Ако бившата...

Приятелки, едва ли, но може би просто познати. Аз се намирам в такава ситуация. Аз съм от красив морски град, но се омъжих в малко градче близо до Пловдив. Любовта ни пламна от пръв поглед- както за мен, така и за него. Невероятно силна и изпепеляваща. След 6 месеца се оженихме. Когато пристигнах тук, не познавах никого. Оставих всичките си спомени, приятели от детските си години, родители и сестра си на морето. Сърцето ме болеше за тях, но любовта е най-важното нещо. И така пристигнах в малкото градче. Тук всички се познават и ме разглеждаха с голямо любопитство. Моят съпруг още като бяхме гаджета ми разказа за свой провален годеж с негова съседка. Държеше тази подробност да я науча от самия него, а не от хорските приказки. И аз му бях изключително благодарна. Това момиче живее на същата улица, къща срещу къща сме. Три месеца след като се оженихме, се ожени и тя. Сега децата ни са в една групичка в детската градина. Познаваме се, защото сме съседи. Поздравяваме се винаги, приказваме си като се срещнем и два пъти сме пили кафе, но до тук. Това го изисква добрия етикет. Не бих я допуснала много близо до себе си, не от страх или ревност, а просто защото онази история с мъжа ми стои между нас. То се усеща, че и двете се притесняваме една от друга. Не ревнувам, защото историята им е била много кратка, лишена от всякакви чувства и от двете страни. Той е щял да се ожени за нея, защото годинките му напредвали, а Голямата любов все не идвала, а тя, за да се отърве от деспотичния си баща. След годежа са живели заедно един месец, след което станало ясно че не се разбират никак. И така. И вярвам в любовта на мъжа си, защото и аз я изпитвам същата. Но, приятелки - не.

Точно така - подкрепям TALI1 напълно !