Какво бихте сторили на мое място?

Така като Ви чета - много голяма част от вината ми се струва, че се крие във Вашето поведение, да не кажа основната част.
1. Очевидно не сте били готови да станете родители. Не мисля, че сте взели най-доброто решение предвид тази липса на готовност.
2. След като непланираното дете е било на път, неговото отношение не се е променило автоматично. Идвал е при всяка възможност, сама казвате че "първият месец беше приказно". Бил плакал или се смеел или и двете като видял сърчицето на ехограф и т.н. (спирам, че почна да ми се повдига от инфантилни лигавищини). Значи нещо друго се е случило през първия един месец и след него.
3. Първоначалната среда, както я описвате, звучи доста неприятна. Дори само "лудницата вкъщи при нашите" ми е достатъчно.
4. Разделяте се, прощавате - извинявайте, това е крайно инфантилно поведение. Също да си метнеш новороденото на някого или пък да го помъкнеш по моретата, ако с него сте ходили (съмнявам се).
5. Настоящата среда, която описвате, звучи изключително токсично. Не мисля, че толкова иска да спи с други жени (ако искаше щеше да го прави, а не да Ви дразни), по-скоро е искал да Ви нарани, да Ви заболи. Очевидно си разменяте постоянно любезности.

Как си обяснявам горните 5 точки - вероятно момчето е добро и отговорно - живее сам, работи, не е избягал с 200 при непланирано бебе, както би направил някой мухльо. Но Вие не сте била съвсем готова за дете - наивно звучиите, много наивно. За да са приказни баш първите дни след раждането - това значи, че мама + може би баба са вършили 99%, а Вие евентуално сте гушкали бебето и сте кърмили и сте се занимавали с ученически скандалчета с младия татко - гадже. Иначе нищо толкова "вълшебно" няма в първия месец - справка съседната тема с майката на 20-дневно. В някакъв момент отговорностите са Ви застигнали и доизживяването на късните тийнейджърски години се е комбинирало с отговорността на младия родител. От там кошмара, в който живеете и със сигурност е повече от кошмар и за него. Не е изключено в цялата работа да има намесена и някоя следродилна депресия, но за това се консултирайте с психиатър по-добре.

Според мен връзката Ви има шанс - като цяло сте преминали най-трудното (бебето е оцеляло по-крехкия си период), трябва обаче коренна промяна в поведението, а това ще е много трудно, защото сте влезли вече в някакво русло. Освен брачния специалист, който не знам дали ще помогне, на Ваше място бих потърсил психиатрична помощ и евентуално ако психиатърът прецени - анти-депресанти, успокоителни някакви. Това от една страна ще подобри очевидно крайно тежкото Ви вътрешно състояние, от друга приятелят Ви може да бъде също въвлечен и дори да нямате психичен проблем, който да изисква лекарства, психиатърът да предложи някаква терапия, в която и той да е въвлечен най-малкото като загрижен партньор. Или дори само от това, че отивате на преглед да се попритесни (той - партньорът Ви) и да положи и той усилия.

Но Вие задължително трябва да положите много големи усилия, понеже ми се струва, че в случая по-вероятно Вие сте първопричината на конфликта и токсичната среда, в която живеете.

Искрено се надявам да успеете да превъзмогнете проблемите и да преоткриете връзката и любовта си. Ако не това, поне да намерите Вие някакъв вътрешен баланс и да не допускате нови грешки.

Успех!

Абе, не мисля, че е необходимо чак до хапчета да се стига
Просто един адекватен поглед отстрани на цялата ситуация би бил полезен. Тя авторката сама си каза, че е нервна и доста често тя самата предизвиква скандалите. Което пък ме води на мисълта, след като holly_mac казва, че се карат за едно и също, защо да не се пробва различен подход? Някой път е доста полезно просто да поемеш дълбоко въздух, да прецениш дали си заслужава нервите и да направиш компромис, в рамките на допустимото,естествено.

Аз пък обратно на бгтатко не виждам вина в авторката, въпреки че се самообвинява много. Колко време му е трябвало изобщо да узрее за идеята, че трябва да живеят заедно? За мен този човек е търсил начин да скатае, не му се е ставало баща и сега си го изкарва на авторката. Не виждам нейна грешка, съжалявам.
Може би ако дадеш един пример за какво толкова се карате? Ние като сме толкова преуморени с мъжа ми най не се караме, понеже силите не ни стигат и за това.

