Психично болните и знаем ли как да се отнасяме с тях

Като майка на дете с увреждане, което след две години ще е на 18 и  ще бъде възрастен с психично заболяване, тази тема ме довежда самата мен до депресия-не, ами не знам до какво вече.
Няма грижа за хората с психични заболявания в България. Ако нямат близки, които да са постоянно до тях, тези хора стават опасни за себе си и за околните. Не винаги, разбира се, но в много от случаите. А тези близки, нали се сещате, ако са в сила природните закони, си отиват от тоя свят преди децата си. И децата, нищо че са на по 40-50 години, остават буквално да тежат на плещите на братя, сестри, братовчеди. Ако имаше разумна социална политика, нямаше да лягам вечер с мисълта ако тая нощ се гътна , то какво ще стане утре с дъщеря ми. Или ако се разболея и чисто физически не мога да я обгрижвам. Ще си ходи по улиците лятото с пуловер, зимата- по тениска, както някой беше написал, докато не я блъсне някоя кола или нещо от сорта. Звучи ужасно, но филмираният ми мозък само това може да измисли.
Първия път, когато приятелка- майка на дете с увреждане, ми каза, че иска детето и да умре преди нея, направо онемях- що за ужасия изрича тая жена. Сега не мисля така.
 

Не знам защо си мислите, че в Канада и изобщо в страните от белия свят диагнозите се лепят ей така, за добър ден и децата се тъпчат с лекарства. Просто не е вярно и е леко дразнещо Трите семестъра да раздават квалификации и да омаловажават цял един процес на диагностициране, утвърден и работещ от десетилетия и томв развита държава. Досега съм виждала едно дете на лекарства и то майка му искаше да му ги предпишат, защото изобщо не можеше да се концентрира. Детето сега е отличник, и майката беше медицинско лице - супер нърс.
Иначе около мен има диагостицирани деца и юноши и диагнизите им са абсолютно точни. Никой няма да се хвърли да диагностицира ей така, защото това са пари, това са ресурсни учители, пенсии след 18 години и какво ли още не и държавата няма да тръгне да разпилява пари.
Много често самите родители търсят помощ - не винаги се касае за заболяване - има ситуации, които се преодоляват сравнително лесно със съвместни усилия на учители, психолози и родители и без диагнози.
Не знам от къде тръгва този мит, че на "Запад" децата се диагностицират с какво ли не от когото и да било и ядат хапчета като бонбони.
Когато имат диагноза наистина са функционални само с лекарства. Гледах скоро един филм за работещи вече хора, които цял живот са жили с хиперактивност или нещо друго - ами самите те си казва, че без лекарства не им се получава и имат много проблеми, включително с правосъдната система, ако не си пият лекарствата. Това си е болест - все едно да не си пиеш хапчетата за кръвно, за да направиш добро впечатление на кака Пенка.

Мохито, точно ХДВ-то си я приписват на кого ли не и масово и напълно излишно ги тъпчат с уж необходими лекарства.

Това в България ли? Аз имам съсвем други наблюдения. ВЕче обясних такива диагнози колко пари гълтат. Никой не ги поставя с лека ръка и не ги поставят учителки и психолози. И имаш право и на друго мнение и т.н. Пипа се много внимателно. На приятелката ми синът й е с диагноза Аспергер - отне 2-3 години, докато поставят диагноза.

Не очаквах в тема за психично болни хора да прочета спорове и грозни думи между колеги-психолози. Моля, вразумете се всички!    Нека бъдем полезни в тази толкова важна и значима тема. Има какво да дадем - и като съпричастност, и като човешко отношение, и като съвети към близките, и като информация, с която разполагаме в качеството на практикуваната от нас професия. Така отстрани сигурно някои си казват, не без основание, "ако това са психолози - здраве им кажи!". С раздуто его, тънкообидни, нетактични, многословни за няма що... да не обиждам и аз от своя страна.

Андариел е права относно това, че психолозите в общия случай не са лекари, не са медицински лица и като такива нямат право да изписват лекарства и да поставят диагнози. Могат да насочат лицето към конкретен друг тип психично-здравен специалист /психиатър, невролог, психотерапевт, клиничен психолог, фамилен терапевт, трудотерапевт, социален работник, медицинска сестра и каквото прецени, в зависимост от случая на човека/. Могат да имат съмнение или дори да бъдат сигурни за наличието на даден синдром, състояние или диагноза, следствие проведен разговор, наблюдение, консултация и снета анамнеза, а ако се касае за типични психични и емоционални състояния, като тревожност, депресия, панически пристъпи, ОКР и други, има право    да направи тест или специфичен въпросник, за да разбере степента на проявлението им. Все пак в пълномощията му е да реши дали се касае за лека, средна или тежка депресия, за депресия без психотични симптоми или за такава с такива симптоми, и т.н. Да не изпадам в излишни подробности, разбрахте мисълта ми.

