* Берен Саат * Beren Saat * Атийе * Atiye / The Gift * Netflix тема 15

Някои хора ви държат огледало ... Остро огледало, където се сблъсквате с всичките си страхове. И по този начин виждате, че единственото им желание е да направят света по-удобно и по-честно място. Понякога това, че не сте прекалено ангажирани с живота, да останете далеч от него не означава да не съществувате, но всъщност означава да присъствате още повече. И това е мястото, където Берен Саат навлиза в живота ни. Страстта ни към нея се крие в нейната самоувереност, сигурен съм в това сега. Невероятно е да възприемете нечии страхове и щастие по такъв начин. Колкото повече въображение има човек в детството, толкова повече може да вдъхнови мечти в бъдеще и колкото повече може да обгърне живота с всичките си подоби, толкова по-щедър ще стане животът. Говоренето за пътуването с нея беше като пътуване в близкото бъдеще на поле, превърнало се в една от най-важните индустрии на Турция. Щастлив съм, щастливи сме, че оставяме след себе си много положителни утвърждения както за нашето индивидуално развитие, така и за индустрията ... Това, което ни обедини, е новият турски сериал на Netflix, Atiye! В този мистичен проект, който я връща на екрана, в живота ни навлиза нова Берен. Тя знае какво иска и е достатъчно смела, за да се изправи срещу всички останали Берени ... Животът започва от момента, в който познавате себе си, знаете какво искате! Елате, вземете участие в тази вдъхновяваща история!

Как мина детството ти?

Бях книжен червей, когато бях дете. Винаги съм си представял детските романи, които чета. Тогава разбрах, че това са малки работилници, които направих за себе си. Създадох система за игра на игри като драматична работилница. Въпреки че майка ми много ме социализира, бях дете, което също е щастливо в своя собствен свят. Играчките и въображението ми бяха достатъчни за мен.

Можете ли да ни разкажете за първия си момент, когато разбрахте, че искате да бъдете актриса?

Бях около 9-10. Гледах как Селчук Йонтем играе „Бен Феербах“. Спомням си железните строителни стълби във финалната сцена, мигащите светлини и начина, по който Селчук влиза на сцената ... Усещането за „И аз искам да бъда там“ беше много доминиращо.

Какво стана след това?

Бях в училище, което имаше много културни и артистични занимания и имах голям късмет за това. По време на обучението си в частното училище TED Ankara първо започнах да танцувам, а след това свирех в училищни мюзикъли. След като играете главната роля в мюзикъл на сцената на Държавната опера и балет на 15 години и сте вкусили това усещане, не е било възможно да се върнете назад. Но животът тръгна в друга посока. В гимназията склоних към науката. Чувствах се много добре и в научните лаборатории. По това време бях объркан и бях много впечатлен от романа на Айше Кулин „Ади Айлин“. Това беше времето, когато исках да бъда психиатър. Когато бях на около 17-18, попитах себе си; „Какво търсите?“. По това време, разбира се, семейството се опитва да ви напътства.

„Имате златна гривна на ръката си“? (Турски идиом, отнасящ се до умение, което човек може да използва, за да подкрепи себе си)

Сигурен. Но има и факт, че има няколко примера, които са постигнали реална икономическа свобода чрез действие до нашето поколение. Особено като се има предвид Yeşilçam. (Златният век на турското кино от 50-те до 70-те години на миналия век, известен още като ерата на Yesilçam)

По онова време възприятието за актьорството като професия беше много слабо. Тази неназована страст беше интерпретирана като хоби в училище.

Трябва да изберете място в образователната система и в резултат на това започнах да уча бизнес. Но нямаше връщане след това чувство на адреналин.

Поставяхте ли добре известни класически пиеси?

Имаше мюзикъли като The Blues Brothers и Grease, но нашите бяха оригинални текстове. На 75-годишнината на Републиката те ни включиха в обиколка на кораб Самсун. Кораб, пълен с държавни артисти, започващ от Измир до Кипър, беше ослепително преживяване за 14-годишно момиче. Предимствата на училището, което съм учил, се превърнаха в мечтите и кариерата ми.

