"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

28. Баща ми звъни рано сутринта с новината, че сестра ми е в болница и може би всеки момент ще роди - 13 дни преди термин. Краката ми се подкосиха за секунди. Най-дългите ми 6 часа в живота и как само исках да се добера до нея и просто да съм наблизо. Осъзнаването ми, че сестра ми ми е най-най-скъпия човек на тоя свят. Винаги съм го знаела, но сега ми се натърти в съзнанието с огромна сила.
29. След 12 часа родилни мъки се обади - моята сестричка е родила моя мъничък племенник. Толкова измъчена беше горката. Единствените ми думи - "Нали знаеш колко много, ама много те обичам" и отговора "и аз, какче"
30. Днес, когато видях моето бебче, детенцето на сестричката ми (щом е нейно, значи е и мое). Никога не съм виждала по-съвършено създание. Заобичах го до болка на момента.

Джули, разплака ме. Напомни ми за времето преди година, когато моята сестра роди племенника ми.

1.Дали са ми една цяла тава с толумбички докато чакаме да се роди брат ми.
2.Дядо коси ливадата,а баба ни пее песни по стихове на Ботев и ни разказва за руско-турската война.
3.Нетърпението,с което чаках пощальона за писмо от някое руско другарче.
4.Летните вечери в най-хубавия планински град.
5.Първата целувка с един пловдивски рокер и притеснението дали се справям добре.
6.Вечерите с китари на бригадите.
7.Първите дни като студентка в София и как пропуснах една среща,защото ми беше неудобно да попитам някой къде е площад "Славейков".
8.Концертите на ФСБ,които не пропусках.
9.Един блус в една студентска квартира,който промени живота ми.
10.Моментът,в който през сълзи му казвам,че трябва да се разделим.Той си тръгва,върви и развява шала си.
11.Среща с него след няколко години в центъра на Пловдив.
12.Денят,в който след 15 години го откривам във Фейсбук и вълнението при красиво остарелия му вид.
13.Естествено,раждането на децата ми.
14.Моментът,в който трябваше да отворим ковчега на майка ми.
15.Съобщават ми,че синът ми е в спешното след катастрофа и връзката прекъсва.Тръгваме без да знаем жив ли е.Виждам го целия в кръв-тази гледка няма да забравя никога.Слава богу,всичко се оправи.
Засега толкова.

Каква тема само!
Съвсем случайно попаднах тук. Вчера. От снощи чета от началото и ту се смея, ту плача. Повече плача. Защото плача и на умилителните моменти, освен на тъжните.

Стигнала съм до 20 стр. Но прескочих нетърпеливо до последната и се зарадвах, че темата е още жива. Чака ме. Но първо да стигна до до там...

Невероятни сте, момичета! А, и едно момче видях. То пък как ме трогна...!

Когато преди една година попаднах случайно в "мама" (Гугъл ме хвърли тук) и се зачетох, установих, че съм била права да мисля, че има много добри хора в тази страна. Знаех си, но понеже съм си доверчива и всички ми повтарят как хората били станали лоши, злобни и пр., взех да си мисля, че аз нещо не разбирам и затова не виждам злобата и лошотията. Сега съм щастлива, че аз съм била права. Има много добри хора, наистина има. Все повече се убеждавам в това и все повече присъствието ми тук затвърждава това убеждение. Защото в средата си всеки се чувства уютно и естествено се обгражда с хора, които обича и които го обичат.
Но тук съм била свидетел за тази една година на толкова много изрази на добронамереност, желание да се помогне и даже обич към хора, на които не си виждал очите, че не мога да се нарадвам на това богатство. Дори само усещането за взаимност, което получавам, ми стига.
И ми се върна или по-скоро ми се затвърди вярата в доброто у човека. Знам, че звучи патеично и никак не си падам по патоса, но така го чувствам.

Като ви четох, се възхитих на искреността, на самокритичността, на способността да обичате, да прощавате чуждата несправедивост и грешки и да се надсмивате над своите.

Възхитих се също на това, как хубаво разказвате. Кой каквото ще да казва за нашето образование - добро е, да знаете! Щом всички пишат като писатели и умеят да предадат и чувствата, и мислите си така, че четящите да се задавят от сълзи, учителите ви по литература са си свършили работата, благодаря им, благодарете им и вие.
А и как си личи, когато всичко идва от сърцето....