По темата: аз смятам, че е крайно време в България да се работи върху преодоляване на стигмата, която тегне върху психичните заболявания и разстройства  

Да поясня, с извадка от Уикипедия, свободната енциклопедия:

Стигма (на гръцки: στίγμα — знак, клеймо, татуировка, петно) има различни значения, едно от които е:

Социална стигма - силно обществено неодобрение, базирано или кодирано във външни белези, обществено отхвърляне и маркиране (в небуквален план).

Понастоящем обществените нагласи са крайно негативни и отхвърлящи. Затова е редно да се осъществява редовно информиране относно различните психични заболявания и състояния. Добре би било психично-здравната култура на цялата общественост да се повиши. Още от ранна училищна възраст да има някаква включеност на тематиката. Да се работи и с родителите, например по време на родителски срещи или когато се провеждат училищни съвети. Начини има. Просто трябва да се работи в тази насока. С тази дейност спокойно могат да се заемат училищните психолози, както и учителите по психология, логика и философския цикъл, класните ръководители, учителите по биология, ако последните са подпомогнати от психолога в училище.

Важно е да се знае, че повечето психични разстройства се повлияват благоприятно с помощта на: медикаментозно лечение /при необходимост/, психотерапия, консултации с психолог или друг специалист, силна подкрепа от страна на близките - семейство и приятели. Важно е да се знае, че психичната болест невинаги е доживотна присъда, нито състояние, при което е немислимо да се работи, функционира и живее нормално. Важно е да се знае, че някои психични разстройства отшумяват и са епизодични, единични прояви, докато други са хронични и остават за целия живот. Важно е да се знае, че цялото общество може да помогне и да подкрепи психично болните и техните семейства.

Хората вече са го измислили как да се подобри качеството на живот на психично болните, на техните близки и на обществото като цяло. Първо, става с пари и то целево в обучение и звена, които пряко работят с болните и техните семейства, също и да обучават други специалисти,примерно учители, мениджъри и т.н. Второ, да има работни места, подходящи за хора с психични заболявания, защото най-добрата терапия е смислената работа - всеки иска да се чувства полезен, можещ и знаещ. Трето, да се осигури помощ отвън - нещо като асистенти, които да помагат на болните да се справят самостоятелно, включително да живеят самостоятелно. И това вече е измислено - според състоянието хората се обучават, тренират дори, как да се справят в ежедневието, дори за елементарни неща, ако трябва, защото понякога е предизвикателство хора с определено заболяване да си измият чинията, да се сетят, че трябва да отидат до магазина за хляб и т.н. А за кризисни състояние да има лечебни заведения и рехабилитация, дори от затворен тип, докато хората се стабилизират. Никой не иска хора в криза да ходят по улиците, защото се случват всякакви инциденти. На мен също ми се е случвало в градския транспорт да изпитам съвсем неподправен страх от човек във видимо неадекватно състояние, и здравият ми разум да се бори с този първичен страх, защото няма как да предвидя как ще се държи този човек, не зная дали е болен, дрогиран или нещо друго. И в такива моменти осъзнавах, че колкото и ужким да зная как трябва да се държа (спокойно), то това е много трудно, защото инстинктите надделяват.
Та, всичко си е измислено, само трябва да бъде наистина направено, а това до голяма степен зависи от отговорните фактори. Има и пациентски организации, НПО-та и какви ли не още организации, които точно защото са организации, имат лостове да поискат и да изискат промяна. Поотделно не става.

Съществуват все пак някакви базови критерии за нормалност , които са напълно видими и разпознаваеми. Примерно на 40 градуса човек, облечен с две-три якета, човек, който спори с въображаеми противници, човек, който повтаря все едни и същи фрази през 10 минути и много други такива лесно различими симптоми.

Е, да, разбира се, такива фрапиращи случаи са ясни

Това може и да важи за България, но не е навсякъде така. За Канада няма представа,  но тук диагнозата за ХАДВ и аутизъм на деца се поставя в определено институция, от екип от специалисти, сред които не присъства психиатър. Присъстват педиатър и психолог.