Анкара също е много съзнателен град по отношение на изпълнителските изкуства?

В днешно време не виждам хора да водят децата си на балет. Това ме накара да разбера на какво служат балетните уроци, които взех като дете. Беше като мечта да играя водеща роля в мюзикъл на 15 години на сцената, която гледах Лешникотрошачката, когато бях на 7-8 години. Тогава, когато го гледах отново в Париж на 25-годишна възраст, се почувствах малко по-близо до тази перфектна естетика. Видът на възможностите, които ви се предлага да мечтаете, е много важен. В онези години ние бяхме късметлийски деца, които имаха достъп до културните съоръжения в Анкара, основани от Atatürk. Сега имате безкраен достъп с технологии. От друга страна се случва втората пролет на театъра. Докато популярността на телевизионните сериали намалява, много е приятно театралната публика да се увеличава.

Има ли проект за театър, който ще ви включи в този разцъфтящ период?

Все още не. Искам съвременен сценичен мениджмънт. Говорихме за няколко проекта, но нещата в определен момент се обвързват. Добро управление, добър текст би било перфектно. Не искам да правя игра, която е насочена със същата четка, след като гледам игра в Лондон и знам какво биха могли да направят с минимално, но мощно управление. Искам дебютната ми игра да е модерна, светска и интелигентна.

Актьорството се превърна в занимание на поколения, променило ли се е възприемането на актьорската игра? Сякаш актьорът е объркан, че е известен ...

Всъщност това не е само за нас, но и за всички полета. Стигнахме до ера на достъпността на славата. Всеки има шанс да създаде собствена слава по някакъв начин и да достигне до много по-широка публика от преди. Това всъщност е добро нещо. На това дължим и движението на жените в Холивуд. Те могат свободно да разказват своите проблеми, мечти и истории на дигитални платформи, без да се нуждаят от капиталова подкрепа на големите студиа. Докато имаха страхотни положителни резултати, хората малко се объркаха с това, че всички стават известни. Сигурен съм, че популярността на хората има причина, но популярността, без да произвежда нищо, замърсява средата, в която сме. Сигурен съм, че нещата ще се установят във времето, но сега линиите са малко размити.

Аз съм един от най-близките свидетели на основаването на тази индустрия, от дните, когато се ударихме да имаме ремаркета до деня с комплекти, в които има седем ремаркета, нещата се промениха. Това е моята петнадесета година в индустрията и станах свидетел на самата основа на нея. Както силата на разказващите истории, така и талантливите хора във всяка област, нарастващите продукции ... За съжаление станах свидетел на изродилото на това, което създадохме за 10-12 години, като направих много жертви само за 1-2 години. Цензура, печат, крайни срокове, пропуски ...

Сега актьорите, които са избрани въз основа на броя на техните последователи ...

Когато хората кастират актьори, те вече не питат „Кой би могъл да играе този герой най-добре?“, Те играят само актьори въз основа на своите последователи. Те обиждат добри писатели и режисьори за минути. Поради цензурата някои ръководители, които не са достатъчно добри в каналите, налагат своите идеи, дайджест на продуценти и директори. Хората, които не са съвсем подправени, все още са се превърнали в ръководители на канали, директори, главни редактори. Сега сме в периода на невъзможност да произвеждаме проекти, както преди. Комплектът е страхотен процес на обучение за актьора. Без значение колко сте подготвени или образовани, ще имате момент да изиграете най-драматичната си сцена, само като погледнете фосфорната лента на ръба на обектива на камерата. пътуване, което е изцяло лично. И нищо не може да осигури този момент, различен от зададения опит.

На млад актьор трябва да му бъде даден добър текст на първо място, за да открие себе си и да има по-ползотворен резултат от тази история. Характерът е толкова умен, колкото и неговите диалози. Това, което един актьор може да направи, е толкова място, колкото пространството и диалозите, които режисьорът им е дал. Така че при по-лошите сценарии и неопитни режисьори първокурсниците са по-малко склонни да се развиват. Тяхното пространство е много по-малко от това, което имахме тогава.

