"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Здравейте! Не пиша много, но открих тази тема в скапан за мен момент, и ме докосна. Всъщност, сега си давам сметка, че никой не знае за всичките ми мигове, макар различни хора да са били свидетели на различна част от тях...

Странното ми кандидатстване в НПМГ и фантастичният ми прием там, както и несъгласието на майка ми да уча в това училище „защото там не се учат езици”; след 2 години вече бях напуснала образователната система…напълно.

Когато избягах от къщи на 13-14г. и отидох при същата голяма любов от една по-долна точка, тогава само приятели; когато видях гърба на баща ми от кафето, в което стоях на следващия ден, и изпитах едновременно яд, че не ме е видял и вина, че съм го уплашила; разочарованието ми от "системата" след като след десетина дни се "самонамерих" и отидохме в едно РПУ, да оттеглим молбата за издирване, и всички се опитваха да ме убедят, че съм била отвлечена за проститутка; малолетна съм, не малоумна: "Кажи при кой беше, нищо няма да му направим, трябва ни само за документите"... и единственият полицай, който каза на майка ми: "Дъщеря Ви е много умна, потърсете причината за недоразуменията си и у Вас".

Онзи колега от бара, който на 15год. ми остави едно от най-оборотните заведения в София с думите „ще се справиш, бе”;

Моментът в който гледам филм на коленете на първата ми истинска любов, последвалата вечер, и как излизам на сутринта от един вход с мокра коса и отивам на работа с най-широката усмивка …евър;

Едно мазе в Дружба, с едни снимки на стените и многото тухли, които броях, докато не вярвам в Господ, но Му се моля. Може би, защото не се молех за себе си, ме чу;

Вината, която изпитвам всеки път когато се сетя или видя една картичка, която човекът, за когото се молех, ми купи в едно заведение. "Никога не ме оставяй", пишеше на нея и аз 13г. не го оставих, независимо колко пъти и как ме е предавал. Били сме всичко - гаджета, аз любовница, той любовник, просто приятели, скарани... Оставих го. Мислех си, че постъпвам правилно, все пак съм го избутала до този момент, оставих му един работещ бизнес, един стартиращ и бременна жена (и способността си да обичам)... Напоследък все повече се съмнявам, че съм го предала... и ме е страх да потърся контакт отново, защото имам традиция да оставям всичко и да се втурвам към него...

Моментът, когато новата приятелка на собственика,  ме гони от работа по много долни причини от едно заведение в Слънчев бряг и двамата ми колеги напускат с мен; колко се радвах, че са с мен, и колко се срамувах, че съм ги прецакала;

Един път,  в който известен и влиятелен човек ме е чакал два часа пред къщи, а  аз кротко си спях, защото мислех, че вечерта, когато сме се уговорили, е бил твърде зле, за да си спомня.
Тогава разбрах за пръв път, че няма значение кой кой е, и аз може да съм значима;

Един „бой”, взаимен, и как казвам на една притеснена леля – „никога не бих казала, че … ме е ударил, това е срам за мен, че съм го допуснала”. И до днес го вярвам. Никой не ме е удрял повече.;

Всички пъти, в които различни мъже са ми целували ръцете, а ръцете ми винаги са имали забележки от работа… случвало се е много по-вече пъти от нормалното;

Един много женен "колега", връзката ни, съветите ми как да си оправя семейството, и моето щастие, че съм с "нормален" човек. Осъзнах, че всяка връзка е вид "използване", емоционално "запълване на дупки", а всеки човек е поне малко егоист, и в това няма нищо лошо;

Бирата в осем сутринта след като оставих работата си и живота си с едно щракване на пръсти;

Шефът ми, единственият човек, за който тази дума остава валидна, макар че не работим заедно вече много години, и как повярва в мен в момент, в който ми беше най-необходимо... всъщност, в няколко момента;

Смъртта на дядо ми, първите ми действия след това, с които никак не се гордея, и откритието, че в сериозни моменти съм безумно прагматична и устойчива;

