Истанбул [тема 41]

Втори и трети ден
След като предния ден направихме азиатската разходка, за втория ден остана обиколка из историческия полуостров, Сапфир, разходка по Босфора.
На закуска се заговорихме с човек от групата, който ни препоръча магазинче на Египетския пазар, в което работи българин и от който си купувал редовно египетска подправка, подходяща за ястия с картофи, пържоли, боб и т.н.
Окъсняхме малко с тръгването на разходка. Получих лоши новини, които повлияха на деня ми, но така или иначе детето си чакаше разходката и тръгнахме. С Т1 се метнахме до Султан Ахмед. Разгледахме Хиподрума, показахме колоните, фонтана на Вилхелм, правихме снимки, видяхме Синята джамия и се качихме по стъпалата до входа към вътрешния двор. Така и не влязохме вътре. Имаше много народ, а ми направи впечатление, че на всички жени, които са с панаталони или клинове, раздаваха едни служебни поли. Че трябваше всички да са с покрити глави, то е ясно. Върнах се 7 години назад, когато при първото ни идване в Истанбул влязохме в тази джамия. Беше през май и тогава все още не бяхме с къси ръкави и потници, а с пуловер или яке, но дори не ме накараха да си сложа шал, за да си скрия косата. Бях се приготвила и даже леко се разочаровах тогава. Като питах местната екскурзоводка защо не ни накараха да се покрием, в т.ч и нея, тя ми отговори, че отговорът е сложен. Сега не пускат вече и с панталони, трябва и пола да се нахлузва. 
След това се помотахме из магазинчетата до джамията, купихме магнитчета за подарък и се отправихме към Йеребатан.


На мен не ми се влизаше, влязоха само ММ и детето. Аз се помотах около Света София, намерих къде се намира Джафер ага медресе. За толкова ходения и четене за него, все не оставаше време да го потърся. Сега вече го открих, остава и да вляза някой ден. След това се отправих към фонтана между Синята джамия и Света София, намерих си една пейчица, седнах и зачаках моите хора да дойдат. Зяпах безцелно тълпите туристи от всякакви народности, хората, които се спираха да се снимат пред фонтана, около мен звучеше всякаква реч и си отдъхнах, че и тази част на Истанбул си е такава, каквато съм я виждала всеки път. Със свито сърце четях разказите за пустия площад, липсата на туристи, но сега тълпите се бяха върнали, опашките се виеха пред касите на Света София и видях, че всичко си е постарому.
За Йеребатан да кажа по отзиви на моите хора – няма почти никаква вода, няма и риби. Водата е съвсем малко по дъното, ММ каза, че някакъв ремонт правели. Добре, че не влязох и аз. Щях да се разочаровам. Водата и рибите са част от атмосферата на това място. За сметка на това, до колоните с главите на Горгона Медуза можело да се слезе съвсем до долу. Разказваха ми как японските туристи не смеели да погледнат натам. Явно са чули легендата.
Тръгнахме към първия двор на Топ Капъ. Пътьом малката госпожица си взе за хапване любимия й вече симит.  Вече и на входа за първия двор се минава проверка през скенер. Поразгледахме, снимахме детенце на фона на портата за втория двор и тръгнахме да излизаме от изхода към археологическия музей. Пътьом минахме покрай Гюлхан и през оградата хвърлихме око на парка. Детето много го хареса, ние също и си пожелахме на следващото идване да видим този парк. Срамота е, но така и не съм влизала там, а го включвам в плановете, но пусто време все не стига.
Времето се попромени. Като излязохме, беше слънчево и топличко, но като превали пладне, появиха се облаци и позадуха. Слава Богу, че през деня, противно на прогнозите, не валя, но си стана хладно. Решихме разходката по Босфора да я пропуснем при това положение. В морето щеше да е още по – хладно и да духа още по – силно. Бях сигурна, че няма да удържа детето да стои само на закрито и макар и с шапка, се притеснявах, че ще се простудим. Още ми държеше влага предишния път, когато така ме надуха вятъра, че останах без глас и със запушен нос. Девойката склони, въпреки че след возенето на корабче предишния ден остана много доволна и искаше пак. Другият път.
Хванахме си Т1 до Кабаташ, оттам с фуникуляра до Таксим и оттам с метрото до Сапфир. Този път ММ реши да пропусне сеир терасата и симулацията. Аз, какво да направя, жертвах се. В залата си бяхме само двечките, а изживяването беше невероятно. Девойката остана очарована, аз също, въпреки, че на мен ми беше за трети път. Не ми омръзва, никак даже. Мога и да почетвъртя. След това се насладихме отвисоко на града. Детенце беше впечатлено определено.