Тъй като актьорите са лицето на спектаклите, всичко се преценява чрез актьора, но какво им се предоставя всъщност?

Диалози, филми, редове, герои, на които се възхищаваме и никога не забравяме ... Те съществуват заради добри сценарии или добри сценарии, базирани на добри романи. Това е колективна професия. Функцията на актьора е да бъде достатъчно еластичен, за да се огъва и да се предава

в ръцете на режисьора. Но основният въпрос е това; Можем ли да осигурим добро образование за тези директори? Можем ли наистина да насърчаваме писателите?

Къде изоставихме куража?

Писателите са обезкуражени. Това се случва при всеки крал на писане у нас, а не само в сценарии. Може да пишете и за вестник, може да пишете изречение в собствените си социални медии, изречение, което може да ви накара да се озовете в затвора. От друга страна, много книги са публикувани и аз съм много щастлив от това, но се чудя; „Може ли всеки да напише всичко, както желае? Могат ли да напишат своя мрак и собствените си идеи? "Казах това преди много години:" Не трябва да правим самоцензура на избора, от който ще се срамуваме в бъдеще. "Хората не са наясно с автоцензурата, която прилагат към себе си. Всички се страхуват да пишат. Страх да говори. Дори в двустранните отношения хората се страхуват от собствените си разговори. Като общество се сблъскваме с тъмнината си или се стремим да достигнем светлината? Не съм толкова сигурен.

Знаеш нещо, наречено „Режисьори нарязани“, понякога режисьорите са като „Продуцентът искаше по този начин, но това бих направил“ или години по-късно казват „Бих го направил така“. Какво биха казали хората, ако имат „Режисьорско съкращение“ на техните собствени? Какво бихме гледали, ако всеки може да осъзнае истинското си артистично аз? Преживяхме много тъмни, много ядосани времена и сега виждаме техните художествени прояви; в музиката, в книгите и в театъра. За съжаление не виждаме толкова много в киното. Защото нашето кино е монопол на комедията. Но се чудя какво би излязло, ако изразим това, което наистина чувстваме.

Осигурявате ли пространство за себе си, за да създадете тази изява поотделно?

Малко ... Имаме по-свободна платформа в Atiye. Ако направихме това по националната телевизия, този проект щеше да бъде написан по друг начин.

Предоставя ли дигитална среда безплатна?

Разбира се.

Не е ли поколението, което никога не може да бъде цензурирано, изложено на твърде много цензура?

Икономическите санкции доведоха индустрията до този момент. На фона на санкции като заплащане на глоба два пъти повече от бюджета на епизод от поредицата, каналите станаха неспособни да поемат рискове. Продуцентите бяха наредени: „Не правете нещо подобно.“ Продуцентите казаха на писателите: Не пиши.". Сценаристите спряха да пишат, може би се съпротивляваха понякога, но режисьорите не го снимаха. Преживяхме всичко това. "Кьосем Султан" е проектът, в който тези двубои станаха най-консумиращите за мен. Писателят писа, режисьорът не го направи Няма да снимам, понякога режисьорът казва: „Ще го снимам“, но каналът заличава сцената. Поради въпросните реални герои преживяхме толкова много хаос и износени, че ентусиазмът беше заменен от неверие. Имаше сцени за децата и бяхме глобени заради тях. Например сцената на братоубийството. . Получавахме предупреждение, че доверието на децата в техните семейства ще бъде разклатено от братоубийството, но това беше една от най-големите реалности на Османската империя и след като снимате тези сцени и бъдете глобени заради нея, започвате да губите основите на история, но това е една от най-драматичните истини за османската административна система и вие извеждате основния конфликт от историята, като забранявате тези сцени.

Не мислите ли, че подобна история не би трябвало да е телевизионно шоу?

