Следродилна депресия

какво е пък това "следродилна депресия"?

Ако може някой да разясни ще се радвам да се просветя.

да го знам, вторият път да се пазя, ако е заразно.

Ne znam sega kak shte e , no kogato rodih sina mi njamah vazmojnost da razbera shto e rodilna depresija i dali e izrazena pri men! Sled kato ni izpisaha ot bolnicata me nagromoliha rodnini - uslujlivi i vseotdajni, bebeto reveshe bez da spi izobshto! Ako trjabvashe barzo da otgovorja kak se kazvam, povjarvajte mi, shtjah da imam zatrudnenie sas spomenite!!!

Pela
Все едно да попиташ някои луд дали се чувства луд и от каква точно псих. болест страда.
След раждане доста неща в живота на една маика се променят.На първо място се чувстваш отговорен за това беззащитно същество, страхуваш се да не му навредиш по някакъв начин, самият ти малко или много минаваш на втори план, хормоните ти не са в ред и мн.др. такива неща.
А ако се затвориш и в къщи за 1-2 години по-лабилните жени наистина изпадат в странно състояние.Особено ако мъжете не помагат.За мое щастие мъжът ми е наясно , че ако не ми помага ще лудна и тогава тои също няма да се чувства добре с такава жена в къщи.
Аз нямах време да стоя в къщи и да се депресирам - още от 7 ден трябваше да работя (ходех си с помпата в чантата....) Но и досега паля доста бързо и не винаги съм справедлива спрямо околните.Това може би е израз на някаква депресия.Улавям се,че смятам че единствено аз мога наи-добре да се грижа за детето , а със сигурност не е така.

             

Благодаря ти, mama Kenga нямах това впредвид. Просто исках да проуча въпроса и да получа компетентното мнение на препатилите, а не на тези написали книгите.
Не искам никого да обидя или нараня и предварително го заявявам. Просто исках да науча как е минало при вас.

Исках да кажа, че си мислиш,че си добре и наред , а всъщност имаш следродилна депресия.(като лудите, които не се усещат, че са луди)

Всеки от нас когато изпадне в подобна дупка наречена депресия, не може да си даде сметка, не осъзнава състоянието си. И как иначе? Нали когато се осъзнаем, сме направили крачката към изхода от дупката.
Тази тема ме кара да споделя нещо с вас, нещо за което искам да предупредя - не бива никой да се плаши, напротив! Добре е да знаем повече за себе си, за възможностите си, които всъщност са действително огромни, и зависят единствено и само от нас!
Преди 12 години родих преждевременно. Бебето можеше да бъде спасено, но понеже докторката не благоволи да ме изроди, понеже родих в подлога /уж мъртво, а то си изплака/, понеже го занесоха в кувьоз след около два часа....то си умря. Около три дни след преживяното помня само как ходех по коридорите на болницата и търсех някой който да ми помогне. ИСках да накажа докторката, акушерката...исках да убивам...В следващите няколко дни изпаднах в състояние от което сега се плаша истински! Единственото ми желание бе да умра. Кроях си планове как ще го сторя, как ще отида при рожбата си и как ще се грижа за нея. И така докато една вечер след свиждането на мъжа ми припаднах в коридора на болницата. Започнаха да ме тъпчат с разни успокоителни. Изпаднах в една унесеност, станах кротка, не питах вече за нищо и никого...превърнах се в едно инертно съществуване. А докторите така и не ме изписваха. Спаси ме една жена, която никога няма да забравя! Просто дойде една вечер при мен в стаята и ми говори около час. Плаках, разказвах и...няма да повтарям думите и...само ще кажа, че на другия ден се разписах и си излязох от болницата. След диагнозата която ми бяха сложили, за три месеца успях да се преборя с всякакъв вид бюрокращина и невъзможности...осинових дъщеричката си, която сега е на 11 години. Повярвайте ми, никога не съм се плашила така от себе си, както и до ден днешен като се сетя какво безразличие изпитвах към живота си в ония мигове. Винаги има начин! Просто трябва да го търсим!
От тогава си имам едно правило, което се опитвам да спазвам - когато съм най-отчаяна, когато всичкото лошо ми се е струпало на главата си казвам: ей от този момент нататък ще ми върви! Не казвам че е лесно, но отговорно заявавам от опита си, че няма невъзможни неща. Всъщност винаги има хиляди причини за да не сторим нещо, и само една за да го направим...
Дано съм успяла да бъда полезна някого...

Между другото има ли тук бременни с термин около 20 септември?