Помислих си и друго: Ако някой сценарист надникне тук, ще си напълни кошницата със сюжети, които те хващат за гърлото и не ти дават мира дълго, след като си ги прочел.
Защото животът, наистина, е такъв писач на сценарии, че чак си мислиш, че е прекалил и е посгъстил краските, ама не е...

Удивително е как след само 20 страници ви чувствам близки като след 20 години приятелство. И всички сте ми непознати, с изключение на една мила дружка от друга тема.

Довечера пак ще чета. (Не мога по много, разстройвам се и ми личи.)

Ще се срещнем на ъгъл, казала едната стена на другата.  
Чакайте ме на ъгъла...

Как е възможно да плача от такива неща... Браво на авторката за темата!!!!! Уникална и най-хубавата, която някога съм чела.
Когато моите станат 17, ще ги публикувам

1. Операцията, 1-5г (1992-1996)
2. Сватбата с Денис в детската (1995-1996)
3. Клас-първенец и две учителки, избирани сякаш по красота (1998-2002)
4. С Бойко в двора (2000-2002)
5. 5-7 клас. 1 (2003-2005)
6. Гимназията. 2 (2005-2007)
7. Смърт на роднина (2008)
8. Публично унижение, 2010г
9. Рецидивизъм. 3 (2011)
10. Относно майка ми (2011)
11. Отначало – остров на покоя. 4 (12/2011)
12. По-нататък – безпокойство. 4 (2012-2013)
13. Осъзнаване на някои неща (2013)
14. Опити за нормалност: януари – май (2014)
15. Края. 4 (6/2014)
16. Неадекватен плах стремеж към промяна /2014-/
17. Работата /2014-/

1 - К
2 - М
3 - Г
4 - С

1. Лятните ваканции при баба и дядо. Как водехме овцете до паша в 6 сутринта, а след това отивах на работа с баба и помагах за смяна на калъфките на възглавниците в една почивна станция (бях на 5 години)
2. Песен по радиото, малко дървено столче, върху което са приготвени: чорапогащник, плетени къси панталонки и плетена блузка в тъмно синьо. Татко ме събужда за детска градина. Винаги водеше сестра ми до групата (тя е с 2 год по-голяма от мен), а аз отивах сама до моята. Сестра ми много плачеше.
3. Почивка на Стрелча с приятелско семейство. Най-добрата ми приятелка. Откакто се помня...и досега, повече от сестра ми е. Какви щуротии, какви бели сме правили...мога да напиша 117 мига само за нея 
4. Прощална след 7 клас, кандидатсване, приета съм от първото си желание и съм безкрайно щастлива!
5. Нови приятели, първи трепети в любовта...мислех си, че бих умряла за Него...докато не срещнах Голямата любов...
6. Работа за лятото, дискотеки, купони...ех, безгрижен живот!
7. Срещнах го. Обичам го. Истински.
8. След година очакване най-сетне видях две черти на теста! Щях да изкрещя от радост!
9. ДЕТЕТО. Най- хубавото нещо. Най-истинската ми любов. Най-голямата ми радост.
10. Раждането на племенницата ми. Все едно имам още едно дете!
11. Другата. Боли ме, плача и незнам на кой свят се намирам. Отново искам да крещя, но този път от безсилие...Стягам се. И до ден днешен не показах на никого какво ми беше.
12. Дъщеря ми започва ясла. Сърцето ми се свива като я чувам как плаче, но немога да се върна - няма КОЙ да ми помегне. Сама съм...с нея.
13. Нов мъж, нов живот - за кратко. Алкохол, скандал, багаж за преместване обратно. Там където аз порастнах, ще порасне и дъщеря ми, то се е видяло. НИКОЙ не е по-важен от нея.


Ще дописвам...

Отдавна съм писала тук, но ще допиша, защото няма къде да го излея...

