Много трудна дилема

Ами понякога си точно това дърво, да.
И аз искам да стана ракетен инженер, ама ей на- не ми се отдават точните науки. Колкото и труд и постоянство да влагам, да, точно това дърво съм. Освен труд и постоянство, се иска и малко талант. Вярно, всеки може да стане шофьор, но не всеки става за шофьор. И е абсолютно неоправдано да застрашаваш чуждите животи, за да докажеш на себе си или на мъжа си-насилник, че не си точно това дърво. 

Не че е по темата, но тя темата вече не е по темата...
Пет пъти са ме късали мен на кандидат-шофьорски изпит. Три пъти на полигон през 1994-95 г. и два пъти на "градско" през 2014. През 2013 първият инструктор, при когото започнах повторния курс, направо ми заяви, че шофьор няма да стана, да съм се откажела. Той и други работи ми е заявявал, де, които не са баш така - примерно кое в Пловдив се приема за широк център и кое - за по-крайни квартали, само пример, че за други примери не се сещам. Смених обучаващата фирма, взеха, че ме пуснаха от третия път и оттогава карам по близо стотина километра всеки делник, градско и извън-, без досега да съм убила или ранила някого. Най-близкото до убийство беше, когато съборих стар прогнил телефонен стълб в началото на шофьорския си стаж.

Не знам дали наистина не мога да обяснявам хубаво или нарочно се правите, че не разбирате, но книжката очевидно е нещо, която я мъчи, защото я споменава още в първия пост. И да, точно това е най-важното в момента, а и занапред - да си докаже и повярва, че не е смотана, а изкарването на книжката е необходимата крачка към това усещане.
Да се справиш с нещо трудно носи удовлетворение, а да го зарежеш - потиска и сдухва, независимо в какво думи ще го облчеш, например "таксита бол, има си ГТ" и т.н, а дългосрочно е още по-вредно, защото ще предразположиш към провал и децата си, ще ги окуражиш лесно да се отказват, само защото на теб не ти е стигнала сила да се справиш и искаш да има и други до теб на лузърската скамейка.
С какви очи да кажа на сина си "вярвай в себе си и ще постигнеш всичко", когато с действията си му показвам, че можеш просто да клекнеш, да се обезкуражиш и да се примириш с по-малко.

Така... редно е да отговоря! Първо страшно много благодаря на всички, взели участие. Честно казано съм леко в шок от отговорите. Не, че не ги очаквах, просто така написано черно на бяло изглежда още по-стряскащо.
Мъжът ми е много мил и любвеобилен когато е спокоен и уверен. Когато го обхване паниката и страха е направо чудовище. Той е наясно със себе си, но категорично би отказал професионална помощ.
На мен постоянно ми повтаря, че го изнервям, че съм...бавна, че реагирам вяло и прекалено спокойно за всичко. За шофьорската книжка лично той много ме сръчкваше да си я извадя. Аз обаче...не мога. Чисто психологически не мога да преодолея пустия му страх и ужасно притеснение като се кача на шофьорското място и в резултат на това съм късана на изпита не един или два пъти. Той ми вади душата за това нещо, буквално всеки ден. Постоянно ми повтаря, че не съм инициативна, че работата ми е смотана и трябва да я напусна заради някоя по-хубава, и най-вече да си седя вкъщи докато малкия поотрасне и спре да боледува. Съвсем доскоро, даже по-точно миналата седмица, отново бяхме в болница с него заради пневмония. През това време татко му се побърка вкъщи от притеснение, постоянно ни повтаряше как като се приберем много ще ни глези и двамата, как нещата ще се подобрят и т.н.
Сега малкият си е вкъщи и го гледа баба му (свекърва ми). Баща му се сърди, че аз съм се върнала на работа. Според него аз трябва да си стоя вкъщи при детето.
Ох, много е оплетено. Ситуациите са много, аз не мога да ги опиша всичките. То не е и нужно, де- никой не е длъжен да ми чете ферманите Най-общо казано- винаги и за всичко съм му виновна аз. Сутринта след цялата тази караница започна да се извинява на децата, но не и на мен. Проблемът винаги е в мен- в моята нерешителност, неинициативност и смотаност.

Но трябва да се подплати с доказателства, че той е насилник.