До мамите на плачещи бебета - разказа на една много изнервена и отчаяна мама...

Искам да си споделя надълго и широко с вас това, което ми се случва. Повече от месец искам да  отворя такава тема, но все се чудех как точно да я формулирам. И накрая реших, че искам просто да си поговоря с вас за това, което ни се случва на нас - майките! когато бебетата прекалено много плачат. С когото и да си говоря - няма да ме разбере така, както вие бихте. А и вече много съм издразнена от "добронамерени" опити да ми се помогне от рода на "Ама да не ти е нехранителна кърмата?"  или "Ти сигурна ли си, че бебето не е гладно?"  и разни такива, на които трябва да обяснявам всичко, което знам за кърмата и то вече разговора става друг....

Та, меко казано - много ми плаче Момчил. Прекалено силно казано - откакто се е родил Момчил, живота ми стана ад. А истината е, че Момчил реве нон-стоп когато е буден, с изключение на случаите когато го къпя, подмивам, събличам (но не и обличам!), подхвърлям, танцуваме, пеем, смеем се, надвикваме се, говорим си, гледаме реклами по ТВ или клипчета на компютъра, когато сме някъде навън или на друго място. Има още доста ситуации, в които сме добри и весели, но повярвайте ми - те минават адски бързо! Останалите часове (като съотношение) са много повече. А тогава е лошото.
Много съм си мислела да запиша в mp3 формат как плаче Момчил и да го ъплоудна като приложение за тази тема. Но смятам, че ще е прекалено. По-добре да пробвам да го разкажа. Става въпрос за силен, пронизителен рев придружен с ръмжане и дране на гърлото, понякога дори се стига до кашлица, почти винаги се засиняваме, от очите текат реки от сълзи, понякога (понеже бърка в тях с пръсти и се дере междувременно) едното се замърсява и после пък го лекуваме с капки. Отвратително и непоносимо е, момичета. Това е наложителен рев от яд, че не е неговата. И да ви кажа, наистина се убедих, че е така, защото като го имунизираха и направи реакция - два дни той плака по съвсем друг начин - нормален бебешки жален плач.
А иначе, при ежедневния рев, той опъва ръце и крака и се дере от яд, целия почервенява, като застана пред него и почна да му говоря - той се смее с устата, но продължава да реве и пуска още повече сълзи.
Звучи жестоко, нали? Наскоро имаше подобна темата и една мама беше казала: смятам, че е жестоко да се остави бебето да плаче.
И на мен ми стана толкова тежко, че аз не мога да си подобря положението и моето си плаче ли плаче.

Не знам откъде да почна и как точно да ви разкажа какво става у нас.
Сутрин, например, се събужда и започва да реве да стана АЗ и да ме вижда. Слагам го да лежи до мене, но това не му стига. Иска да стана и да си играем. Или поне да го изправя. Ако не - блока вече ни чува. А аз едвам издържам в стаята.

На ръце не съм го носила, не съм го учила, но детето си е такова - иска да го държа. Вечер баща му се опитва да го вземе, но той реве от него и все вика МАМА,МАМА и реве силно и мъжа ми е в шах просто.

Когато приготвям на големия закуска или обяд или квото дойде там - пак съм едноръка (Алекс държи хляба, аз с ножа внимавам да не го порежа, защото му режа филия с една ръка. Познайте кой е в другата.) Алекс вече е много изнервен от рева на малкия. И гледам поне в негово присъствие да осигуря някаква тишина.

Когато ям, ям с едната ръка. Защото, ако той не е на масата с нас, а на люлката, в стаята, до масата!, ние - останалите - вече не се чуваме какво си казваме.

Избягвам да го нося и да го взимам, въпреки рева му, но на 10-та минута става вече АБСОЛЮТНО НЕПОНОСИМО! Аз често си изпускам нервите - започвам да пищя, да крещя, да рева, комшиите ни слушат редовно , понякога не го взимам и се подлагам на безкрайни минути мъчение. Друг път го взимам, защото се налага - примерно - ще излизаме и ще го обличам или пък телефон звъни и трябва да се чува какво говоря /често пъти от дугата страна не ме чуват/ 

Реве и нощно време - да лежи до мене, да стана да го взема, да суче макар и по 1-2 мин. А се буди на 15-20 мин. и мене вече ме боли глава от това нощно НЕспане. А сутрин пак рано ме буди.