Вик. Вдигам глава и виждам колегата му как скача от автокрана.
Поглеждам натам и Го виждам - лежи на земята и не мърда.
Ивет Лалова може да ми завиди за скоростта, как ги минах тези 200 м. и аз не знам.
Той се движи - Боже, жив е! Викам да не се движи...
Полиция, линейка, много хора около мен...
Бърза помощ - лежи на носилката, лекарите се суетят. Аз тичам до аптеката, защото уви, болницата е във фалит и нямат нищо. Снимки, изследвания - счупени ръка и таз. Никакви вътрешни наранявания, слава богу.
Седемте дни в болницата.
Най-после сме у дома. Приятелите, които го носят на ръце по стълбите, защото нямаме асансьор, а той не трябва (и не може) да стъпва.
Остават 2 месеца на легло.
И все пак - Благодаря ти Господи, че го запази!

Прекрасна тема, адмирации   

1. ужаса в очите на майка ми когато и казвах, че баща и е починал. Бях само на 13.
2. сълзите в очите и, аз съм само на 25 и умирам. Бедната ми тя, опитваше да ги скрие, но те бяха там , издайнически в ъгълчетата на очите и. Мислеха си че не зная, че умирам, а аз им бях оставила и писма в къщи
4. Фирмата, изградих я сама. Тя беше моето бягство, моето дете, моето семейство....и успях, и все още давам хляб на доста хора
5. един пръстен в една екзотична страна и думите "бъди част от живота ми", казани  само за мен, без никакви мисли коя съм, какво имам
6. как ме поискаха от татко, по тел. а той, баща ми само повтаряше"да, да, добре", "да, да, добре"  все едно че казваше оххх добре, че ме отърва. Поне каза, че което е излязло от вкъщи не се връща обратно.
7. думите на брат ми в деня на сватбата ми "като принцеса си"
8. загубеното бебе и животинската болка... исках да остана за час сама
9. Думите на сестрата, германка, каза ми го на чист български " Г-жо Ц. бременна сте", и липсата на реакция от моя страна, не успях да усмисля думите казани ми на родния ми език
10. думите на татко: браво момичето ми, в 3-та държава успяваш. Години наред очаквах да ме похвали
11. едно плачещо бебе, което грам не прилича на мен, но е клонинг на баща си (и на брат ми, че се оказа, че брат ми и съпругът ми си приличат ужасно много, а аз го установих в деня на сватбата ни)
12. работата, за която мечтая, живота, които искам да имам, но толкова далече от всичко, от дома

Да побутна малко темата. Ето моите 17:

1. Най-ранният ми детски спомен. На три години съм, тоя на зъболекраския стол, а баща ми ми прави кариес.
2. Месеците в с. Лесичово, където работеше мама, и петък следобед, когато татко се връщаше от работа в Кърджали.
3. Петте години в къщата на баба, дядо и прабаба ми.
4. На 7 г. възраст татко за пръв път донесе котка вкъщи. Гледах я 4 дни, след което я занесе обратно на собственика й. Бях съкрушена.
5. На 10 г. татко ми донесе собствено коте. Беше сбръчкано, без козина и приличаше на прилеп, но го обичах страшно много.
6. Годините в руската гимназията.
7. Раждането на брат ми, бях на 16 г.
8. Когато прабаба ми си отиде.
9. Приемат ме в университета с максимален бал. Бях гордостта на класа, венецът в образа ми на отличник.
9. Котанчо си отиде, без дори да успея да се сбогувам. Плаках два дни. Винаги когато заговоря за него, се разплаквах.
10. Първата ми сериозна работа, взимат ме по препоръка на мой преподавател.
11. Вечерта, в която ме помолиха да замествам на изпит, и срещнах настоящият си партньор сред студентите.
12. Всички срещи с него, дългите зимни вечери и безбройните сълзи, когато едва не го загубих заради собствената си глупост.
13. Първото ми състезание по фигурно пързаляне. Краката ми са като олово, но успявам да изиграя съчетанието си без да падна. Сребърен медал.
14. Всички моменти на пързалката, благодарение на които успях да запазя разсъдъка си.
15. Спечелването на конкурса за мечтаната ми работа.
16. Приемането ми за докторант.
17. Голямата буря, след която намирам едно котенце бебе и го понасям към ветеринар. То умира 5 мин. преди да стигна.

13. Един телефонен звън и думите на майка ми", брат ти е в реанимация". Най-дълият полет, стискам една икона и се моля. Помня сълзите на летището в Париж, нямам връзка, нямам едея какво става, и един господин звънна на майка ми...една седмица между живота и смърта, а аз търся този, който го е намушкал така жестоко. Искам само да видя очите му и да го питам защо. 3 години след това полицията още го крие. Тогава разбрах,че не мога да върна детето си в тази страна.

