продадат апартамента и да му връща борчовете, макар че се беше развела само и само да ги оставят на мира. Останаха буквално на улицата и без пари. В последствие си стъпиха на краката, но какво изтърпяха само те си знаят.
Авторката, такъв живот ли искаш за себе си и за бъдещите ти деца?

Когато живееш с труден човек или се бъгваш и ти или израстваш.

Една връзка НЕ ТРЯБВА да те докарва до нужда от психологична помощ. Животът е достатъчно тежък, за да избираме партньори (наистина, ние избираме), които ни отвеждат в кабинета на психолог, а след това в аптеката за успокоителни.

Аз не отричам този вид помощ, дори напротив, намирам го за задължителен, когато човек тотално се загуби. Когато търси тази помощ след травми, за да ги преодолее, или по време на тежък период в който няма сили, да предприеме действия, които да го измъкнат от болката в която живее.

Ти си толкова млада и още даже не си се сблъсквала с всички гадости, на които е способен животът. Това ли наистина искаш за себе си? Да стоиш в токсични връзки и да обикаляш доктори? От сега?

Ти го обичаш. Той теб - не.
Ако те устройва това, остани с него - има милиони хора, които така си живеят.

Това е най-малкият проблем на авторката. Тя обича идиот, зависим от хазарта. Това вече е проблем.

 Още по-зле ще става тревожността. Не съм чувала за някоя  I жена във връзка подобна на твоята да няма панически атаки. Повечето са на хапчета. Обикновено  доста зле, но така и нямат сили да го изгонят. Накрая мъжът ги изгонва, защото не му се занимава с невротички, и чудо..излекуват се от трвожността и атаките постепенно. Но винаги има последствия за психиката, понякога паник атаките си остават, макар и по-редки. А и са минали години, и трудно започват нова връзка. Доста остават стари моми. Твой е изборът дали ти него да изгониш и да се съхраниш поне малко, или тотално да се съсипеш, и той тогава да те изгони. Ти много искаш да му помогнеш, но той на теб не. Даже нещо елементарно, като да пренесе тежко. То бива слепота, ама твоето е уникум.