Оковите на майчината любов

Този ти цитат имам предвид.

Стиснатите "деца" не гледат на света по начина, по които ние (допускам "ние"-то), защото когато основната роля по формирането им е била на родителите, те са ги програмирали по съвсем друг начин и после е много много трудно да видиш и усетиш наистина, че нещата, които се изискват от теб и начинът, по който си третиран, не е окей.
Пак с уточнението, че не говоря за побоища и отявлен тормоз.
Това, което казвам, е просто, че не можеш да влезнеш в обувките на такива индивиди, гледаш отстрани и си казваш "Ама това е абсурдно отношение". Ами, да, но от твоята позиция на здрав и непотискан човек.

Не съм имала намерение да репликирам специално някого и да споря, също изказвам мнение и ползвам изказването ти за отправна точка за разсъждения. Не знам защо реагира така
Може би не е уместно коментиране на отминала вече "подтема" чисто етикетно, но в никакъв случай не ми приписвай едва ли не лично отношение и как искам да те злепоставя и подобни.
Много насериозно сте се взели бе, хора
Това, за което се говори в цитата- родители, стиснали децата си, за мен е токсично, защото се постига с подмолни тактики, манипулации и недостатъчна заинтересованост от детето като отделен индивид.

Върнах се, за втората част визирам поста на Бояна, че има отървали се. Дано поне тя не приеме разсъжденията ми като нападание на личността ѝ.

Хубаво е децата да опитват, да могат да избират, но забелязвам, че има някаква либерална мода децата само да опитват. Ако е спорт или друго занимание, което се предполага, че е добре да се практикува и само да се избере вид, не е особено полезно детето да се отказва по всяко време. Може да опита 3-4-5 пъти и да каже дали иска и след това да остане проект за половин или една година. Иначе няма смисъл. Всеки спорт, език, дейност, има трудни моменти и много деца искат да ги пропуснат, а ако не могат да се откажат. Така накрая само ще са опитвали.

Само вметка. Иначе никой не е длъжен зорлем да става спортист, ама е хубаво да се спортува. Например. Затова са гадните родители, както и за да се учи и да се пишат домашни, да се правят нещата навреме и тн. Ама ако този терен стане сцена за някой комплексар, може да иска и цял живот да властва на нея. Въпросът е детето като порасне дали също ще харесва това, т.е. да не носи отговорност за нищо, или не.

Уф, поредните измишльотини на психолозите е това с токсичните родители! Вече тях ги смятам за токсични - когато вляза в книжарницата, и цели стелажи са с такива книги - то не бяха токсични, то не бяха амбициозни, то не бяха как да си родител на момче, пък как на момиче... бабината им трънкина! Ако сега трябваше да ставам родител или имах малко дете, щях да искам да се гръмна от толкова много тормоз от страна на всякакви знайни и незнайни психолози-писачи върху бедния родител-читател.  Само вменяват чувство за вина у майките, все едно са някакви малоумни същества тези майки, които нищо не знаят, нищо не разбират. Всички деца правят глупости, държат се безобразно на моменти, мрънкат, тропат с крак, умилкват се и като цяло нищо човешко не им е чуждо. Единственото, което е нужно на една млада майка е, да се старае да запазва спокойствие, а ако не може, просто да се опита да излезе от стаята, за да не ескалира напрежението в много невъздържани реакции, за които после дълбоко да съжалява. То затова бабите и дядовците са толкова спокойни с внуците, защото вече са преминали и преосмислили своето родителстване и са разбрали, че са се ядосвали за неща, които не са си заслужавали, но на момента са изглеждали световна катастрофа от засегнато родителско самолюбие. Както казва една песен don`t worry. be happy. Децата порастват и когато колелото се завърти да дойде техният ред да са родители, тогава вече разбират защо са били "карани" и "оковавани", и че в тогавашните ситуации техните родители са постъпили така, както е било възможно, а често и наложително, за да не стане по-голяма беля.

То има такива, ама обикновено са само по един и книгите за тях са за психиатри.

За останалото вече и аз писах, възрастни хора не могат да извиняват постъпките и изборите си с родителите си. Всички родителите правят грешки и както в историята като наука, така и в личната история, щом е минало времето е много лесно тези грешки да се видят. В момента на сгрешаването, обаче това е бил единственият логичен и добър избор. Та тия неща могат да служат като обяснение при психоанализа, ама не стават за извинение на нищо при пораснали хора.

Всеки възрастен таи някакви детски обиди към родителите си. Някои си ги казват или прощават, други си ги носят и отмъщават капка по капка на родителите си, докато са живи. В този смисъл дали няма и токсични деца?

О, има, и още как. Има деца, които са истинска прокоба за родителите си. И по ирония на съдбата това най-често са много добре гледани деца. Просто някъде посред всичката грижа полагана за тях те са заблудили, че не като деца и докато са деца, а завинаги са единствено важни в света. И не винаги може да се твърди, че вината за това впечатление е у родителите. Просто развитието на едно човешко същество не е предсказуемо. Едно ще травмира едни и ще развие други, друго, съвсем хубаво, може да помогне някой да се превърне в чудовище.

Отдавна се опитвам да накарам приятели психолози да драснат по някой ред по две любими мои теми – травмите на родителството и положителните "травми" от детството. Другите неща всички ги знаем, но за тези не се говори много, защото няма лек. А понякога и знанието е, ако не лек, то поне утеха.

То си е рисковано за психолозите да пишат точно по тези две теми, защото е все едно да си подритват дипломата и трудовата книжка.
Според мен в момента е много трудно за един нормален човек да бъде родител, особено откакто го измъдриха на официално ниво това с родителския капацитет. Един що-годе образован родител, да кажем с поне средно образование, нормален и загрижен на съвсем човешко ниво, бива засипван с конкретни или скрити изисквания и оценявания от кого ли не. Човек все по-трудно може просто да живее с децата си.