Потвърждението на горното след един обилен кръвоизлив в третия месец, с мъртъв плод, спокойният ми пазарлък аз да карам, анестезиолога, за когото обещах да се оженя, ако побърза с упойката и отиването ми на работа на следващия ден. Беше първа бременност.;

Първият ми магазин, солетите, които съм изяла, докато го изправя на крака, траги-комичният начин, по който се сдобих с втория магазин, работата 24/7, и невероятните емоции, които получаваш, когато си направиш труда да се вгледаш и заслушаш в хората, и когато сам си определяш правилата - като циганчето, което в неделя на обяд играеше кючек на Anastasia на Slash, защото "како, ма много обичам да играя"...

Едно мръсно канапе в един склад на средата на някакъв хаос от хора, които пазаруват като за края на света, а аз най-спокойно си гледам телефона и осъзнавам, че за пръв път от много време ми трепва сърцето – слабо, да, невъзможно (или непрактично, по-скоро), да, но все още мога да чувствам и отново ще се опитам да мечтая.

цвети дукова,  не спирай да мечтаеш ! Никога !   

цвети дукова,напомняш ми за мен самата Горе главата,и,знай,че хубавите неща, ще започнат да ти се случват!

Ами и аз в кюпа.Тя темата стара ама,да се изкажа
1. Щастливото детство на село-доматеният сос с пържени чушки, в почернелият тиган на баба,мекиците й.Аз и сестра ми,селският хляб с олио и червен пипер.Безгрижие.
2. Заболяването на татко,бързането да довърши ремонта преди операцията.Приглушените разговори на мама със семейни приятели и думите"шансовете са малки,но ги има".След това татко се прибра с диагнозата-няма надежда.Шанса канадски хирург да го оперира и  еуфорията след това.
3.Когато след години рехабилитация му сбъркаха изследванията и напрегнатата седмица в която всички си говорехме шепнешком, очакване на края.
4.Щастието да си купим видео-бех голем гъзар.
5.Как докато бях полагаема отпуска татко замина на работа и след 2 часа дойдоха негови колеги,кършейки ръце да кажат ,че вече го няма.Как непознат за мен човек ми пъхна портфейла на баща ми и каза-"Ти си вече мъжа в семейството".Болката ,че нещо,че парче от мен го няма.
6.Срещата с Жената-в деня на уволнението от казармата.
7.Как тя замина за студентска бригада в Щатите,а аз бях убеден ,че няма да се върне.Щастието когато я посрещнах на летището с огруханата жигула,и как след като се прибрахме и дадох годежен пръстен.
8.В мига когато роди момче,гледаше ме гордо, а аз само кимнах с разбиране.Бях голямо прасе.
9.Моментите когато се прибирах от работа,синът ми плаче,жената уморена,дива,бясна, а аз само го гушкам,сядаме на фотьойла и след минути и двамата спим дълбоко.
10.Момента в който жена ми каза-Искам развод!Как всичко в мен се счупи,разпадна,потъна...Ужаса  когато разбрах,че връзката ни е от трима,а аз искам тази жена завинаги.
11.Срещата на една жена,която ми показа ,че живота е хубав ,а аз я зарязах да се върна при жена си.Още чувствам вина,и се извинявам всеки път в който я видя.
12.Купих си къща в Балкана.Седях и гледах, гледах и се наслаждавах.
13.Болката когато баба и дядо си отидоха.
14.Загубата на близка приятелка в брутална катастрофа,ужаса да гледам трите и деца на погребението,липсата на думи с който да кажа какво ми е.Голяма мъка.
15.Раздялата/повторна/ с жена ми и как аз съм седнал на земята,плача и говоря на детето, че то няма вина,как всичко ще бъде по-добре и вадите от сълзи по бузите му.
16.Срещата на една невероятна жена,която ми отвори съзнанието,откри за мен нов свят,разби душата ми и...си тръгна.
17.Една зимна вечер,седнал с чаша вино в ръка,а пред мен документите на апартамент,който си купих същият ден, и една голяма празнина в душата...