След като слязохме долу, убедих госпожицата, че пиде с кашкавал ще е вкусно и тя склони да опита. На етажа с касата за сеир терасата седнахме в едно заведенийце, поръчахме пиде, а младежът беше изключително мил и затопли ледения айрян за детето специално. Като видяха, че пидето е за нея, нарязаха го на по – малки парченца, за да е по – удобно за детенце. Докато похапне и си починем, времето понапредна.
Мислехме да отидем до Таксим и оттам да се пуснем по Истиклял, но преценихме, че като е разкопано, няма да е много добра идеята. А и на госпожицата едва ли щеше да й е много забавно там. Затова решихме да се метнем на метрото до спирка Халич и оттам да отидем до любимия Египетски пазар и да потърсим магазинчето. Търсехме Магазин № 30. Никога не бях обръщала внимание, че магазините там имат номерация. Направихме грешката да тръгнем от външната страна на пазара, от дясно. Е няма такава навалица. Тълпата просто ни носеше, не винаги в посоката, в която искахме да вървим. Имаше и хора с детски колички. Големи смелчаци, да тръгнат с деца в този гмеж. Накрая ММ взе детето на ръце и някак си успяхме да се доберем до страничния вход, откъм магазинчето с кафето на Мехмед Ефенди. Влязохме вътре в пазара и се озовахме едва ли не в оазис на спокойствието. Не че нямаше хора и там, но на фона на това, от което дойдохме, направо си беше безлюдно. Намерихме търсения магазин. Всъщност, ако бяхме влезли през централния вход, щяхме са си спестим гъчканицата и да го намерим още по – лесно, но ще си знаем за друг път. Нашето момче се казва Юмер. Поговорихме си. Той сподели, че от 10 години живее в Турция, съпругата му е местна, но всяка година си идва в България поне за две седмици и си му е мъчно за родината. Каза, че има разлика между българските турци и местните и че за нашите не е много лесно. Купихме си подправки, въпросната египетска подправка, която леко налютва, чай, малката отново бе почерпена с шам фъстък и продължихме по уличките към Капълъ чарши. Придвижвахме се бавно, но славно. Аз пътьом пих сок от нар и вече почти наближили големия пазар, чухме, че едно момиче зад нас вика нещо. Оказа се, че моли да изчакат със затварянето на вратата към големия пазар. Втурнахме се след нея и ние, че не знам откъде щяхме да обикаляме, ако не се бяхме вмъкнали в Капълъ – то. Оттам успяхме да се измъкнем, без да се загубим с едно – две питания. Тръгнахме пеш към хотела. Този път не направих грешката от предишния ден и с бавна и лежерна крачка се прибрахме, без да се губим.
Слязохме с ММ да изпием по чай пред хотела и станахме свидетели на малък екшън. Някакъв човек тичаше, а на около 10 метра след него тичаше полицай с изваден пистолет. Май и предупредителни гърмежи чух. След няколко минути видяхме полицая да се връща видимо ядосан. Явно не е успял да стигне беглеца, но защо го е преследвал, така и не разбрахме.
Решихме да си стегнем багажа, защото  на следващата сутрин след закуска трябваше да тръгнем към Одрин.
Ден последен и ден рожден ден на малката госпожица. Тя почерпи целия автобус с локум и получи страхотни пожелания от всички. А в Одрин бе изненадана приятно с подаръчета от водачката ни Елизабет и съседката ни през пътеката. Много мило ми стана.
Закусихме, свалихме багажа и се натоварихме на автобуса. Бързахме да тръгнем навреме, защото денят беше и национален празник на Турция и шофьорът се опасяваше да няма затворени булеварди. Потеглихме и по пътя минахме покрай останки от крепостни стени, беше много приятно, след това пътуваме покрай горната част на Златния рог, пресякохме на отсрещния бряг и оттам тръгнахме към изхода на града. Безпрепятствено се измъкнахме и се качихме на магистралата, около която се редяха едни от най – новите квартали на града. След една почивка по пътя, стигнахме до Одрин. Там програмата беше стандартна: църквата „Св.Св. Константин и Елена“, пазаруване на т.нар. борси, където си купихме една любима вкусотия  - цигара бюрек. Това са малки банички със сирене, навити на тънки дълги пурички, които се пържат. Много са вкусни. Продават се готови, сурови в кутии. Вземаш, пържиш и си облизваш пръстите.
След това отидохме до Селимие. Първо решихме да хапнем. Аз си поръчах крем супа от червена леща, ММ естествено тава джигер, за който му помагах, а малката пак си поиска пиде с кашкавал.

След вкусното похапване ударихме един тегел по пазара под джамията. Влязохме с детето в Селимие, но имаше много хора, една полицайка не пускаше да влизаме много навътре. Позавъртяхме се, щракнах няколко снимки и си тръгнахме.


Време беше да се качваме в автобуса. На границата за съжаление нямахме късмета да минем бързо. Бяха се посъбрали автобуси и ни отне около 3 часа, за да влезем на наша територия. Със смяната на времето денят бързо свърши и малко след минаването на границата вече беше тъмно.
Рожденичката, въпреки че денят й мина в път, беше щастлива и доволна. В къщи я чакаше красива торта.
Истанбул й хареса много и заяви, че отново иска да отиде там.
И аз. И аз. И аз.
Никога няма да ми омръзне. Прекрасен и любим! След всяко ходене, имам чувството, че съм била в красив сън. Иска ми се да си затворя очите и да се озова отново там. Знам, че ще стане. Нямам съмнение. Дано да е по – скоро 

Трамваят на Кадъкьой


Рибна сергия

Шакирин джамия


Юскюдар

Михримах джамия


Към Златния рог


Църквата Свети Стефан - изглед от Златния рог