Д
След този първи месец почна да не идва. Молех го, казвах му, че имаме нужда от него, най-вече малкия, с който имат невероятна връзка още от родилното. Обещаваше и не спазваше. Молех го да реши каквото и да е за това къде и как да живеем, но той не го правеше.
Старая се да го радвам - да му правя изненади, подаръци. Но не виждам нищо подобно от негова страна.
Скрит текст:
Но от мен беше дистанциран. Не ме прегръщаше, мълчеше и се забиваше я телефона.етето ми съм го оставяла на баба му (майка ми) да го гледа само 1 седмица, като бях а прясна травматична дискова херния, и то по настояване на всички около мен, не мое. Гледаме си го ние. Миналото лято бяхме а детето цяло лято на Влас, от юни до края на септември, работейки, аз един ден, мъжът ми един (с една и съща професия сме и се сменяхме).
За деца сме говорили с години, просто ни се искаше първо да си завърша образованието си. И то той е човекът, който първи повдигна темата за деца.
Първият месец да, беше идилия, въпреки че ме тресеше на моменти депресията и имах здравословни проблеми след раждането, но се държахме един за друг, той показваше обич и топлина не само към малкия, но и към мен. Което след пълна дистанцираност първите 3 месеца от бременността и озлобление (реплики тип 'много жени си гледат децата сами'), беше невероятно. Като останахме сами след раждането в реанимация даже ми предложи брак, ей така, спонтанно, без пръстени. Но след това се правеше, че не се е случило.
Да, беше хубав първият ни месец, и то много. Да, бяхме при майка ми, защото раждах я моя роден град, заради по-добрата болница. Почти всичко сами си правехме. Кърмех, имах там много проблеми, бях и с голяма кръвозагуба след раждането, но си гледахме ние малкия, ние си шетахме и т.н. Да, не сме се занимавали да готвим, да пазарим и т.н. Имахме някаква помощ. Но не много. И си ни беше хубаво. Той ми помогна да си стъпя на краката, радвахме се на малкия, говорехме, смеехме се, прегръщахме се. Като трябваше да се върне на работа след първите 15 дни не му се тръгваше. За следващите 1 седмици и двата пъти, в които можеше, дойде. Но след това... Нз. Осъзна, като прекара време сам, че му липсва ергенския живот ли, нз.
Под лудницата вкъщи имам предвид, че сме много хора, домашни любимци, а той е свикнал да е повече сам - майка му половин година и нагоре я няма.
И може да ви се струва инфантилно, но се разплака от вълнение. Защото и бях получила една жестока болка и не знаехме всичко наред ли ще е. За всичко с детето се радваше. Говореше му от началото на бременността.
За деца сме говорили с години, просто ни се искаше първо да си завърша образованието си. И то той е човекът, който първи повдигна темата за деца.
Първият месец да, беше идилия, въпреки че ме тресеше на моменти депресията и имах здравословни проблеми след раждането, но се държахме един за друг, той показваше обич и топлина не само към малкия, но и към мен. Което след пълна дистанцираност първите 3 месеца от бременността и озлобление (реплики тип 'много жени си гледат децата сами'), беше невероятно. Като останахме сами след раждането в реанимация даже ми предложи брак, ей така, спонтанно, без пръстени. Но след това се правеше, че не се е случило.
Да, беше хубав първият ни месец, и то много. Да, бяхме при майка ми, защото раждах я моя роден град, заради по-добрата болница. Почти всичко сами си правехме. Кърмех, имах там много проблеми, бях и с голяма кръвозагуба след раждането, но си гледахме ние малкия, ние си шетахме и т.н. Да, не сме се занимавали да готвим, да пазарим и т.н. Имахме някаква помощ. Но не много. И си ни беше хубаво. Той ми помогна да си стъпя на краката, радвахме се на малкия, говорехме, смеехме се, прегръщахме се. Като трябваше да се върне на работа след първите 15 дни не му се тръгваше. За следващите 1 седмици и двата пъти, в които можеше, дойде. Но след това... Нз. Осъзна, като прекара време сам, че му липсва ергенския живот ли, нз.
Под лудницата вкъщи имам предвид, че сме много хора, домашни любимци, а той е свикнал да е повече сам - майка му половин година и нагоре я няма.
И може да ви се струва инфантилно, но се разплака от вълнение. Защото и бях получила една жестока болка и не знаехме всичко наред ли ще е. За всичко с детето се радваше. Говореше му от началото на бременността.
Скрит текст:
беше мн изнервен, най-вече спрямо мен, озлобен дори. Опитах се да говоря с него, после да го оставя на мира, да му дам време. 2 месеца нещата бяха ок и помежду ни. Но накрая, отдавах го на нерви от приближаващите раждане,
След този първи месец почна да не идва. Молех го, казвах му, че имаме нужда от него, най-вече малкия, с който имат невероятна връзка още от родилното. Обещаваше и не спазваше. Молех го да реши каквото и да е за това къде и как да живеем, но той не го правеше.
