"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Темата е страхотна и наистина помага на хората да отворят сърцата си! Обичам я

Мче... пишете тогаз, де...мен вече мЪ йе срам.

Чувствам се почти като самотен бегач на дълги разстояния.

Здравей, как си приятелко?
Как си, добре ли я караш?
Още ли вятъра гониш към някой бряг?

Здравей, карам я някак си, даже страхотно я карам.
Животът ми - вятърна мелница
миг подир миг, дните троши.
       
Налей ми чаша старо вино, стари мой приятелю.
Махни с ръка и дай нататък; злото забрави.
Нали актьори сме в театър,
театър ту добър, ту малко лош.
Ранима струна е душата всяка нощ.

       
Здравей, как си приятелко?

Как, добре ли я караш?
Още ли виждаш в съня си своя град?

Здравей, карам я някак си,
даже страхотно я карам.
Пресичам чужди площади
и търся вас, търся вас.
     
Уви така стоят нещата, стари мой приятелю.
Махни с ръка и дай нататък, злото забрави.
Щом тази нощ е толкоз нежна,
нежен и добър ще е денят.
За да поемем в две посоки своя път.
Щом тази нощ е толкоз нежна,
нежен и добър ще е денят.
       
За да поемем в две посоки своя път.
своя път, своя път, своя път.
----------
Тоника СВ
-----------------------------------------------------------
И малко от моите .....не знам колко мига.....:

- безкрайната, единствена, неповторима и истинска обич на дядо ми. него го няма вече и аз никога няма да мога да му кажа - дядо, теб ОБИЧАМ най-много на света, и да чуя отговор - и аз мойто момиче, най-много теб...
- ужасната, силна, неповторима, кошмарна, смазваща и унищожителна мъка от чувството, че съм предадена от майка ми.........мама, която обожавах на този свят, в която бях готова да се закълна, че би пожертвала живота си за мен. страхотния психологически срив, направо смазващ, изпратил ме на дъното на най-дълбоката тиня, съсипващо, тежко и не намираща отговор на въпрос - защо, защо, защо така постъпи с мен........
- подадената ми ръка от стар приятел в тази тежка ситуация за мен  - знаем се от деца, който направи всичко възможно да ме извади от тинята, дори с риск да застраши собственото си семейство. Благодаря му. Днес му пратих мейл, че съм щастлива, че имам човек, на когото мога да разчитам.
- съпругът ми - БЛАГОДАРЯ, че те ИМА! За разбирането, за търпението, за това, че ми спести всички упреци, въпреки, че не проумява Балканската ни психология.
- една приятелка/дано прочете това/ - която ми даде да разбера, че силата на моя гняв , който изпитвам към майка ми, всъщност трябва да е съжаление .....БЛАГОДАРЯ приятелко!
- раждането на голямото ми момче- след отвратителното и тежко раждане ми носят най-прекрасното бебе, толкова прелестен, и знам как ще се казва - Александър - най-пленителното мъжко име...падащата звезда, която видях от прозореца на 3 АГ клиника и пожеланието  към сина ми - много, много, ама всичкото щастие на света...
- перфорацията на матката ми след кюретаж, операцията и пластиката, думите на професор Атанасов - от тази матка, нищо няма да излезе.....
- извънматочната бременност - руптура на тръбата, и думите -  трябва да махнем тръбата и яйчника...другата тръба е запушена, шанс, по-малък от 30% за бременност.
- УРА! МАТОЧНА бременност! Ще имам БЕБЕ! ПАК! Малкият ми син - бебето ми със сини очи. Моят малък Джералд Даръл - вкъщи е истинско чудо да отвориш кутия и да не изпълзи паяк или охлюв, бурканите с жаби, всякакви червеи, които за мен носят общото наименование -  гнус, но за сина ми са прелестни създания...
- Гордостта, че 13-годишният ми син работи с  с Maya 7 и получи предложение за аниматор, че има собствен форум, че програмира...все неща трудно смилаеми за мен, но съм толкова щастлива, като го гледам как се справя с някакви странности като CC++ и Java.
- инфаркта на любимата ми болонка, и мъката, като го гледам как се мъчи, а той с топлите си очи сякаш ми казва, не бой се, няма да се дам на един инфаркт, още ще съм твоят любимец.