А, за можене може. Просто не трябва да обръща внимание на глупости. Така или иначе човек е такъв родител, какъвто може. Особено за майките важи правилото, че винаги правят най-доброто, на което са способни. Дали е достатъчно е друг въпрос, но огромната грешка, която правят всички е да изхождат от идеята, че в тази работа нещо би могло да бъде съвършено. Не може. Дори на теория. Затова е хубаво човек да си следва онова, на което е научен в семейство, и без това по инстинкт ще прави него. И ако е бил наистина жертва на нещо да се лекува преди да има деца, не след това.

Мисля, че смесваш нещата.
Говорим за амбициозните родители, които налагат виждането си за "правилното" образование и " правилния професионален път в живота" на детето си, а не за възпитанието.
Интересно ми стана, че реално не държиш на последното и не те интересуват първите 7 години, които трябва да го оформят като човек, но родителското самолюбие не ти позволява да го оставиш да реши само какво иска да стане.

На кое не държа? Много дори държа на първите седем години, а докато дойде ред до правилното образование и професионален път, детето обичайно в  гимназиална възраст. Амбицията също е възпитание, също и виждането за професионално развитие. Може би единствено избор нямат децата, които са  в няколко типа професии, които изискват много ранно започване и всички вкъщи са с тези професии, примерно цирковите фамилии или спортистите, защото децата от раждането си са в тази професия и в този начин на живот. Но всичко друго като професия се формира в седми клас, когато се прави изборът за гимназия, а гимназията често оказва ключово влияние върху последващите събития в живота като професия. Докато дойде време за гимназия има 13 години отглеждане, възпитание и опитване на разни неща. Дори в музикалното училище можеш да кандидатстваш в гимназиален курс.
Никой не оставя детето си да избира изключително самостоятелно, най-малкото защото това дете е продукт на семейното възпитание и социалната  среда, в която е живяло до момента на избора. Всички навремето сме си мечтали я да бъдем боклукчии, за да се возим отзад на камиона, я чистачи, за да мием с големия маркуч, я нещо друго. Но никой родител не е казал "ми, хубаво, супер е да си боклукчия, следвай мечтата си". Дете на образовани родители и в такава социална среда е най-вероятно да избере гимназия, която е вероятно като тип на завършените от родителите, също и да избере професия, която е пак от някакво ограничено множество. Вече съм писала за случая с източните езици, но в повечето случаи такива емоционални желания биват анализирани от родителите и детето и  в крайна сметка повечето младежи, изкарали особено високи оценки на изпитите, записват някоя гимназия с по-разпространен език, а не с екзотичния корейски. Изборът не е избор от класификатора на професиите, а от един много тесен кръг професии, свързани с образование, най-често висшето образование в много семейства вече изобщо не се коментира дали да бъде записано, а се коментира какво да бъде записано.

С извинение, но изборът на професия при българския родител е свързан най-вече с едно много тясно мислене за състояние на "недостиг", тоест, че има там някакви добри и закътани местенца, за които трябва да се драпа. А истината е, че ако имаш способности (Боже! ако знаех сега корейски- днес ми изтрябва) работа има за целия китайски и корейски народ отгоре. Дори и да си от художествена гимназия. Познавам арфистка, завършила в последствие техническа специалност, след музикалното. И много други варианти.

Да си продадеш способностите е много по-важно от това за кой византийски пост те е гласила мама и как татко те е виждал като част от кастата на българските мандарини.

Твоето е малко като "ако баба ми беше мъж". Ми, не е баба ти мъж, и ти нямаше да отидеш в АУБ, ако знаеше корески, а не английски. Или сега, от дистанцията на времето, си представяш как хем учиш корейски, хем английски, и нищо няма да се промени в живота ти до днешния момент, освен това да занеш и корейски? Всеки познава всякакви хора, и нас ни познават някакви хора и вероятно ни дават за пример, ама какво от това? За мен най-глупавото е да се гледа настоящото положение с професиите и да се правят опити за прогнозиране за бъдещи някакви пазарни състояния. Сега изведнъж стана модерно всичко живо да става програмист, ама преди трийсет години програмистите бяха изключение, а специалности по програмиране нямаше. Имаше една математика и информатика и един техникум към ВМЕИ, дето сега е ТУЕС. Останалите са самоуки още от времето, когато в училище имаше само Правец.

Друго имам предвид: че независимо от образованието, можеше да намеря начин да го пласирам. Тоест дали ще е корейски, художествена гимназия, друго нещо- именно фактът, че днес професиите са гъвкави ме кара да твърдя, че трябва да се учат най-вече способности и да се гледа по-малко в коя ниша може да се навреш, защото нишата може да я няма след 10 години.

Преди 10 години беше мода банково дело, след 10 години всички банкови дела може да ти ги върши софтуер и въобще да не ти трябват учили в Свищов касиерки или в офиса да ти попълват бележки.

Това с модата е едно, но това с независимо от образованието изобщо не е вярно. И може да е било вярно по соц време, но сега изобщо не е. Хубаво е човек да има поне едно образование, с което наистина да може да изкарва някакви пари. Дори това образование да е за водопроводчик или електротехник, но има занаяти и професии, които не се влияят от модата и не е лошо човек, освен творческа и всестранно развита личност, да умее нещо, за което винаги да може да получи пари, с които да живее.

Ами не знам дали вече има образование, с което винаги да може да изкараш пари и да не те изместят...занаятът е друго нещо, аз говоря за висше образование.

Едно време имаше максима, че който държи поялник, гладен няма да остане, обаче дойде време и електрониката се "шие" от машини, не се поправя, а се подменя...та така.