Айде и аз да кажа какво ми беше. Като родих се чувствах страхотно. Раждането беше сравнително леко, мина времето в което стоях да ми изтече системата и трябваше да ме качат в стаята. Връчиха ми бебето, возиха ме нанякъде, почти ме хвърлиха на едно легло, дадоха ми бебето да го кърмя, оставиха го после в легълцето до мен и си заминаха /беше събота, около 20.30 часа/ Бебето ревна, до 3ч. през нощта не млъкна, аз сама - извиках акушерките, те ми се накараха / "Ми ще реве, нали е бебе, какво искаш да прави?????/, но не ми казаха какво да правя като плаче. Бебоча не спря да реве до вечерта на следващия ден. После си млъкна, наддаваше добре, спеше си - бебе мечта. Изписаха ни, прибрахме се, мама вкъщи готви, чисти, аз мляко- още едно да кърмя, мъж ми ме гледа в очите - чудно Е да, ама след ден, два като се побърках - майко мила. Чела съм, слушала съм за депресиите, но съм си мислела, че на мен - трудно. Аз съм доста спокойна, не се панирам веднага, изобщо - голям, зрял човек. Започнох да нареждам едни от сорта : "Ето детето плаче, сигурно кърмата ми е отровна, защо го родих това дете, само да се мъчи, аз не ставам за майка, аз за нищо не ставам     " и всичкото това гарнирано със сополи и сълзи. Мъж ми седи вкъщи, успокоява ме /а той изобщо не е такъв по принцип/, а аз и по него викам - "Донеси ми хляб!", той носи "Сега защо ми о носиш тоя хляб, неможа ли да ми донесеш салам" и много подобни. Слава богу това трая около 3-4 дена и започнах да се успокоявам.
Много дълго стана, но предполагам, че да, аз имах следродилна депресия и затова сега на мъжете на всичките ми бременни приятелки казвам, че трябва да са много, много търпеливи.

На мен ми се ревеше още в болницата! А като се върнах в къщи и видях свекърва ми как ми е пренаредила цялото жилище ми идеше да рева с дни.После малкия плачеше нощем и тя все търчи да го носи на ръце да съм можела да си почина-а на мен ми става още по-гадно.Все ревях на мъжа ми че за майка не ствам,че детето все реве а аз не знам какво му е! Но за няколко дни ми мина и след като свеки си замина се успокоих съвсем и дето се вика се взех в ръце!
Така че да,имах следродилна депресия,и си мисля че са малко щастливките дето им се е разминала!

Мила Надя, ако мога да те успокоя-наистина няма да е точно така с второто ти дете . Не казвам, че в началото след раждането няма да те боли доста дълго или че ще се чувстваш слаба и сексапилна   , но поне ще се чувстваш по-уверена в собствените си способности да се грижиш за малкото си съкровище и ще си наясно, че отново ще си възвърнеш фигурата и самочувствието, че си привлекателна

Сигурно има и такива, на които им се е разминала, но аз така като се замисля май не познавам . И при мен имаше сълзи, чудене как ще се оправям с това дете, пак сълзи и след няколко дни пък ме изби в другата крайност - изпадах в истеричен смях почти непрекъснато - абсолютно всичко ми се виждаше супер смешно и нон стоп се хилех като пача:) Вечер за разтуха пак поплаквах и така около 2 седмици и някак ми мина, незнам как.
 Всичко си идва от хормоните, миля аз, пък и от всички нови емоции. Преживява се:)

Аз не знам дали съм имала следродилна депресия или е била комбинация с нещо друго, но факт е, че много по-трудно понасях всякакви забележки, чуждото хленчене, собствената си несигурност. Така се случи, че сама се грижех за почти всичко, а любимият беше изпаднал в по-голяма душевна криза от мен, та и с неговите болки трябваше да се справям. Това ми изглеждаше страшно нечестно (кой ли ме пита ) и върхът на депресията ми беше като с максимално удоволствие счупих няколко буркана в мивката   (иначе, преценила съм къде най-безболезнено да ги счупя    ). После мъжът ми свали де що имаше звезди от небето (каза, че той ще готви, чисти, простира и т.н.), аз не че му повярвах, но поне не слушах станалите стандартни оплаквания, които ме вбесяваха. Е, сега не е по-различно, но ми остава малко енергия да измисля някой номер така, че да не върша всичко сама  

Урокът ми до този момент е: не се жалвай, защото може да те настигне нещо по-страшно, радвай се на това, което имаш (винаги имаш много!) и в никакъв случай не изпадай в другата крайност на самодоволството (един от най-гадните според мен пороци)

Ха, като отидох да раждам, операцията по бръсненето ми се видя най-джелатското нещо в живота ми, връх на наглото вмешателство в скъпоценното ми тяло. Е, сега не мисля така