О, майко мила! Титина, 

Въпреки надписа-предупреждение от администратора на форума Внимание: в тази тема не е писано повече от 120 дни. Не е желателно подновяването на толкова стари теми. Ако не сте сигурни, че желаете да подновите темата, препоръчваме да започнете нова тема, като може да дадете линк към тази, която е породила въпросите ви или провокирала коментара ви. , не можах да се въздържа и отново се включвам в тази тема... любимата ми в цялата бг-мамма   

Първо препрочетох някои неща... припомняйки си мои собствени мигове и моменти, дни и нощи, белязали Живота ми... това не е лесна тема, това е тема, напоена със сълзи, със смях, с усмивки, с тъга, състрадание, копнежи, мечти, болки, драми, може би дори и кръв... но затова пък е така истинска, човечна, житейска, мъдра, носеща... колко пъти се чудя защо не се закове най-отгоре в Клюкарника, за да не се налага всеки път да я търся и намирам чак на ... примерно 23 стр.   

2014-та година ме дари с безброй вълнуващи моменти, ситуации, дилеми. Дори в момента съм като на кръстопът. Разкъсана. С въпроси, кънтящи в нощната тишина, на които все още не намирам отговор. А уж много мисля... Мисля, че тази година най-накрая отрезвях за горчивата истина, че не всички хора са добри и правят добро, колкото и да ми се иска да е така. Мисля, че тази година най-после узрях за болезнената истина, че не всеки, на когото дадеш сърцето си, може да отвърне със същото. Мисля, че за моите почти 37 години отдавна е трябвало да преборя тези упорити розови илюзии за света, живота и хората като цяло...

И така:

Годината започна задъхано, трепетно, жадно, с промяна на местоживеенето и начина на живот... чувствах се силна, щастлива, обичана, до един момент, в който прозрях, че всичко е фалш. И напролет намерих сили да си отида. Въпреки сълзите. Багажите. Спомените. Детето му. Къщата...

После преоткрих бившия си съпруг. На първа пролет се върнах при него. Сега сме заедно, макар и разведени на документи. Гледаме си дома и детето, и дето има една дума, си свиркаме  Е, не всичко е хляб и рози, разбира се,  , но нали ви казах - аз вече ампутирах мечтите си, свързани с Оная Любов...

Лятото - почна добре милото  Но точно в разгара му, вместо да се радвам на Слънцето, аз потънах в дълбока депресия, в тъма и непрогледен мрак, от които доста трудно се измъкнах чак през месец Ноември, моят месец ноември 

И така, дойде прекрасният последен месец на тази година, а именно Декември, от който месец не мога да се оплача на никой фронт, слава на Бога, и със здравето съм ОК, и детето и мъжът са добре, в работата нещата са наред, с роднини и приятели - също... Всичко на 6, така да се каже, само да не бях научила като гръм от ясно небе нещо, което засега ще запазя само за себе си, тъй като е прекалено лично и потенциално опасно и рисковано, за да се знае от друг човек.

БЛАГОДАРЯ ВИ, ЧЕ ВИ ИМА, ПРИЯТЕЛИ         

На всички пожелавам весело посрещане на Новата година!!!       

Вихрогонче, дано 2015 е по-хубава от 2014! Хармония и разбирателство в "новото" ти (старо) семейство

Благодаря, Вихрогонче, че повдигна тази тема....

Искам да напиша най-тъжните мигове за мен от 2014 година.... с пожелание всичко лошо да си остане в старата, а 2015 да е щастлива и успешна....

В края на 2013 година при "рутинна" операция откриха огромен тумор на майка ми....
Преминах от ада - осъзнаване, приемане на диагнозата РАК до надеждата....
открихме лекари, които ни дадоха надежда....
около 8 месеца всичко беше добре до края на юли....
направиха й нова операция.....
а на 22 септември след няколко безкрайно мъчителни дни мама почина....
Това е нещо, което трудно се приема.....

... Един човек не може да умре
щом с обич във душата ни живее!
Сърцето му, когато тъжно спре
със спомените светли - пак ни грее!..