Ситуацията вече се е трансформирала в това. Когато тези истории не можеха да бъдат разказани, биографии, исторически истории не можеха да бъдат разказани, формули като момиче и момче, гледащи се един друг много дълго време, култивирайки и сълза, и смях, и музикални клипове, направиха съдържанието плитко. Първо те започнаха да губят собствена публика, а след това популярността им в други страни намалява. Сериалът допринесе за националната икономика и разказа нашите истории и култура на много страни, до които не можахме да достигнем преди. Никога не сме имали такъв достъп, който е извън нашите граници. Тъй като историите бяха подгънати от цензурата, продукциите бяха обезкуражени и мечтите се понижават, качеството на съдържанието намалява и естествено достъпът ни намалява.

В кой етап сме сега?

Опитваме се да се върнем заедно. Знаем как да свършим добра работа, но проблемът, който имахме, беше да не можем да разкажем оригинална история. Когато снимаме собствени романи, например, „Aşk-ı Memn u“ (Забранена любов) е първият модерен турски роман и един от първите серии на TRT. Отново заснехме романа като телевизионно шоу и съм сигурен, че хората ще продължат да го презаписват в бъдеще. Как можете да снимате история, която се нарича „забранена любов“, ако приложите цензура към сцените за целуване?

Иска ми се да можем да правим такива неща. Предполагам, че не е имало преди и след?

Преди да започнем да произвеждаме собствена поредица, бяхме под влиянието на Теленовела. Шоуто черпи вдъхновение от тях.

Ако наречем Aşk-ı Memnu повратна точка, как беше преди това?

Преди това имаше „Hatırla Sevgili“. Няма как да заснемем сериал като Hatırla Sevgili отново. Той се занимава с най-новата история на Турция и три революции. Тогава Фатмагюл. Фатмагюл, например, е едно от най-широко разпространените предавания по отношение на географията сред турските телевизионни предавания. Но от друга страна, тя достига до домовете, независимо от всяко културно ниво. Каналите също имат такива ефекти. Фатмагюл успя да стартира женско движение. Жените в Германия се събраха в домовете си и го наблюдаваха. Една жена в Иран имаше смелостта да се разведе със съпруга си, след като наблюдаваше как Фатмагюл печели делото за изнасилване. То създаде социално пробуждане. Това беше ефект на пеперуда. Беше интересно време, събудих се една сутрин и съм номиниран за най-добър актьор в Сел. (Смее се)

Хората не го осъзнават, но географията, до която стига поредицата ни, е много интересна. Това е и причината Netflix да дойде в Турция. Те разбраха, че турските сериали имат достъп до онези географии, които проектите, произведени в Америка, не могат.

Това беше преломна точка за индустрията.

Да. За нас подобно сътрудничество беше глътка свеж въздух, когато не можехме да дишаме.

Много от женските герои влязоха в живота ви. Всички те са много различни един от друг, когато ги опознаете и когато се сблъскате с тях като актьор, сигурен съм, че винаги има нещо, което остава с Берен. В този смисъл как действа ти?

Изключително приятно е, но и много болезнено. Действието е психологическа лаборатория. За вас и за хората около вас. Познавате много хора, наблюдавате хора и това е безкрайна работа. Когато спите през нощта и преживявате нещо през деня, при всеки нов човек, който срещнете, работата в лабораторията не спира. По някакъв начин тя никога не свършва , Винаги е така, че те смятат, че си някой друг, но намират някой друг, когато те опознаят. Човекът, който сте преди и след проекта, никога няма да бъде същият. Затова смятам, че затова актьорите благодарят на партньорите си по много преувеличен начин в изказванията си за Оскар. Защото това е бурно пътуване и за хората около вас. Не е лесно да живеем този живот или да живеем живот с тези хора. Това беше моят избор от самото начало, че не си приличат. „Не следвайте общия път!“ Беше моето мото. Първо погледнах моите идоли, но също потърсих какво трябва да направя различно от тях. Всеки в Yeşilçam имаше собствена репутация, идеали, прикрепени към имената им. Те имаха предпочитания, правила, които биха ги защитили. След това има голяма празнина Намираме се в период, в който певци и модели действат по телевизията. Киното спря. Направих избор за изпълнение. Винаги съм избирал да играя различни герои, така че те да не знаят точно кой съм. Така че не се отегчавам от себе си и кариерата си и хората не могат да решат точно какъв съм. В резултат на това бих могъл да остана по-вълнуващ в продължение на много години.