имам сигурно още много такива моменти. благодаря за темата. донесе ми нещо като възкресение. бях "заорала" в блатото. всъщност вече знам - когато умрем, нищо материално няма да отнесем в гроба си, а ще останат думите и делата ни. или следствията от тях. пожелавам си мъничко щастие. парченце, ако може. искам да се "върна" на този свят. заради децата, мъжът ми, приятелите , кучето....дори с цената на едно предателство...и прошката към мама. сигурна съм, че ме обича. все още.

Ми да пишем...
 Първата ми любов.Той заминава да рита в Испания. Неистова болка, че даже не ме попита искам ли да бъда с него. Един самолет над главата ми и убеждението, че той е на борда.Месеци през които твърдях, че той ще се обади. Всички се опитваха да ме разубедят и когато той се обади...Колко бях сигурна, че ме обича.
Първата му ваканция в България, пак се обади и си уговорихме среща.Аз вече бях с друг, но го чаках. Отидох на срещата, видях го, стоях и го гледах,, а след това подминах, защо ли. Не му се обадих.
Втората му ваканция в България, пак се обади, аз отидох правихме любов, като за последно / знаех, че ще е така/.Попита ме какво съм правила през тези години, отговорих- омъжих се и се развеждам. Очите му: Защо, направи така малката?Как да му кажа, защото ти мълча?
На едно място близо до Сандански, аз с гадже и го видях- той с жена си. Пак не се обадих.Седяхме на няколко метра разстояние само. Ако се бях обадила- сигурна съм, че нито той щеше да е семеен сега, а за себе си незнам.
Едно съзтезание по плуване. Племенницата ми доказва колко е добра във водата, а сестра ми крачи до басейна и подсвирква.Дава и ритъм. Съдията предупреждава, че ако родителите продължат да проявяват самонадейност ще спре състезанието.
Всеки ден, когато мъжа ми работи съм изтръпнала от страх, до момента, когато се прибере.Много му е страша работата.
Удоволствието да гледам сина  си, когато сме на куклен театър или когато гледа за 100 път НУ, Погоди!
Миговете, когато оставам сама със себе си. Когато мъжете ми спят, а аз си спомням 17те мига от живота ми досега.