Детето ми съм го оставяла на баба му (майка ми) да го гледа само 1 седмица, като бях а прясна травматична дискова херния, и то по настояване на всички около мен, не мое. Гледаме си го ние. Миналото лято бяхме а детето цяло лято на Влас, от юни до края на септември, работейки, аз един ден, мъжът ми един (с една и съща професия сме и се сменяхме).
За деца сме говорили с години, просто ни се искаше първо да си завърша образованието си. И то той е човекът, който първи повдигна темата за деца.
Първият месец да, беше идилия, въпреки че ме тресеше на моменти депресията и имах здравословни проблеми след раждането, но се държахме един за друг, той показваше обич и топлина не само към малкия, но и към мен. Което след пълна дистанцираност първите 3 месеца от бременността и озлобление (реплики тип 'много жени си гледат децата сами'), беше невероятно. Като останахме сами след раждането в реанимация даже ми предложи брак, ей така, спонтанно, без пръстени. Но след това се правеше, че не се е случило.
Да, беше хубав първият ни месец, и то много. Да, бяхме при майка ми, защото раждах я моя роден град, заради по-добрата болница. Почти всичко сами си правехме. Кърмех, имах там много проблеми, бях и с голяма кръвозагуба след раждането, но си гледахме ние малкия, ние си шетахме и т.н. Да, не сме се занимавали да готвим, да пазарим и т.н. Имахме някаква помощ. Но не много. И си ни беше хубаво. Той ми помогна да си стъпя на краката, радвахме се на малкия, говорехме, смеехме се, прегръщахме се. Като трябваше да се върне на работа след първите 15 дни не му се тръгваше. За следващите 1 седмици и двата пъти, в които можеше, дойде. Но след това... Нз. Осъзна, като прекара време сам, че му липсва ергенския живот ли, нз.
Под лудницата вкъщи имам предвид, че сме много хора, домашни любимци, а той е свикнал да е повече сам - майка му половин година и нагоре я няма.
И може да ви се струва инфантилно, но се разплака от вълнение. Защото и бях получила една жестока болка и не знаехме всичко наред ли ще е. За всичко с детето се радваше. Говореше му от началото на бременността. Но от мен беше дистанциран. Не ме прегръщаше, мълчеше и се забиваше я телефона. Опитах се да говоря с него, после да го оставя на мира, да му дам време. 2 месеца нещата бяха ок и помежду ни. Но накрая, отдавах го на нерви от приближаващите раждане, беше мн изнервен, най-вече спрямо мен, озлобен дори.
След този първи месец почна да не идва. Молех го, казвах му, че имаме нужда от него, най-вече малкия, с който имат невероятна връзка още от родилното. Обещаваше и не спазваше. Молех го да реши каквото и да е за това къде и как да живеем, но той не го правеше. Болеше много от това пренебрежение. Когато имаше 10 дни служебна отпуска, от които повечето можеше да е при нас и не дойде, реших, че е недопустимо. Защото пренебрегна не само мен, но и бебето. Инфантилно или не, после му дадох втори шанс, защото аз живея на принципа, че всеки може да сбърка и трябва да му се даде шанс.
Понесох преди много от него - обиди, пренебрежение, егоизъм, болка. И в един момент обаче имам чувството, че си изчерпах търпението. Да, сега по-често аз  съм тази, която започва скандалите, понякога за глупости. Но много пъти дреболиите са израз на нещо по-глобашно или ми напомнят за някоя стара случка.
Наясно съм, че голяма част от проблемът е в мен вече. И че аз съм си и виновна, че дълго му дадох да ме приема за даденост. Знам, че имам нужда от сериозна работа с клиничен психолог, защото на моменти имам и мисли за край на живота, евентуално и психиатър.
Но и той трябва да иска да се оправят нещата. Винаги аз съм тази от нас, която се е борила за връзката. В началото ако не бях упорита и много готова да направя всичко за него, нямаше изобщо да се съберем може би. Това е един от големите ни проблеми, поне за мен е проблем - че той ме приема за даденост, че смята, че аз да правя жертви е естествено, а той - ако реши. Редовно ли казва 'ми във връзката един прави повечето компромиси'. Боли ме, че не оценя, че дойдох тук сама, имайки само него и малкия, без да познавам един човек (освен свекървата, която ме мрази). Че не му пука за моите нужди.
Старая се да го радвам - да му правя изненади, подаръци. Но не виждам нищо подобно от негова страна.
Относно това за какво се караме - ето един пример - аз искам да имаме общ бюджет, така по-лесно ще се вижда къде импл колко пари отиват и ще можем да почнем да пестим. Той все обещава от ноември и не го правим. Предложих или да теглим всичките пари, или да търсим варианти за обща сметка. Все нещо не му харесва на тия варианти. Аз съм му давала моя карта с пин-а да пазари като се наложи, но той отказва подобно нещо. Сякаш няма наше, има мое и негово.
За другите жени, не знам, мисля, че наистина го мисли. Познавам го и знам как като е пиян казва това, което не смее да каже иначе. Навремето, преди да се съберем, така разбрах, че изпитва нещо към мен - макар и трезвен да не искаше да признае. Така че според мен за съжаление е истина. И боли много.