Има и по-весели моменти,но тези са емблематични.

Много добре и искрено написано, при това от мъж! Поздравления за смелостта 

merachnavisoko,
Трогнах те ме. С пожелание тази голяма празнина в душата Ви, да е скоро само спомен

Благодаря на merachnavisoko, че възроди страхотната тема!

И аз  Пожелавам ти празнината в душата ти скоро да бъде запълнена трайно

Тази тема е Велика, мисля че писах 2 пъти в нея, вече имам и още поне  нови 17 мига,
 но сега не ми се пише, по - късно, когато си събера мислите.

Мисля, че съм писала тук някога, но не помня кога и какво... Прекрасна тема!

1.   Най-първият ми спомен през живота ми: тати се прибира от някаква командировка. Има мустаци. Мама му отваря вратата, а аз се затичвам към него, той е разперил ръце да ме прегърне... В по-късните години се оказва, че тогава тъкмо съм проходила и така съм го изненадала. Доста ранен спомен.
2.   Марширувам върху холната маса с вдигната в юмрук ръка и пея с цял глас „Времето е наше!”
3.   На конче на раменете на тати – на митингите на СДС.
4.   Излязла до половината от колата, някъде около НДК, когато станахме четвърти на Световното по футбол.
5.   Ужасната „мечка” в снега, която някакви доста по-големи момчета ми направиха някъде около блоковете. Ужасният страх, който изпитвах всеки път, щом минех от там, всеки път, щом видех едното от тях. По-късно, когато бяхме по-големи, ме покани на кафе. Отказах. Не си ме спомняше.
6.   Топлите летни утрини на село, на стълбите, огрени от слънце, под лозата; с баба ми, която винаги ми правеше бухти или баница за закуска.
7.   План „Б” – бягах нощем на село, подреждайки възглавници на моето място под одеалата в леглото. Ходехме по поляните, палехме огън; крадяхме царевица и скитахме по цяла нощ; свирехме на китара и пеехме мръсни песни.
8.   Когато казах на първото ми по-сериозно гадже, че не искам да съм с него след 2-годишна връзка. А той се разплака.
9.   Първият път, когато бившият ми мъж ми каза „Обичам те!”.
10.   Пътите, когато ми е правел забележки как не му е добре изгладена ризата, как не са сменени кърпите, как не съм добра домакиня, как съм скучна в секса, как не ме обичал както преди, как тръпката му изчезнала преди 5 и повече години...
11.   Когато все пак решихме да се женим, и бяхме седнали с майка ми на терасата, аз й казах, че ще правя списък с гостите за сватбата, а тя ми каза, че тати има рак.
12.   Когато в последните му мигове успях да изрека нещото, което ми дава покой, че няма неизказани неща помежду ни: „Ти си най-страхотният татко на света!”. А той, въпреки болката, се усмихна. Това беше нашето „Сбогом”. Минути по-късно, когато, държейки ледената му ръка, той издъхна последния си дъх.
13.   Един сън, малко след това, в който ми се присъни. Целуна ме по челото, а аз се събудих и още усещах допира на устните му по челото ми.
14.   Малко след това, когато се наложи да сляза съвсем сама в моргата на Военна болница, за да взема нещата на починалия ми дядо. Тъмните коридори, подземията, където се намира тя; тъмниците, запречени със зловещи решетки. Вратата на моргата в дъното на коридора, от която се чуваше най-зловещата музика! И моя бяг обратно, изпаднала в жив ужас, мислейки си, че на никого всъщност не му трябват никакви вещи! Важен е споменът, любовта.
15.   Баба ми, издъхвайки в ръцете ми, успях също да й кажа, че я обичам и че ще се срещнем отново. Миличката ми тя, толкова я обичам. Толкова обичам всички и толкова ми липсват!
.....
16.   Моментът, в който бившият ми мъж ми поиска развод. Закрепихме положението за момента. Докато не ми каза, че не искал деца. След 4 години неуспешни опити.
17.   Тази пролет: нещо ново, нов човек. Някой, който смята, че съм ценна, свястна, невинна, прелестна. Който ми говори реални неща; някого, с когото имаме еднакви интереси.
18.   Моментът, в който трябваше да влезе при мен в магазина ми, уреченият час, който вече прехвърляше. Ужасното ми разочарование, казвайки си, че е поредният несериозник. Небивалият ултиматум, който си поставих, че ако не влезе точно в този момент, се отказвам от него завинаги. И той – застанал на вратата. Искреното му признание. Блясъкът в моите и неговите очи.
19.   Разводът – залата, в която бившият ми призна, че е имал любовница, че е ходел по хотели и си е чатил с нея по цяла вечер. Вечерите, които никога не прекарвахме заедно от години. Сигурно е бил наранен и затова е решил да ми „сподели”.
20.   Уникалните мигове, прекарани в колата с новата ми любов, под звездите – ние, музиката и София в краката ни.
21.   Обредната зала, в която казах много по-истинското си „Да”. И задушевният обяд – само ние и кумовете. Прекрасен октомврийски ден, топъл, слънчев, само наш...
22. Не на последно място, в никакъв случай: всичките отрицателни тестове, които малко по малко сломяват всякаква надежда в мен.