  Не исках повече да пиша в тази тема,но явно вътрешната необходимост е по-силна от волята ми...Макар че всичко,което пиша, вече съм го споделяла с други хора...
18.Най-вкусните череши от нашето дърво на мястото ни извън града. Надпреварата с братовчедите,кой ще се качи най-високо и първи ще достигне до най-сладките тъмночервени плодове.Битката с презрели череши,най-многото оставени лилави петна по дрехите и костилки в косите на врага.Топлината на разпаления огън на същото това място.
19.Гореописаното,но след около 10-15 години.Този път аз и племенникът ми.Годините си казват думата,а също и непознатият дотогава страх от високо.Племенникът ми е пръв.
20.Колибите от сняг през зимата и от клони през лятото.Пак аз и братовчедите.Странно,но вместо да играем с кукли, с братовчедка ми предпочитахме да препускаме на дървени коне като индианци.
21.Ах,тези индианци...Най-истинската за мен книга - "Синовете на Великата мечка",погълнатият с кориците за броени дни втори том ,а бях може би 8-годишна.Шегите на близки и приятели с индианския ми произход и убеждението ми от по-късните години,че в предишния си живот съм се носила на кон из прериите и съм била кръстена на вятъра...
22.Пак моите индианци, години по-късно,до операта във Варна.Няколко часа не можех да мръдна от мястото си.Гледах ги толкова влюбено.Така исках да танцувам на прекрасните им ритми,но се срамувах.Останалите хора се наслаждаваха отстрани само като пляскащи дървета.
23.Дългото нощно пътуване с влак през студентските години. Срещите с различни хора.Най-романтичното ми запознанство с първата ми истинска любов,когато след като само кръстосвахме погледи,преди да слезе на Плевен каза:Името ми е...А твоето?Ще ми дадеш ли телефона си?
24.Майка ми плаче.Сестра ми повече от денонощие се мъчи при раждането на първото си дете.Неотминаващият страх дори и след като операцията приключи успешно.Сигурно и за мен е плакала така,но бях твърде далеч за да видя сълзите й.Прощавай,мамо!
25.Аз вече не сдържам сълзите си в коридора.Пак болница.Този път след операцията на татко.Преди операцията беше силният мъж, когото познавах.След операцията-непознато разплакано дете с угаснал поглед.А така искаше да живее...
26.Гордостта,която изпитвах от моите ученици.Щастието и техните усмихнати очи в края на учебната година,когато отивахме да се веселим и празнуваме не като учител с ученици,а като приятели... Толкова ми липсват в новия ми живот...
27.Едни от най-прекрасните ми летни дни край морето,на Албена... Разходките при залез слънце и по цял ден любов... И как двамата плувахме навътре в морето,където никой не можеше да ни спаси,но и не искахме да бъдем спасени...Морето наистина беше от любов...
28.Кученцето с прерязана лапа,което срещнах една вечер докато се разделяхме и бях сигурна,че идва точно при мен или някой го праща при мен,за да му помогна.Превръзките на лапата му,шината и повторното му спасение...
29.Моето малко пухкаво коте с пречупен гръбнак.Таксиметровият шофьор,който ни закара до клиниката,го притиска на рентгена, защото аз треперя и рева като магаре...
30.Раздялата с мама преди да прелетя над океана...Вината,че след като татко я изостави,я напускам и аз...
31.Разговорите ни по телефона,които винаги ме разплакват,когато ме попита:А ти как си,майче?...Все още...Напоените със сълзите ми картички при всеки празничен повод,когато уж трябва да се радвам, а искам да напиша с големи сини букви:Липсваш ми,мамо!
Признанието й,колко е благодарна и наистина благословена,че ме/ни има...
32.Радостта, когато слушам една от любимите си певици,а моят малък наследник (наистина ме повтаря) ухилен вика:Йеее,Шакила... Започва да подскача и да се носи в някакъв негов измислен танц, който повече наподобява Добруджански ръченик.И с дяволит поглед ме поглежда,защото знае,че вече се превивам от смях...
33.Пак моето малко момче,когато силно се притиска в мен и не иска да ме пусне сутрин в детската градина...И следобедите,когато зарязва игри и приятели и щастлив тича към мен.Умоляващият му поглед, когато имам работа в кухнята,а той ме пита:Мамо,свърши ли?...И очаква да отидем да играем заедно,да излезем навън или просто да се гушнем...
34.Колкото са годините ми...И многото неизречени думи за близки и приятели,които се моля да имам време да изрека...И още много мигове на радост,които се моля да изживея...

Откакто писах тук  всеки ден чета темата...по-малко, защото ми е трудно...толкова много неща исках да напиша, но не мога...мислех, че завинаги съм ги забравила или просто не искам да ги помня..., знаех, че са там скрити на сигурно място завинаги в душата ми, за да мога да продължа напред...сега знам, че не са чак толкова дълбоко...

Креми,    за темата!

На всички, които пишат тук и на тези които нямат смелост: благодаря ви, че сте тук и, че намерих сродни души

Яда се отчета и аз
1.Моята баба -най добрата жена на света,човека който най-много ме обичаше
2.Баба ,умираща-как ме чака да ме види
3.Смърта на баба
4.Раждането ма дъщеря ми
5.Раждането на сина ми-момента ,в който усетих главичката му да излиза-едно познато чувство
6.Първият открит урок на дъщеря ми и как тя стана сама по желание и каза едно стихотворение("Ябълки и круши..."),точно в момента ,когато с на Вили майка му си говорихме ,че нашите деца не могат цяло стихотворение да научат
7.Как всяка вечер висях на КПП-то да вида бившият  ми мъж и разочарованието ми от него
8.Мъжът ми и момента в, който той вида сина ни и мен  на родилната маса
9.Едно малко червено сърчице ,направено от госпожата в детската градина и подарено ми от дъщеря ми за 14 февруари
10.Нощите когато чакам мъжа ми да се върне от път и как заспивам уморена няколко минути преди да си дойде
11.Деня ,в който голямата ни кака попита"Как е брат ми?"
12.Майка ми когато за втори път разбра че ще става баба-нейната подкрепа
13.Мъжа ми ,когато разбра че съм бременна
14.Дните прекарани на село
15.Първото ми пътуване до Турция
16.Първите усмивки на дъщеря ми и сина ми
17.Сутрин ,когато се събудя до любимия мъж и деца

...Всички премълчани и недоизказани неща....

Много хубава тема, накара ме да си спомня много неща...
- Като бях в първи клас майка ми ме хвана че съм откраднала химикала на една съученичка. Помня думите които ми каза тогава и как те ме промениха
- Един рожден ден, на който ми подариха глобус, а една приятелка го счупи. Научих се да не се привързвам към вещи
- Един асансьор, в който се случи нещо... Трябваха ми 15 години за да го преживея
- Първата ми любов - споделена с приятелката ми. Харесвахем ендо и също момче, но не си развалихем приятелството.
- Първото ми гадже и как ме прегърна докато гледахме някакъв кораб
- Тренировките, лагерите, хората с които се запознах
- Хижа Мусала и срещата ми с Него
- Първото ми катерене на стена и началото на връзката ни
- Един поглед, по който копнея, но знам че никога повече няма да ме погледне така и за това съм виновна аз
- Сутрините когато се събуждах щастлива до него
- Едно пътуване от София до Бургас в което не спрях да плача (добре че пускаха някакви трагични филми)
- последните 5 години в които се научих да бъда сама
- един есенен ден с много жълти листа и чувството че в мен расте живот
- най трудния разговор в живота ми - нося дете от друг, ти закъсня
- как съобщих на родителите ми и сълзите на баща ми, защото съм сама
- един смс, който наистина ме остави сама
- раждането на сина ми и лошата новина
- първата му усмивка и смях и всяка една след това...
- моментите когато го гушвах и той заспиваше в ръцете ми
- когато го предадох в ръцете на лекарите, а той не спираше да се смее
- когато го върнаха от операцията 2 часа по-късно и устичката му беше пълна с кръв
- единия месец който прекарахме заедно и детския му смях, който се страхувах че съм изгубила
- решението да продължа напред и да забравя миналото

1. Слънчев зимен ден - има много сняг, който хруска под ботушките ни - аз съм седнала на дървената шейна, а брат ми /с който сме близнаци/ я дърпа с въженце; аз се смея, а той е с червени бузи и синя шапка с пискюл.

2. Първият учебен ден - мама ни заведе в училищния двор, а ние сме толкова мънички /на 5 години и половина/ и здраво се държим за ръце.

3. На почивка сме през лятото с мама и татко в планината - Пампорово; здрачава се, до нас е тъмносиньо езеро със спокойна вода - с брат ми сме клекнали в тревата и нетърпеливо чакаме да се изпекат картофи в жарта на накладения огън.

4. Аз съм на около 7 години и излизаме на разходка в града с обичния ми дядо, той ми купува сладолед; аз искам още един и после още един; естествено след 3 сладоледа ме заболява гърло и вдигам висока температура - дядо стоя цяла нощ до леглото ми и сменя хладните кърпи върху челото ми;

5. Последният път когато видях очите му - мразовит януарски ден,   връщам се забързано от училище; след час беше мъртъв в ръцете ни - получи инфаркт; лекарите само констатираха смъртта.

6. Нямаше цветя в магазина за погребението; аз държа 4 карамфила, червени като кръв /оттогава мразя карамфили/ и не искам да ги хвърля върху ковчега, краката ми парят от студ и ... не мога да заплача.

7. Когато взех и последният си държавен изпит и придобих правоспособност - бях само на 22 години и много доволна от себе си.

8. Първият път когато срещнах съпруга ми - без него нямаше да съм човека, който съм  ; с безкрайното му търпение, обич и подкрепа.

9. Двете чертички на положителния тест за бременност и после съпругът ми, който тихо пее допрял глава до огромния ми бременен корем.

10. Звънкият смях на дъщеря ни и прекрасното й личице:

http://www.bgphoto.net/Photos.aspx?UserId=18131&AlbumId=54496

П.С. Момичета, благодаря ви за темата.   

28.

Самолетът е в началото на пистата.  Някъде в пътническия салон някакви хора са до теб.  Чувстваш, че нищо не мърда.  Всички са с колани, всички са притихнали.  Секундите са вечност.  Знаеш, че пилотите спокойно разговарят по радиото, искат разрешение за излитане.  Знаеш, че им отговарят.  Знаеш, че решението ТОЧНО КОГА да стартира самолетът зависи от капитана, а кога той ще реши само Бог знае.  Секундите са няколко, но толкова дълги...  Всички са напрегнати.  Някои се правят на спящи, някои се молят наум.  Някои въобще не разбират какво става.  Неподвижната земя през прозореца, светлините по края на пистата.  Бавно, мудно прелитащи птички над оградата.  Безвремието на пликчето за повръщане пред теб в мрежестия джоб.  Тишина, нарушавана от приглушени човешки гласове.  Знаеш, че ще се случи.  Знаеш, че ще е сега.  Знаеш, че е сега.  Ето сега.  Сега.  Но не знаеш кога точно.  Ще имаш ли време за още една мисъл?  Или сега!  Сега!

29.

Изригването.  Удар.  Воят на звяра.  Някой те блъска за раменете, за гърдите, за челото и те залепя за облегалката.  Съпротивата е безсмислена.  Хиляди часове инженерен труд заплатени с кървав данък за всяка грешка.  Мощността на реактивната тяга.  Безчувствената математика.  Вселената навън се втурва назад, всичко полудява и се размазва.  Оградата изчезва, бетонът изчезва, тревата изчезва.  Тонове и тонове метал, керосин, стъкло, гума и човешки съдби се вдигат във въздуха.  Някаква декоративна къща се появява от нищото и изчезва.  Кой може да живее в такава малка къща?  Сигурно е грешка в строителството...  Натискът остава.  Някакъв декоративен ансамбъл от керемидени покриви, улички и дръвчета се появява като за изложба и изчезва.  Смешна работа.  Някаква тъмносива двойна линия с бавно пълзящи точки по нея.  Прилича на магистрала. Тииокофи.  Интересно.  Гледката се забулва от някаква мъгла - откъде се взе?  Нямаше мългла...  Тийокофи.

Осъзнавам, че някой ми говори.  Униформено момиче, служебна усмивка.  Количка за сервиране до нея.  "Tea or coffee?".  Пауза.  Осъзнавам се.  Моментът е отминал, всичко отново е рутина.  Ежедневие.  Строгото момиче иска да знае от коя кана да ми налее в чашата.  Усмивката е служебна, очите - студени.  Облекчението ме залива изведнъж.  Напрежението изчезва.  Рухвам отпуснат върху седалката.  "Tea or coffee, sir?".  Усмивката ме чака.  Колежката и вече е обслужила хората през пътеката и двете чакат мен.  За да избутат количката малко по-нататък и да продължат със същото.  "Would you like some juice?"

