Къванч Татлъту/ Cesur ve Güzel/, минали и бъдещи проекти и партньори-68

Преди няколко години кучето ми Чара почина от рак. Беше на 16 години и я наследих след като баща ми си отиде от този свят. В последните й дни с дъщерите ми дежурихме на смени при нея денонощно,
защото само ако някоя от нас затвореше очите си от умора, тя започваше неистово да лае. Толкова страдаше, че се наложи евтаназия. Още имам угризения, но страданията й бяха ужасни, а докторът каза,
че е нехуманно да я оставим сама да си отиде.

Години наред отказвам на децата си да им взема куче,защото изключително тежко преживях смъртта на моето в детството си,не мога и за миг да допусна що за психика трябва да имаш,за да нараниш умишлено ....

Не зная как е по другите държави, но у нас наистина никой не го е грижа за тези дечица ... държавата абдикира тотално ... решиха да ги пуснат в масовите градини и училища, уж да се социализират, ОК , няма лошо, но защо не им осигуриха специалисти, които знаят как да им помогнат, а натовариха обикновените учители , които нямат понятие как да го направят ? Във всяка група в нашата
ДГ има поне по едно, две, дори и три такива деца ... честно казано е ужасно трудна работата ни, когато имаш дори само едно такова дете, аз съм с едно, групите са претъпкани, понякога ми идват 35 деца на ден, шума ги дразни неистово и те не се чувстват добре в тази обстановка, често изпадат в криза    Да не говорим, какво е, когато излезем навън, очите ми са все в него, защото не се знае какво ще изяде от земята, на къде ще хукне, а останалите деца ... молим се  Господ да ги пази   Не е честно някак си - нито спрямо тях, нито спрямо другите деца - такива деца трябва да имат придружител, който да се занимава единствено с тях, да разполагаме с помещения, в които да им е осигурена база за работа с тях със специалисти, да могат да излизат  от време на време от шумната среда, когато е необходимо, а ние какво - отпуснаха ни скоро ресурсен учител и психолог, които идват два пъти седмично,  вземат ги за по 15, 20 минутки  и толкова. Така ли ще им се помогне ? И това го пиша за деца, които имат поставена диагноза, а за колко още родителите не признават, че децата им имат проблем, а ти нямаш право да им кажеш, че трябва да им се обърне внимание на време ... Но, най- тъжното е, че не мога да  помогна с нищо, защото не зная как, не съм завършила дефектология, давам му единствено любов и внимание на моето момченце в групата, то е много любвеобилно и все се гушкаме ... и това е   Извинявам се, че толкова се разпрострях, но тази тема ми е много болна, за това му се радвам на Киво, че точно този наболял и постоянно растящ проблем е избрал за филма си, за тези деца трябва да се знае , да им се помага, на родителите им също, защото е ужасно трудно. А представям си, ако сценария е негов, както се надявам