Деменция и труден избор

  • 10 773
  • 1
Здравейте,
Майка ми е със съдова деменция и атеросклероза. От 20тина дена е в специализиран дом за хора с Алцхаймер и деменции. Но малко предистория и след това питането ми.
Майка ми беше много деен човек, работещ, магистър фармацевт, човек с влиятелна позиция, много уважаван и ценен в обществото, с много професионални връзки и социални контакти. Но 2003та баща ми получи инсулт. И тя го прие много тежко. Беше неочаквано за нея, защото той беше спортист, не пиеше и не пушеше, вегетарианец и ........изведнъж стана половин човек. Инсултът се оказа много масивен. Той си запази разсъдъка и говора, но двигателно беше много зле, не на легло, но все пак много зле и стоеше само вкъщи. Той като че ли се предаде и от година на година ставаше по- зле, и по- отпуснат, остави всичко на майка ми. А тя- въпреки, че й беше тежко, се стегна-  работеше, гледаше го, аз бях малка и затова реално помагаше и на мен много, за да мога да уча и така между другото 2006та изкара и един рак, от който в момента е в пълна ремисия. С 2 думи- човек скала беше мама.
Миналата година баща ми почина и тя постепенно се срина. Аз всъщност забелязах симптоми на деменцията още преди 4 години и затова тогава веднага я заведох на ЯМР, по- скоро си мислех, че има разсейки. Е, разсейки нямаше, но имаше лезии, и то в главния мозък. Веднага започнахме с диетата, лекарствата и всичко, което се прави, за да се забави това заболяване, но когато той почина минала година, тя просто даде назад, както се казва.
Ние живеем наблизо и тъй като съпругът ми ходи често по работа в чужбина, аз я вземах при мен, когато го нямаше, а когато той е тук, всеки ден съм била с нея. Но аз я виждах как става по- зле. В един момент тя започна да ми звъни за елементарни неща, които аз обяснявах по телефона, но тя не разбираше и се налагаше на ден по 2-3 пъти да тичам до тях, като оставях мъжа ми и децата сами. Ако пък съм била сама, взимам децата, едното не иска да върви (труден бебешки пубертет), другото се нааква примерно......15те минути пеша до тях ми се виждаха вечност. Аз започнах да изпитвам страхове да не би да се нарани като е сама или да излезе и да се изгуби, или пък, че ще падне (има глаукома и няколко пъти си разбива зъбите и устата) или че ще я блъсне кола....и т.н. Тя спря да гледа ТВ, да чете, да гледа цветя, изгуби всички контакти, стана страшно мнителна (че нещо в семейството ми не е наред, въпреки, че съм я убеждавала в противното и никога не съм й давала повод да си мисли така, а и реално имам страхотно семейство, здрави деца и влюбен, добър и разбран мъж.). Също започна да не харесва нищо- храна, хора, предавания, мнения и т.н., започна да ме критикува за всичко, което за мен беше много натоварващо, при положение, че сама гледам 2 деца- едно на почти 5 г. и едно на годинка. В един момент започнахме да се караме, започна да ми посяга.... знам, че е болест, но и на мен не ми е лесно.... Наех жена да идва вкъщи, за да мога аз да си почина едни 2 часа 3 пъти в седмицата и да съм спокойна, че тя не е сама, но тя отсвири жената. Не й била на нивото, непрекъснато я държала за ръка. Казах й, че жената е поела отговорност за нея да не падне например....на не.....мама каза, че всичко може и не й трябва никой. Еми да ама не.......не може да си пазари, да си сготви, последно беше яла домати с бисквити. Аз търчах с количката и голямото дете, пазарях и чистих и готвих за 2 къщи... И с нейните непрекъснати критики и капризи, просто се спирах. Аз съм била виновна и т.н. Щяло да ми дойде на главата тази болест......това направо ме побърка....случи се да забравя 2-3 дреболии и направо си помислих, че е права и аз се разболявам от деменция ( на 35 съм). Психически бях срината, дори и физическата умора не ми тежеше толкова (въпреки, че кърмя и ставам по 5-6 пъти всяка нощ), колкото психическото натоварване.
Само да кажа, че с мама бяхме като сестри, болестта на баща ми много ни сближи, после тя като имаше рак, аз видях през какво минава и какво ли не правеше за мен. А сега....
Наложи се да я дам в дом за хора с деменция. Проблемът е, че тя реално не е чаааак толкова зле (там има хора, които по цял ден гледат в една точка), но сама не може да се оправя, а аз нямам сили, а и децата ми са още много малки. А домът е частен, чист, 20тина души са, шефката е много отзивчива и т.н. Но мама е човек, който не е свикнал да не е ангажиран.  Сега ми е сърдита, обвинява ме, говори ми, че там няма да я бъде, че ще умре, че съм станала лоша, че съм я изоставила.... Аз се притесних много, имах проблеми със сърцето, кръвното.......а трябва да съм здрава за децата си.... защото като го няма татко им, само аз ги гледам... Ако я взема при мен, трима не мога да гледам, особено с тази болест, при която трябва да съм непрекъснато нащрек. А къде да я заведа като си дойде таткото? Той проявява разбиране, но се притеснява, че децата виждат на баба агресивността, усещат негативизма й.
Търся съвет как да се държа с нея и също така имам въпрос как точно се преценя, че човек с деменция и готов за  дом от такъв тип? Все още имам угризения, че съм я дала там, то ако я взема, ще разваля собственото си семейство и моето здраве... А ако трябва да избирам, избирам тях. Много труден избор е това, защото тя беше майка мечта, изключително грижовна, всеотдайна, изпълнена с енергия, която никога не каза "ох"  или "не мога". Тя реално пребори рака заради мен, за да не остана сама с болния си баща. Разбирате колко сила на духа се иска за това. Ракът беше 4ти стадии от 5. Лекарите даваха не повече от 3 години. На ето тя направи чудо за мен и аз сега имам чувството, че я предавам.... сякаш не съм добър човек и не заслужавам, това което е направила за мен, сякаш съм я разочаровала...
Моля, дайте ми съвет как да се държа с нея (въпреки, че не съм много сигурна точно какво влиза в главата й, ако мога дата да се изразя, сякаш мозъкът й е като една жичка, понякога има ток, понякога дава накъсо, понякога тотално изключва и има моменти, в които е абсолютно ОКи тогава ми е най- тежко, че съм я пратила там.) И втората ми питанка е как се взима решение дали човекът е готов за такова място, където е тя... Тя все се опитва да ме убеди, че може сама, че другите са лоши и не разбират. Буквално една буца ми седи на гърлото и ме залива горчилка като мисля за това. Ако е вкъщи, ме обхваща буквално параноя, да не се нарани и т.н., а като е там, се чувствам, че съм я предала....
Иначе там казват, че е спокойна, яде, спи и т.н. Но тя не е човек, който ще сподели с чужди хора какво й е на душата, като отида аз и ме залива с критики, обвинения и т.н. Свива ми се душата, като трябва да отида. А пък ако започне да иска да си ходи, не знам какво ще правим, те не държат никого насила... Иначе симптомите си ги има- губи ориентация на познати места (веднъж се изгуби в града, след това спря да излиза, явно се изплаши, но не си признава), търси думи, изплуват много стари спомени, а пресните й убягват, непрекъснато преподрежда вкъщи (последно намерих всичките й лекарства в ръкавица за горещо за фурна), не общува с никого, все иска да се върне в родното си място и там да живее сама (на 300 км. от тук), ако гледа ТВ, губи представа за реалността- опита се да говори с човек от екрана т.н.
Дайте съвет моля, всяко мнение е добре дошло, буквално съм като в безтегловност. Не мога и едно успокоително да изпия или примерно чаша вино, защото кърмя....Благодаря предварително.  
  