Скрит текст:
Понесох преди много от него - обиди, пренебрежение, егоизъм, болка. Болеше много от това пренебрежение. Когато имаше 10 дни служебна отпуска, от които повечето можеше да е при нас и не дойде, реших, че е недопустимо. Защото пренебрегна не само мен, но и бебето. Инфантилно или не, после му дадох втори шанс, защото аз живея на принципа, че всеки може да сбърка и трябва да му се даде шанс.
Скрит текст:
Но много пъти дреболиите са израз на нещо по-глобашно или ми напомнят за някоя стара случка. И в един момент обаче имам чувството, че си изчерпах търпението. Да, сега по-често аз съм тази, която започва скандалите, понякога за глупости.
Скрит текст:
Винаги аз съм тази от нас, която се е борила за връзката. В началото ако не бях упорита и много готова да направя всичко за него, нямаше изобщо да се съберем може би. Това е един от големите ни проблеми, поне за мен е проблем - че той ме приема за даденост, че смята, че аз да правя жертви е естествено, а той - ако реши. Редовно ли казва 'ми във връзката един прави повечето компромиси'. Наясно съм, че голяма част от проблемът е в мен вече. И че аз съм си и виновна, че дълго му дадох да ме приема за даденост. Знам, че имам нужда от сериозна работа с клиничен психолог, защото на моменти имам и мисли за край на живота, евентуално и психиатър.
Но и той трябва да иска да се оправят нещата.
Но и той трябва да иска да се оправят нещата.
Скрит текст:
Че не му пука за моите нужди. Боли ме, че не оценя, че дойдох тук сама, имайки само него и малкия, без да познавам един човек (освен свекървата, която ме мрази).
Старая се да го радвам - да му правя изненади, подаръци. Но не виждам нищо подобно от негова страна.
Скрит текст:
Относно това за какво се караме - ето един пример - аз искам да имаме общ бюджет, така по-лесно ще се вижда къде импл колко пари отиват и ще можем да почнем да пестим. Той все обещава от ноември и не го правим. Предложих или да теглим всичките пари, или да търсим варианти за обща сметка. Все нещо не му харесва на тия варианти. Аз съм му давала моя карта с пин-а да пазари като се наложи, но той отказва подобно нещо. Сякаш няма наше, има мое и негово.
За другите жени, не знам, мисля, че наистина го мисли. Познавам го и знам как като е пиян казва това, което не смее да каже иначе. Навремето, преди да се съберем, така разбрах, че изпитва нещо към мен - макар и трезвен да не искаше да признае. Така че според мен за съжаление е истина. И боли много.
Наясно съм, че сега и аз не съм Ъшата, която бях. Самата аз не харесвам това, което съм. Но не се промених току така. Просто някои неща не мога и не мога да простя явно. Особено като виждам, че той явно не съжалява. И вече всяко нещо ми идва я повече и е един порочен кръг. Не се харесвам. Промених се много. Преди имах и хобита, амбиции, интереси. Вече освен малкия, домакинството и работата нямам друга тема за разговор и с приятелите ми. Карам по инерция. Изтощена съм психически и физически. И това ме прави още по-изнервена, скандали, още умора, и така пак и пак. Казвам му, че имам нужда от малко почивка, от топлина, от загриженост, малко да почувствам, че съм му приоритет, но така и не се случва. И това ме наранява к вбесява още повече и всичко почва от начало
За другите жени, не знам, мисля, че наистина го мисли. Познавам го и знам как като е пиян казва това, което не смее да каже иначе. Навремето, преди да се съберем, така разбрах, че изпитва нещо към мен - макар и трезвен да не искаше да признае. Така че според мен за съжаление е истина. И боли много.
Наясно съм, че сега и аз не съм Ъшата, която бях. Самата аз не харесвам това, което съм. Но не се промених току така. Просто някои неща не мога и не мога да простя явно. Особено като виждам, че той явно не съжалява. И вече всяко нещо ми идва я повече и е един порочен кръг. Не се харесвам. Промених се много. Преди имах и хобита, амбиции, интереси. Вече освен малкия, домакинството и работата нямам друга тема за разговор и с приятелите ми. Карам по инерция. Изтощена съм психически и физически. И това ме прави още по-изнервена, скандали, още умора, и така пак и пак. Казвам му, че имам нужда от малко почивка, от топлина, от загриженост, малко да почувствам, че съм му приоритет, но така и не се случва. И това ме наранява к вбесява още повече и всичко почва от начало
И още:ти си настоявала за живот заедно, ти си искала промени, ти си правила жертвите, ти си правила компромисите, ти си се борила за връзката ви, ти си правила какво ли не, за да се съберете...и т.н.Това не ти ли говори нещо?Че въпреки, че и двамата сте "впрегнати" в каруцата-семейство, само ти си "коня", който я тегли?
Другият "кон" просто си иска свободния живот и да тича " по поляните" на воля.....този насила поставен му "хомот" му тежи и той не прави нищо, за да тегли "каруцата" заедно с теб.
И тук, пак, за кой ли път:
за да вървят нещата в една връзка/семество, ВИНАГИ мъжът трябва да обича повече, да прави повече ( и за жената, и за двойката като цяло), да тича след жената, да иска да я печели постоянно, накратко-Мъжът трябва да се жертва повече.
Връзка, в която жената търчи след мъжа, е обречена.