И така, той ВИНАГИ реве, аз с този рев не свикнах, че да си го имам като фон, защото той не енещо монотонно, а нещо бррррр - не, няма описание просто. Абе, дране! Томно както прасе пищи преди да го колят, ако сте чували.

Та поради тази причина, аз все си изоставям всичко, че да не реве Момчил. Момчил имаше колики, Момчил беше тръгнал да прави пъпна херния, Момчил щял да се изнерви от реването. И аз - все над него и около него, максимално стараейки се да не го държа в ръце. Но, както казва на шефа ми жена му - явно си е до детето. Тя има три деца и трите й са били такива. Е, и моето е такова.

Доста са хората, които се наложи да погостуват у нас, откакто се е родил малкия. Всички бяха повлияни от този рев. Сестра ми, всеки път, когато Момчил зареваваше, започваше да се кара с мен високо. Каквото и да правеше, тя изоставаше всичко и го взимаше, за да не се дере той, и каквото и да говорим през това време с нея, тя го избиваше на караница, а мен ме пришпорваше да изоставям всичко, което правя в това време /гладене, готвене, чистене и прочие/ и да взема детето, че тя вече не издържа на рева му.
Леля ми - ако аз си се занимавах с него, тя отиваше в другата стая и чакаше той да спре да реве. Ако аз нямах възможост да се занимая с него, тя го взимаше на ръце и чакаше да си свърша работата. Но ми призна едно - че когато той реве, тя не може да мисли, направо й блокирал съзнанието. И с мене е точно така. А като гледам - и с мъжа ми е така!
Братовчед ми - наложи се да го карам с колата. А Момчил много реве в колата, ако спра. Е да де, ама в Сф е пълно със светофари. На всичките червени светофари Момчил се засиняваше от рев и братовчед ми всеки път се притесняваше да не умре детето. Като слязохме от колата, само го видях как му треперят ръцете от напрежение - НЕ МОЖА ДА ЗАХВАНЕ ДРЪЖКАТА НА ВРАТАТА - така се бе изнервил.
Зълва ми - дойде си от Испания, спа у нас само една нощ и после каза, че не иска да й ходим на гости във Враца. Малкия бил много шумен!
Майка ми тотално ми отказва да ми го гледа, защото призна, че се страхува насаме с това детенце.
Леля ми го видя веднъж да се засинява от рев и така се изплаши, че почна да ми се кара на мене и после се извини, де.
А доктора ни - веднъж дори извика друга сестра, специална, да ни слага ваксината, защото сме били уникален случай на реване.

Но най-лошо това повлия отношенията у нас.
Аз съм безкрайно изнервена, ходя винаги вече несресана, прибирам косата, но не я реша. Зъбите мия само нощем, кат спи бебето. Ако имам сили да вляза в банята, след като той заспи - че пък и на гърда спеше до миналата седмица! Цял ден съм си с пижамата, събличам я само ако се наложи да излизаме някъде. А това става много трудно, защото един от най-големите плачове е точно когато се оправяме да излизаме навън. Тогава комшиите винаги се показват и питат какво става.  Срам ме е вече. До тоалетната и банята ходя с него и със шезлонга - иначе не става. И пак - мия се и се показвам от душ-кабината, за да ме гледа, че съм там.
Нервите ми са толкова разклатени, че разни хора, които срещам ми правят забележка, докато говорим, че си тръскам ръцете по навик от детето, че друсам количката, а той си спи вътре кротко, че като седя си друскам краката...
Вече ям огромни количества храна за 3 минути, че и по-малко - гълтам цели залци и ми присяда със сълзи, защото той в това време се дере на люлката, ако не ми е в ръцете. Вкус не усещам.
Малкия го отнася често-често несправедливо от мене...защото влиза в дестската стая и събужда брат си, а аз гледам поне в тези мигове да се разтоваря малко. Вчера загубих точно един час да преспя Момчил. Няма и 5 мин. както беше заспал и тъкмо си викам "сега го слагам в кошарката и отивам а се измия" и гоемия отвори вратата и го събуди - дойде да ми покаже, че е нарисувал елха 
Самия Алекс понякога спи при нас нощно време, в детската, защото мъжа ми често е в командировка. Това са нощите, в които това дете винаги пищи в сън - сънува кошмари, мечки го гонят, кокошки го кълват  . Подозирам, че е така, защото той цяла нощ се буди от рева на брат си и не спи като хората. И винаги като плаче малкия, големия му вика да спре  А да не говорим, че от моя страна той вече няма никакво внимание за игри и забавления, както правехме преди. Единствено, ако с баща си намери малко време някоя вечер - това е! Само едно ДВД и общо взето, сам си се гледа.