Виж целия пост
# 1
Здравейте,
В подобна ситуация няма идеални решения. Явно сте отговорна за много неща - майка си, децата, мъжът,работата...списъкът е дълъг, но контролът на обстоятелствата не е във ваши ръце. Ние вземаме решения, на базата на знанията или информацията, която имаме в момента, но не можем да контролираме бъдещите обстоятелства и обструкции. Не познавам никой човек, който да се жени с идеята, че ще се разведе. Обикновено подхождаме към този път с чисто сърце, много мечти и абсолютната убеденост, че това е подходящия човек. Колко разводи обаче има след това? Много... Изводът от това е, че първо трябва да се погрижите за себе си, за да има още много решения, които да бъдат приети, с много обич и доволство или оспорени, с гняв, обида или тъга  от най-близките ви..
Друго, което трябва да знаете е, че все пак решенията, които сте взели не са окончателни, колкото и да е сърдита майка ви, съпругът ви или децата, ако се обичате, винаги може да промените нещо...
По въпроса за заболяванията на майка ви, познанията ми са ограничени, но от това което пишете е безспорен факта, че има нужда от чужда помощ и ще е безкрайно трудно, ако я включите във вашето домакинство. Значи остават два варианта - този, който вие сте направили или да живее в собствения си дом, но с помощта на домашна помощница. Поговорете за това с нея, ако за вас второто е опция. Имайте предвид, че и при двете заболявания, които жената има настъпват тъй наречените "личностови изменения" и обидите, грубостта и обвиненията и към вас могат да идват от там. Това е част от болестта и нищо не може да се направи.
Дано да съм успяла да съм ви полезна.
Даниела Тахирова - психотерапевт


Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия