Нещо тотално и изначално са ви сбъркани разбиранията за отношения, грижа и задължения между близки хора.
Никак даже. Децата никой не ги е питал дали да се явяват на този свят. Последната ми мисъл е, че моите деца са ми длъжни на мен, щото аз съм се грижила за тях. Дали да се появят на тоя свят не са решили те, затова и отговорността по отглеждането им е моя. Ако съм била добър родител, ще се погрижат за мен, ако изпадна в нужда или най-малкото ще си общуваме като близки хора. Ако не съм била - никой не ми е крив. Ще се гледам сама, колкото успея.
Та затова - като "никой на никого не е длъжен..." е хубаво да се прилага, но нека е за всички, за да е справедливо. И когато веднъж си я приложил тази "мъдрост", понеже ти е изнесло, е редно да понесеш да я приложат и спрямо теб. Нали е справедливо?
Хубаво да си помагат близки хора, но човек не си избира близките и помага обикновено тогава, когато наистина се чувства близък с тях. А за това е нужно да се полагат усилия. Емоционални връзки се създават и пазят с усилия, с грижа, с обич. Не с биологична връзка. Дори не иде реч само за помощ, понякога става въпрос просто да се поддържа близка емоционална връзка, която стопля и поддържа човека. Ами как да се поддържа, като някой изначално я е изкоренил?