- На три съм. Мама е в болницата за задържане. Имам рожден ден, подарили са ми китара.
- След месец, сестра ми се е родила... изписват ги с мама... оставили са ме пред болницата, за да вземат нещо...
- На 13 съм. Купиха ми червена голяма папка. Тръгваме за Казанлък. Не знам какво ме очаква.
Беше ме страх много да остана сама в друг град.
-На 15 съм. Викат ме на телефона в общежитието. Мама ми казва, че дядо вече го няма. Организмът ми реагира, като ми дойде моментално, реакция, което ми е необяснима до сега. Тръгнах си на стоп Казанлък - Габрово с камион, който закъса. Имаше сняг над метър. В Габрово нямаше градски транспорт. Вървях пеша. Нямаше нищо за ядене. Някакъв кошмар беше. Беше ме страх да отида на погребението.
- На 18 с мама сме във ВИАС. 1999та. Ще кандидатствам и там. Мама е взела пари на заем и си ги е зашила в джоба на палтото. Навън е много студено.
- 2ри или 3ти курс. Харесвах едно момче. Видях го пред входа на общежитието, спънах се и паднах и си счупих крака.
- На 22 съм. Срещнах голямата си любов. Уж. Пълен провал. (Не мога да си обясня защо го обичах и още имам едно такова странно чувство като се сетя за него, нищо че и аз и той вече имаме семейства.) Тук има няколко подробности, които не бих споделила... но беше тежка  и кратка връзка.
- На 25. Срещнах сегашният си мъж. Една година до увещавах да имаме дете, докато той склони, бях на ръба да го зарежа и да търся друг "баща". Беше ми важно да имам дете.
- На 26. Родих я! Тази среща е най - най - най-силното нещо в живота ми! Изобщо не ми пука за 30 часовите болки и всички последици. Обичам те, момиче!
-Тя е на няколко месеца. Ние сме със сестра ми в парка Заимов. Мама и тати са на лекар наблизо. Те идват по алеята. Една красива и цветна алея. Мама плаче. Той пуши. Има рак. Гаден рак. Оперираха го. Беше кошмарно. ВЪзстановяването, всичко. Сега е добре. Благодаря ти Господи!
- На една година се провря през парапета на терасата и ми показа щипката, която е пуснала долу.... спокойно я хванах и гушнах.
- На 2 години се прибра сама от яслата. Аз простирах и половин час чувах дете, което плаче като моето и си казвах, че не може да е моето, аз съм полудяла да си мисля, че е тя... а тя е била тя, душичка мъничка. Плакала е пред входа, мама да и отвори.

Ах, това ми разтвори сърцето. Прииска ми се да прегърна малкото ти момиченце...

Благодаря ти!

Алина,  .

Алина,
Мъничкото ти момиченце е голям герой. 
  Това за двечките ви