Значи, вие избирате да сте пълни с изненади?

Неочакваните маневри, поемайки рискове, създават друг вид възбуждащ механизъм. Създава странно очакване. Когато кажат „Как може хленчевото момиче от„ Hatırla Sevgili да играе Бихтер? “, Вие казвате„ Хайде! “Със страхотен защитен механизъм. След като изиграх жертва, играх предразположена към насилие жена. От другата страна на монетата. Действието е всъщност да се озовете на места, които никога не сте си представяли. Периодът драма, особено, е изключително пътуване във времето. Не говоря само за мисълта, че костюмите са много романтични. Невероятно е да се видите в местата и атмосферата, в които никога няма да имате шанса да бъдете. Предоставя възможност да разгледате връзките и семейните структури от други периоди. Всеки писател, с когото работите, ви предоставя възможност да се превъплътите в различна персона. Дори историите да са различни една от друга, за автора и актьора е полезно да не работят заедно заедно през цялото време в продължение на много години. Откриването приключва, след като започнем да се предвиждаме взаимно. Когато писателят започне да пише, предсказвайки какво ще играете, местата, на които можете да отидете, също са ограничени. Важното за мен е да не се повтарям и да откривам хората. В постоянна битка съм със себе си за разширяване на диаметъра си. Така че не се забих във формата, в който индустрията иска да се трансформираме.

Това е много съчувствено, нали? Къде те води? Как вашият професионален опит се отразява на вашата личност?

С цялата тази информация станах по-нетолерантна в нормалния ход на живота. Някои хора имат по-силен контакт със съзнанието си от други. И когато се появят нюансите като четене на жестовете, породени от актьорството, имате повече слоести идеи, но ние като общество имаме склонност да се проявяваме в ярка светлина. Ние сме общество, което не може да бъде много честно към себе си и околната среда Въпреки че казваме „Ние сме много емоционални.“, Ние сме склонни да използваме това чувство в своя полза и да го полираме, като по този начин не можем да действаме естествено сантиментално. Не искам повече да ставам свидетел на тази лъжа и искам да избягам. Когато човек формира себе си нечестен монолог, не искам да съм свидетел на него. Ето защо предпочитам да имам няколко души в живота си, които са честни. Няма значение дали са наранени или груби, стига да имат право на внимание. По-скоро прекарвам една вечер с трима души, които наистина ме обичат, отколкото да правя снимки в красива рокля на вратата на купон с най-популярните хора и да спечеля стотици хиляди харесвания.

Когато започнете да виждате нефилтрирано, раздялата и абстракцията се проявява стъпка по стъпка.

Гледах втория сезон на метода на Kominsky, Майкъл Дъглас в една от лекциите си използваше термина „къмпинг“, за да коментира области, в които човек няма талант. Точно това правим ние. Хората, които нямат способност да играят монолог, критикуват актьорите. Те критикуват приемствеността. Тези, които изтеглят приложение и правят некачествена музика, критикуват музикантите. Всеки, който получи три харесвания, е Мис Вселена. Добре за тях, но аз отказвам да бъда част от системата.

Когато има ефикасно отношение, можете да видите, че например така се почувствахме, когато Алесандро Мишел стана ръководител на Гучи, сърцата ни прескочиха. Много класическа марка се обработваше с напълно различен език, нещо се променяше и няма нужда да бъдете в модната индустрия, за да видите това. Съвестта ви работи извън всички предразсъдъци и травми. Хората разбират какво е добро и го приемат съвкупно.