А пък темата за "свръхдиагностицирането" не е толкова елементарен и едностранен въпрос. Точно подобни внушения пречат на родителите да търсят подкрепа и помощ за децата си. Реалнистта е, че много деца се диагностицират късно, някои чак като възрастни.  А че има некоректно и некомпетентно диагностициране, сигурно има.

И накрая,  мястото на аутизма и ХАДВ, въобще не е в тази тема.

И тук е от екип, дори го описах по-назад в темата, ама май е забърсано - в София има поне две болници, в които се прави обследване от детски психиатър, детски невролог, психолог и логопед, ако лекарите решат, могат и други специалисти да включат и други изследвания.
Да, въпросът със свръхдиагностицирането не е еднопосочен и еднозначен и до голяма степен зависи от професионалните разбиания на специалистите. Или от прости принципи на определянето на критерий - висок или нисък при оценка, това е психофизика вече. А и агентите са не само специалистите, а и родителите, които често отлагат или пренебрегват резултатите и препоръките. В матрицата2х2 имаме 4 изхода според комбинацията на нивата на двата фактора.

От друга страна макар хората с аутизъм да не са психично болни в битовото разбиране, могат да изглеждат меко казано странни като поведение за околните и да бъдат възприети по грешен начин, ама хората наоколо няма как да знаят.

Това, което казвам, е че не е вярно, че задължително трябва да има психиатър. Понеже този спор съм го водила и друг път. Явно доста хора в БГ си мислят, че психиатър задължително трябва да присъства навсякъде по света. Което просто не е така. 

Според мен това, че по света няма винаги психиатър не означава, че е непременно правилно. Психиатърът вижда неща, които са точно по неговата специалност, а включително аутизмът са за мнение и от психиатър, неврологът и педиатърът не са достатъчни и те нямат психиатричното обучение и опит. В това отношение тук практиката с включватето задължително на тетски психиатър е добра. Може отстрани да звучи страшно, все едно вече си на крачка от психиатрията, но на практика не е така. За мен излишен е педиатърът, ако има детски психиатър и детски невролог - и двамата напълно са квалифицирани, че и отгоре, да оценят развитието на детето.

Уф.Ама ти не знаеш какво и как специализират хората по света, че да можеш да прецениш кой в какво е по-добър! Правиш си някакви аналогии с България и специалистите там, които може да са съвсем ирелевентни за други места. В Исландия, в най-добрата институция, която се занимава с диагностика на деца от спектъра и ХАДВ, не работят психиатри. Други са специалистите за това - педиатри и психолози със специфичен профил и специализация.

Уф, в България доматите с колците ги ядем и нищо не знаем! И като е Исландия трябва тутакси да се проснем по очи и да се закълнем в исладския чепик? Исландия си е Исландия - все още никой не я е възкачил на трона на еталона. Сори, ама какъв по-подходящ специалист от психиатъра ще намериш, барабар с всичките специализации, за диагностика на състояния от спектъра и т.н.? Детският психиатър няма как да бъде надминат като квалификация от педиатъра и който и да е психолог - психологът не е лекар, а педиатърът не се занимава с психиатричната част. А детският психиатър има и двете - хем е лекар, хем е специализирал именно психиатрия при децата. 

Абе не знам какво ядеш, но точно ти си правиш еталон и решаваш, да ни обясниш как би било най-добре по света, щото в България психиатрите били най-добрите специалисти по аутизъм и ХАДВ.

Исландия е просто пример (и никъде не твърдя като теб, че така трябва да бъде навсякъде) и не е единствената страна в света, където в екипа от специалисти, занимаващи се с диагноза на аутизъм и ХАСД, може да няма психиатър, а е педиатър (дивелопментал педиатър мисля е най-близкото на английски, на български не знам как е).

Тези педиатри специализират и се занимава точно с проблеми в развитието. Developmental disordesrs. Т.е. точно състояния като аутизъм и ХАДВ. Те са тесни специалисти. Това, че ти не знаеш, или че в България няма такива педиатъри с тясна специализация и опит точно с тези състояния, не значи че такива няма.

Водя поредния безсмислен спор с теб. Но явно няма да се научиш, че е много тъпо да говориш за неща, от които очевидно хал хабер представа нямаш. Но то си е за твоя сметка. С най-добри чувства ти го казвам. Пък ти ако искаш се обиждай, ако искаш си взимай поука.