А мъжа ми ?
Долавям у него желание да ми помага с децата, с Алекс се справя превъзходно, но понеже това мен не ме облекчава никак физически, той се пробва и с Момчил - поне по няколко минути на вечер да го държи. Но никога не успява. Малкия реве до припадък. И става ужас за всички ни. Понякога го чакам да си дойде, зада се изкъпя, друг път - да ида до тоалетната, но винаги слушам в банята силния рев на Момчил, докато е с баща си. Та мъжа ми дава вид, че уж е спокоен, но аз знам, че това не е така. Той винаги ми прави забележка, че съм много изнервена, но в момента в който започне рева, той самия се побърква и не знае как да постъпи. Веднъж дори предложи той да свърши всичко сам, за да ме отмени, аз само да взема детето и да го гледам, зада има мир и тишина.
С него спим с по едно дете в различин стаи, за да са те бодри на другия ден - той - за работа, а Алекс - за детска. Нощно време аз си знам теглото, но не е и редно да притесняваме тях 

Какво ми струва това? Много! Много! Много!
Не знам дали заради рева на Момчил или от друго, но вечер, след като finally успея да го приспя, чистим апартамента, мием се и всеки бърза да си легне в стаята при детето, за да успея аз поне малко да поспя, докато бебето спи. Вече 4 месеца и половина с моя мъж не си говорим за нищо. Едно вечеряне на масата вкъщи, той - занимава се с Алекс и храненето му, а аз - осигурявам през това време тишината на масата, придържайки Момчил и това са нашите общи мигове заедно.
Вече не оставяме да си говорим, да си споделяме, понякога дори не зная, че през деня той е платил тока или телефона дори. Разбирам го на касите, на другия ден.
Доста общи решения обсъдихме и взехме с него през тези месеци, всичките обаче - през мобилните ни телефони.
Той сега започна да работи след работа на частно и се прибира вече и по-късно - мирише на масло, с работния гащеризон е, влачи куфарите с инструменти, и често е небръснат и вмирисан, като се прибира. Нямам място за съмнения - наистина работи. Парите ни трябват, но често си задавам въпроса дали не търси спокойствие в работа - извън /може би?/ неприветливия , шумен дом, в който живеем. И в тези вечери ми е най-трудно, защото сама приготвям вечерята, обслужвам и двете деца /хранене, миене, слагане за спане - докато малкия се дере!/, а после не заспивам, докато той не се прибере, защото все ме е страх, че е късно и е изморен, а шофира и кола.
Виня се, че си изпускам нервите пред него и пред Алекс, разказах на доктора, и той каза, че досега само това ме е спасило, защото с такова бебе трудно се оцелява. Агресията ме е спасила от полуда, а иначе имам нужда от 30 мин. на ден съвсем сама навън. Понеже не мога да ги имам - това ми е помогнало досега 

И затова казах в началото, че живота ми се е превърнал в ад.
Надявам се всичко това да прикрючи в момента, в който Момчил започне да разбира моите думи, да седи и да се заиграва с играчки, да познава и обича баща си. Явно, засега предпочита млекоцентралата пред таткото. И аз - нямам отлепване от него.

Надявам се след някой месец да затворя тази тема, с добрата новина, че нещата са коренно променени и живота ни отново е станал нормален, добър и дори щастлив.

Споделете имали ли сте и вие подобни трудни моменти, породени от непрестанен детски рев ...