Недопустимо е хората, които наистина не могат да направят това, особено в името на комедията, да обиждат това, което не могат да постигнат. След списанията за карикатура за събаряне постигнахме нещо със социалните медии. Ние казахме, че ако не можете да се справите с хумора, тогава ние ще направим гласовете ни да се чуят с хумор. Това беше голям пожар, страхотно движение. От една страна е невъзможно да се разбере защо хората, които никога не създават нищо в живота си, използват хумора, за да звучат по-малко обидно, докато критикуват нещо, което никога не са правили. Защото всеки, който е постигнал нещо в живота си, знае трудностите на пътя, така че никога не ги критикува брутално. Но трябва да постигнеш поне едно нещо в живота си, за да го разбереш. Критериите са точно това! В нашата област критериите са да бъдат аплодирани, да имаш награда, да имаш проект, да имаш диплома ... Въпреки това го определяш. Всеки, който вървеше по този път, знае колко е болезнено. Така че, той / тя не критикува. Имаме любими проекти, фрази, залепени в устата на хората. Чувства се добре да си в проект, превърнал се в легенда с редове, които на практика не означават нещо като „Аз, твоят Бихтер?“

Трябва да сте автентични?

Не бива да разчитате на славата. Наскоро изнасях реч на филмовия фестивал в Босфор. Установих се, че казвам: „Слава, пари, аплодисменти… Те са резултати. Те са резултатите от правенето на нещо добро. Но не им позволявайте да бъдат ваша цел. ”Целта сега е да бъдете знаменитост. Има числени цели като двадесет хиляди последователи на Instagram.

Това е методът на поколението за оценка на успеха. Но социалните медии са отворена платформа, можем ли да кажем, че ако имат милион последователи, трябва да има причина?

Вероятно имат идея или вътрешности.

Нима социалните медии не са били основният източник на критика?

Не знаем как да се развеселим за някой, който има нещо добро или се гордее един с друг.

Това, че успяхте, не означава, че съм се провалил.

Разбира се, но официалната ни идеология е да се маргинализираме. Това е нещо, което хората правят извън контрол. Но ние сме част от едно цяло. Докато единият повдига летвата, другите се опитват да го хванат. Конкуренцията е положителна мотивация.

Когато думата клюки се превърне в отрицателно понятие, tittle-tattle се превръща в по-симпатична дума, но все пак отношението не се променя. Вместо да отидеш и да прегърнеш този човек и да дадеш положителна критика, се създава предразсъдък, като се отрича репутацията на другите под формата на шега.

Хората търсят недостатъци?

Търсенето на недостатъци се превърна в културен навик. Елементът на Twitter вече е напълно трансформиран в това, за да открие недостатъци. Мисля, че хуморът трябва да има маниери, защото сарказмът е един от най-ценните дарове, дадени на човечеството. Трябва да има ограничение на популярността на хората, които критикуват от нелюбимо и неуважително място, което не може да върши нещата самостоятелно. Замърсяваме съзнанието си с всички онези токсични идеи. Не е необходимо да клюкарстваме, за да постигнем по-бърза връзка. Да, отнема известно време, но приятелството ни ще стане по-истинско. Не е правилно да се крием зад сенки.

Предполагам, че всичко започва с отдаване на много голямо значение на себе си.

Всеки има алтернатива. И всеки има елемент. Сънувах сън, повлиян от играта на Селчук Йонтем и по-късно станах колеги с него. Сега е мой ред да вдъхновя децата, които ми се възхищават.

Изживяхте мечтата си ...

Какво повече може да бъде? Ние сме част от голям алгоритъм, имаме елемент. Вдъхнових се от идолите си, мечтаех за нещо и продължих напред. Изведох екола им на различно ниво, сега съм гласов актьор за анимации.

Някакъв съвет за тези, които искат да бъдат актьор?

Светът се развива, всичко се променя ... Много е важно да се информирате. Актьорството е много личен процес, много досаден начин. Хората не понасят Ако ме подражават и влязат в тази професия, им пожелавам търпение да се учат, да успеят, да ръкопляскат и да свършат добра работа. Ако сте дисциплиниран и праведен, наградите ще намерят своя път. Докато хората откриват себе си и откриват как да влязат в контакт с колективното съзнание, те ще успеят във всяка област, в която се намират.