Наясно съм, че сега и аз не съм Ъшата, която бях. Самата аз не харесвам това, което съм. Но не се промених току така. Просто някои неща не мога и не мога да простя явно. Особено като виждам, че той явно не съжалява. И вече всяко нещо ми идва я повече и е един порочен кръг. Не се харесвам. Промених се много. Преди имах и хобита, амбиции, интереси. Вече освен малкия, домакинството и работата нямам друга тема за разговор и с приятелите ми. Карам по инерция. Изтощена съм психически и физически. И това ме прави още по-изнервена, скандали, още умора, и така пак и пак. Казвам му, че имам нужда от малко почивка, от топлина, от загриженост, малко да почувствам, че съм му приоритет, но така и не се случва. И това ме наранява к вбесява още повече и всичко почва от начало

Според мен по-скоро психиатър. Клиничен психолог не може да изписва лекарства и да поставя диагнози, а вероятно има нужда и от двете. Също така клиничен психолог обикновено прави разни терапии, които не винаги работят (не винаги у нас се правят както трябва) и най-важното - дори да имат ефект, са по-продължителни и по-скъпи от 1-2 прегледа при психиатър, които принципно са достатъчни да постави диагноза и да изпише лекарства. Казахте, че нямате излишни пари - идете на психиатър, просто звучите ми доста несвързано - виждам, че Ви е много трудно и сте свръхнапрегната. Независимо кой е виновният, правилното в момента е да се погрижите първо за себе си, пък после като се успокоите ще решите какво да правите.

Неговото поведение не звучи рационално, така както го описвате. Може да е било такова, може би Вие така го виждате сега, защото в момента разсъждавате не толкова рационално. Във всеки случай обикновено има някакви причини за подобно редуване на мило и кофти отношение. Но може би не е сега моментът точно да ги мислите тези неща...

След като разбрахте за нежеланата (или поне непланираната) бременност и му казахте - той поиска ли да направите аборт? Тогава ли започна първото обтягане на отношенията между Вас двамата?

Да не би да те обвинява за забременяването? Че си го допуснала умишлено и че си го подвела?

На твое място, бих спряла на момента с драматизациите и дълбоките философски разбори на мача и бих се стегнала. Защото вече не си най-важната ТИ, нито отношенията ТИ с мъжа, а малкия човек, който сте създали. И май никак не я осъзнаваш тази работа.

Ако си впрегнеш енергията да даваш най-доброто от себе си за детето, няма да имаш време, да се занимаваш с любовни драми и най-вече да ги създаваш. При появата на проблеми - много бързо може да ги решиш, когато си практик и реалист.

Иначе ... ако дълбаеш достатъчно дълго, все ще стигнеш до вода, така че спри с аматьорските анализи на теб и партньора ти и се дръж сериозно, честно и достойно.

Едва ли, съдейки по описаното от авторката по време на и малко след бременността.
Според мен по-скоро му идва вповече поведението на авторката и постоянното натякване за нуждата от внимание, подредба на приоритети, съчетано с перманентно напрежение и чоплене на скандали.
Холи, колкото повече те чета, толкова повече се убеждавам, че това е вид негова защитна реакция към твоето поведение. Което не го оправдава,естествено,но поне от части би го обяснило.

Но и при мен нещата са една голяма част резултат от минало негово поведение. Не всичко. Но след много неща не чувствам онази сигурност, която имаше преди. Не мога така да му вярвам, както преди. И ми се иска да не съм последна дупка на кавала за него, каквато се чувствам от повече от година. Явно с реакциите си постигам обратното на това, което искам от него. Но не мога да се контролирам. Вече не съм на себе си.

На какво се дължи тази загуба на доверие от твоя страна? Имам предвид, дали са само тези негови думи за другите жени или някакви конкретни действия, от които си се почувствала предадена?

