"Семейството е всичко....."

И аз като теб.

Щото тука са се наредили едни жертвоготовни майки, съпруги и дъщери, че чак се стреснах. Вярвам, че някои са такива, други лицемерят, но аз като цяло залагам първо на АЗ.

Аз пък леко им завиждам на многолюдните и сплотени семейства, които поддържат здрави връзки помежду си. Да, често си досаждат, поотделно може и да се оплакват един от друг, но иначе се държат здраво свързани и действат като едно цяло.
И на такива хора животът им е много по-лесен и по-успешен, поне по мои наблюдения. Стига един да издрапа до някакво ниво или някакъв пост, лека-полека издърпва и урежда цялата рода до девето коляно.
Казват, че в някои министерства назначенията са на този принцип – всички са си роднини. В полицията също е пълно с такива, дори в частни фирми, където поне на теория би трябвало назначенията да са по кадърност, а не по роднинска линия.
Та за такива хора наистина семейството е всичко, защото извън него просто ще загинат.

Може, Сия, признавам, че има такива. Тук говорим всяка за себе си. Аз не го мога.

Свидетел съм на двете крайности.

Моето собствено семейство е не особено задружно. Самата аз трудно ги изтърпявам за повече от час-два. Не, че не ги обичам. Напротив, обичам ги доста, но баща ми с годините се превърна в хейтър от класа, а брат ми залитна към алкохола. Майчицата ми се затвори в себе си в стремежа да оцелее в компанията на тези двамата. Аз се съхраних като личност именно защото от рано се измъкнах от тази обстановка. Но пък си знаем да не се занимаваме излишно. Чувам се с майка си през два-три дни, баща ми ми звъни по рожденните ми дни само, а брат ми като закъса за пари. Ако някога имат нужда от помощ, знаят, че могат да разчитат на нас, но не ни занимават много. Само ако наистина вече няма накъде.

От другата страна са семейството на съпругът ми. Задружни до непоносимост. Там цари повсеместна обич и хармония. За 14 години не съм ги виждала да се карат за нещо, приеха ме като родна дъщеря и сестра и направиха всичко възможно да ме интегрират. В резултат сега и в огъня бих влязла заради тях. Нооо ... там ако забравиш да се обадиш примерно 2 дни се наблюдава леко цупене. Отделно разчитат един на друг за всичко ... буквално всичко. Примерно ако днес няма да успее да отиде някой да си вземе дрехите от химическо, задължително се звъни на някой друг да я свърши тази работа. Удобно, неудобно няма значение. Трябва да се свърши. Те буквално зависят един от друг и това малко ме притеснява понякога, но май може да се преглътне. Другото, което ме притеснява е, че за мен ММ е пред всички, а аз съм поставена наравно с другите от семейството му. Лично за мен е ОК, но ако дай боже успеем да си направим детенце, хич не ми се иска и то да е наравно със всички останали.

Аз съм като Янтра.
Най-важна съм си аз.
Така съм си подредила нещата, че да не завися от никого.
Не намирам лична полза от голямо и сплотено семейство. По-скоро минус е за самодостатъчен човек.

Човек винаги трябва да поставя себе си на първо място. Така е по-добре и за хората край него. Не съм го постигнала още, но вървя натам.

Явно зависи от опита в живота.За мен семейството е всичко.Аз съм изсрасла в голямо,сплотено семейство.И до ден днешен е такова.Събираме се по празници и различни поводи и ни е страхотно.Там е подкрепата  и чистата обич,от която понякога имам нужда.Имам  три сестри и брат,всички семейни и с деца.Имам майка,татко,баба и дядо.Съпруг с когото съм от дълги години и моето най-мило,синът ми!Е,поради голямата бройка на най-близките,ограничихме малко по-далечните роднини.

За мен семейството ми е децата и съпруга, вече повече от 30 години.Човек не влиза в нечие семейство, а си създава свое.Аман от големи семейства и събирания . Свекървата преди години сподели, че синовете и, трима на брой, били мнооого привързани към семейството си.Аз тогава млада и неопитна реших, че са привързани към семействата, които са създали:joy: Ами не съм разбрала, били привързани към мама и тате .Голямото и "привързано " семейство все имаха някакави нужди и проблеми за рашаване , които се отправяха към нас. На дъщерите съм казала , добре са дошли, ноо първо да си гледат мъжете и да си организират празниците по свой вкус с млади хора.Безкрайното водене на половинката в голямото семейство, води до отегчение и раздори в твоето.

Винаги съм се чудела какво се случва, когато в голямото и сплотено семейство хората започнат да се променят, да следват свои пътища. Един от проблемите на сплотените семейства е, че като че ли спъват част от стремежа за растеж. И си се натискат на топло и сплотено. Е, освен ако не са масово амбициозни и не завардят капии в държавната администрация, както писа Как'Сийка.

Изпълзяват змийчетата, завист, злоба и ненавист. Няма начин всички да са на едно ниво.Едните се тормозят, как така тя/той успя пък аз не.Следват натиск от мама, тате, помогни на брат си/сестра си, племенника, ама дали може или не няма значение, коза ностра.Това е докато са живи доайените, свекъра, свекървата/тъста, тъщата. Доста време измина от сагата на Гераците, ама май сме си все там.

Тоест задружното семейство се превръща в "кофа от раци"- който иска да избяга, другите го дърпат надолу...

Сещам се за наши съседи, които съседите наричаха, че живеели като в "бялата мелница" - от рекламите на едни продукти в Италия, наблягащи на задружното семейство, в което всички щастливи закусват и т.н.
Дизайнерска къща, хубави професии, двамата като по списание, малка дъщеря и т.н.
Една сутрин кварталната общност разбира, че те се развеждат и че красивата съпруга вече няма да живее в също така красивата къща, защото иначе възлюбленият й още от ученическите години съпруг потърсил любовта в други обятия.
Понякога не се знае, какво се крие и зад най-красивите огради.

Абсолютно, собствен опит.

Под "семейство" какво точно се разбира тук - това, което сам си създал, или в по-мащабното измерение, цялата рода, демек...За мен първото е вярното. По второто значение в никакъв случай (пак за мен).

Няма как да съм задружна и сплотена с хора само защото са ми роднини. Сори. Животът е твърде кратък за губене на нерви в опити да влезнем в клишето, ако отсреща няма стойностни спрямо собствените ни критерии личности. Не виждам смисъл да се търпи каквото и да е, което не е по вкуса на човек, щото другия бил от родата, видиш ли. Явно и аз съм от тези, дето АЗ-ът им е по-важен.

А не е като да не съм опитвала, напротив - и мен ме тряска хормонът на щастието при мисълта или гледката на картинки с огрооомното щастливо семейство, особено по това време, когато от телевизията бъкат основно такива сладникави филми. Животът обаче не е просто такъв филм. Около себе си имам ужасно много примери как голямото семейство вместо голямо щастие, е голямо проклятие. Буквално. И колкото по-далеч, по-добре. При мен е същото. Роман мога да напиша, но едва ли има нужда...не са изключение някакво ненормалните отношения в семействата, а по-скоро част от тенденцията на овълчените и изгубили човещината си хора. Стана твърде масово обаче и това е много тъжно и плашещо...