30.

До количката е майка ми.  Млада.  Силна.  Красива.  Служебно усмихната.  Тъмносиня униформа.  Токчета.  Безмилостната хватка на огромна красива шнола.  Мирисът на парфюм.  На работа.  Кафе или чай.  Бяло или червено.  С тоник или с кола.  С колко кубчета.  Заповядайте.  Кафе или чай.  Заповядайте.  Кафе или чай.  Заповядайте.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Заповядайте.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.  Кафе или чай.

Sakri, хайде не се измъквай сега, виж колко хора писаха, продължавай и ти   

1. Сватбата ми
2. Нощта преди секциото
3. Операционната, суматохата, лекарите, зелените манти, силните светлини
4. Първия път когато видях детето си, веднага след като го извадиха
5. Катастрофата на мъжа ми
6. Момента, в който ми съобщиха че е катастрофирал
7. Чувството, когато пред болницата видях повече от десет служебни коли от фирмата на мъжа ми, а когато отидох до кръвния център имаше толкова много народ, хора които познавах и други, които не познавах, хора, хора, хора и всеки когото попитам чака да даде кръв за него. Толкова много познати и непознати дошли да спасят човешки живот.
8. Първия път, когато ме пуснаха да го видя в интензивното, след операциите, как едвам се удържах да не ревна, и той как едва ме виждаше, как казваше две думи и заспиваше, после се събужда и пак заспива
9. Когато го изписаха след два месеца в болницата
10. Първата нощ с бебето в къщи и как не исках да заспивам, защото си мислех, че няма да го чеу през нощта, а той ще реве ли реве...
11. Всички нови години прекарани с родителите ми
12. Всеки път, когато мама ми казва "Ти можеш, ще се справиш"
13. Всеки път, когато татко ме прегърне
14. Първата целувка
15. Първият секс
16. Забранената ми любов, всеки стрелнат поглед, всяка плаха усмивка, всяка открадната целувка, всяко уж случайно докосване
17. Момента, в който мъжът ми каза преди години, че аз съм жената на живота му
18. Положителния тест за бременност, изненадата, уплахата, радостта
19. Всеки един миг от детството ми, прекаран в бабиния двор, в игри и баба тичаща след мен с филия с шарена сол

Само успявям да ви мерна, че пишете   За което ви ОБИЧАМ, еле па некои.

Ще ви чета и ще пиша, когато си измагеря ДДС-то да е*аааааа... Луд екшън ми е в офиса в момента.

Да ви кажа под секрет - новата ми шефка е супер   !

Сега откривам темата. Момичета страхотни сте. Нека и аз споделя.

1. Първото нещо е мама.
2. Неспиращите скандали и побоища в къщи.
3. На 7 съм. Татко си е отишъл. Къщата е празна. Нямаме легло. Поне не ме е страх.
4. Гимнастиката.
5. Ново жилище, нов мъж. Нов "татко". Как искам малко внимание от него.
6. Мама вече е сама. И кака много страда от това. Не е сама. Има цели 4 деца.
7. Пораснах много рано. Никой няма време за мен. Оправям се сама.
8. Първата целувка.
9. Първата среща с Него.
10. Сълзите на брат ми, когато му казах, че се омъжвам.
11. Първият положителен тест за бременност. Толкова надежди.
12. Новината, че детенцето растящо в мен страда.
13. Раждането. Видях за първи и последен път Вики. Толкова е малък. Толкова красив. Не успя самичък. Много болка. Много сълзи.
14. Момента, в който плачем заедно за изгубеното щастие.
15. Втори положителен тест. Страх ме е да се зарадвам.
16. Кръвоизлив. Страх до края.
17. Мигът, в които видях най-прекрасното и здраво момченце на света. Синът ми Тони. Толкова прилича на баща си. Вече съм цяла.
18. Най сладките думи. Мама.