Хиляди неспазени обещания. Няколко случки най-вече. Първо, бях бременна в 9 месец, той си беше я неговия град. Бях имала наскоро един лош запис на тоновете. Чакахме всеки момент да родя, под напрежение дали всичко ще е наред. Един ден щеше да идва след работа, майка ми беше нощна смяна. Не искаха да оставам сама, защото понякога и колабираха от много ниско кръвно, а вече бях тюлен, паднех ли на земята не можех сама да стана. Той щеше да идва, беше вече в отпуск. Но не дойде, защото прането не било изсъхнало (пътуваше с влакове). После пък след раждането, като останахме сами в реанимация ми предложи брак, спонтанно, без пръстен, без нищо. Като се прибрахме исках да кажем на нашите и на майка му, но той каза, че искал да вземе пръстен и тогава. Пръстен още няма, година и половина след това. После все обещаваше, че ще уреди до няколко седмици нещата да се преместим да живеем заедно, че докато стане ще идва по-често. Но не го направи. Веднъж имаше пуснати 10 дни служебна отпуска за курс, като реално можеше 8 от тях са прекара с нас. Той реши да си прекъсне отпуската (тя е отделна от 20-те дни за годината, има 25 дни служебна на година, която ако не ползва изгътмява и не се трупа за следващата година) и да ходи на работа. Падна ми пердето и казах Край. Един ден дойде за РД на баща ми, моли ме да му простя. Каза, че всичко ще направи, че ще се променят нещата. В това време му бе излезнал графика за следващия месец. Без да е пускал нищо имаше 3 дни почивни точно около именния ми ден. Предположих, че че ги прекара с нас. Говорихме нещо организационно и той ми обясни как щял да дойде само единия ден за няколко часа. Като му дадох втори шанс обеща, че малкият и аз ще сме му приоритет, че ще се реваншира за всичко и ще ми покаже колко държи на мен. Вместо това всеки ден се държи, все едно насила съм го карала да бъде с мен. Постоянно натяква за това, че сме на квартира, а не у тях. Аз преди бях готова да живея там, но след като майка му докато раждах ми казваше 'какво висиш при тая, нямаш място там' и искала даже да се отказва от него, задето избрал да е при мен докато раждах, вместо да иде до тях си на 100 км да и праща документи някакви (тя работеше надалеч), реших, че няма да живеем с нея за доброто на връзката ни. Защото аз дума никога, и до ден днешен, не съм и казала на криво, а тя от първия път, когато ме видя за 5 минути му обяснява да ме зарязва. Опитваше се да го убеждава, че бебето не е негово. За моя радост тогава и се сочна и и каза, че той няма съмнения, ако тя има сме съгласни на ДНК тест, само че тя да го уреди и финансира.

Нещата въобще не са за психиатър, поне не за момента. Нито един от вас двамата няма психиатричен проблем. Това би било малко каго за главоболие да тичате на невролог. Има поне няколко по-междинни стъпки за самопомощ.

Връщаш се непрекъснато към случката с пияното споменаване на други жени и то в момента ти носи най-много болка, несигурност и страх. На твое място не бих започвала някакви дълбоки интервенции или анализи на цялостната картина, а бих започнала с открит честен самоанализ защо толкова наранява този страх. Може да откриеш неща скрити дълбоко в геб, датиращи далеч преди връзката ви, върху които да помислиш и поработиш. След това бих била искрена и директна с него, но без обвинения за това, че е изразил или има тези мисли. Бих описала какво предизвикват в мен и че създават много нерешено напрежение, което избива в посока на караници и несигурност. Бих му дала шанс да бъде искрен и да сподели.

Докато не говорите един с друг, няма да се реши нищо, камо ли с рецепта от психиатър. Ако е трудно да започнете този разговор, тогава наистина би помогнал опитен медиатор като семеен терапевт. Има и доста източници и материали как да поведете и структурирате такъв разговор.  Звучите и двамата като интелигентни и отговорни хора.

Успех!

Детска работа, няма оправия, продължава да описва хиляди подробности, които все едно имат значение. Живота си върви, детето расте в битов драматичен театър, а майка му цикли на едно място, в безмислени опити да запаметява, анализира и разказва абсолютно безмислени случки ...

Притеснява ме това за другите жени, защото за мен, ако един човек вече му се иска 'чуждо', то значи няма чувства. А ако е така, какъв е смисълът.
За Вас може да нямат значение тези подробности, но за мен имат - това са неща, които са ме наранили, това е цялостно отношение. И рефлектира върху целия ми живот.
И да, не могат да ми изчезнат от съзнанието тези случки, защото те 'счупиха' нещо помежду ни. И искам да го оправя, но не знам как и дали изобщо е възможно. А така не може да продължава именно заради детето.

Един човек може да има ред причини да каже каквото и да било. А също така е възможно да има силни чувства и въпреки това да е объркан и разочарован от партньора си и от живота си. Да не говорим, че на чисто физическо ниво, по-притеснително е, ако човек загуби цялата си сексуалност (привличането към другите е част от нея) и я насочи само о единствено към един човек, дори и да е женен. Разбира се, че може да е моногамен, верен и т.н. но това, което е казал не е изневяра. Така или иначе, думите често са оръжие.

Добре е да му кажеш на него тези неща, не на нас. Ние няма как да ти кажем защо го е казал и какво значение има.