Колко е важно за вас да вдъхновите?

Има много берени, които са на 8-9-годишна възраст. Попаднах на много Берени с красиви погледи. Там има сладка, светла армия. Не трябва да забравяте стихията си. Ние сме част от историите, които разказваме и те са проекти, които се правят, за да достигнат до хората отвъд себе си. Важно е да знаете своето пространство. Не трябва да се покланяте, мислите толкова силно за себе си.

Как изпълнявате собствената си функция?

След дроновете хълмовете станаха по-достъпни за всеки или може би трябва да го видим малко. Докато мислите за това колко харесвания получавате или колко сте популярни, трябва да помислите и за останалите 7,7 милиарда души. Трябва да кажете: „Вижте колко сме пренаселени и всеки прави това, което правите“, но какво мога да направя по различен начин, какво мога да направя, за да допринеса за човечеството? Това може да бъде толкова просто, колкото рециклирането, може да е писане на алгоритъм, вдъхновяване на дете, решаване на проблем ... Изпълнявам функцията си, като не мога да спя удобно, без да съм сигурен, че правя всичко възможно.

Как се отразява на вас знаменитост?

Славата, да бъдеш популярен изглежда като това страхотно нещо, докато сам не станеш такъв. След като имате слава, това се чувства като затвор, килия.

Как оцелява този свободен дух в клетка?

Като разсъждавате върху себе си. Това също е шанс да откриете положителен механизъм. Откривате себе си. Това също носи друг вид свобода.

Ставаме самотни?

Никой не е сам заради технологиите. Всъщност младите хора предпочитат да бъдат оставени сами в своите области, човечеството има тенденция да се индивидуализира. Например, колко умно използваме смартфона си е наш избор. Трябва да помислим какво всъщност можем да научим от телефона в дланта на ръцете си, вместо да гледаме синтетични пози на щастието.

Мисля, че ако са щастливи, нека бъдат. Какво мислиш?

Но в края на деня тези хора са по-нещастни от другите. Хората, които следват щастливия живот на други хора, винаги се чувстват, че им липсва нещо.

Какъв характер е Атие?

Атие е художник; Връзката й с нейното изкуство е донякъде обсебваща. Тя е посветила цялата си кариера на рисуването на един и същ символ. Когато тя достигне значението на този символ, тя ще достигне смисъла на живота. Виждайки този символ на фотографиите на храмовете в Göbeklitepe, артистичният стремеж на Atiye се превръща в духовно приключение. Тя отговаря на концепцията за колективно безсъзнание и красив археолог. Така тя започва да поставя под въпрос своя материалистичен свят и да открива таланта си.

Интересуваше ли ви археологията?

Не мога да кажа, че имах специален интерес към археологията като Atiye. Благодарение на Atiye имах възможност да отида до Göbeklitepe и Nemrut. Това е голям шанс да работите на исторически места. Преди хиляди години някой усети, че това са специални енергийни точки и е оставил изключителни артефакти за последните. Докосването до някои от най-големите произведения на изкуството с рефлексите на Atiye ми каза, че съм част от много по-голямо цяло, отколкото предполагах. Atiye е не-роден придружител, който едновременно ме наранява и задълбочава и ме подхранва. Надявам се нейният път да е ясен, надявам се, че ще вдъхнови. Благодарен съм за това, че ме избра.

Има ли специален момент, за който искате да поговорите?

 Имаме контакти, които ни карат да се чувстваме като част от Вселената. Обичам да действам по отношение на възприемането и разбирането на много хора. Но ми е много болезнено заради цялата съпричастност, която изпитвах и информацията, която натрупах в емоционалната си база данни. Атие беше герой, който много ме нараняваше и аз също го чувствах дълбоко с Фатмагюл и Ела. Някои истории са по-големи от вас и трябва да се разказват чрез популярната култура, за да могат хората да се възползват. Предполагам, че историята на Atiye ще е от полза за много жени, защото някои „съвпадения“ бяха чудотворно преживени в нашия комплект.